За От другата страна на Огледалото

За годините на Колелото на Времето, за нанизите на нишките на Съдбата, за музите, които ненадейно се появяват и толкова ненадейно изчезват от Живота ни, за дантелените чувства, които се къдрят по ръбовете на възприятията… За тях мисля днес и за тях пиша днес. За мечтите, които се появяват като нужда на Същността да се прояви. За Щастието да бъдем Себе си и много други, докато четем и се пренасяме в друг Свят, в друго място, в друго завъртане на това прословутото колело, за което споменах по-рано. За техни Величества Музата и Читателя, без които литературата сама по Себе си в нито едно направление нямаше да същестува. За Вдъхновението, което идва от неочаквани места и хора - пламъкът, който гори и не стихва, когато има какво да го въодушевява и насърчава. За Страстта - храната на сърцето и душата. За думите, които се редят в тях, за да лекуват, докосват, изгарят, пронизват, обгръщат, прелъстяват, обладават, размечтават, разтърсват, пронизват, закърпват, усмихват, доставят уют и въобще цялата гама от сетива и чувства, които едно същество може да изпита само, докато чете. Докато чете, сгушен в Себе си, докато чете, докато пътува, докато живее, докато страда, докато обича и иска да сподели това необяснимо за Света чувство, за което всъщност толкова много е възпявано и писано, докато много други…

За една конкретна стъпка днес си мисля, която бе предшествана с много "не"-та, невярвания в Себе си, откази, страх и въпреки това огромната жажда и порив на една мечта да се осъществи. За приготволенията. За срещата на От другата страна на  Огледалото. Като струя вдъхновение, като израз на Любов към Себе си, като Страст, която те хвърля в ритъма на танца и не ти дава да спреш да танцуваш, докато имаш какво да кажеш, да почувстваш и споделиш със света, като вътрешен свят, като отражение на нас самите, когато се погледнем, като това да гледаш някого и да виждаш Себе си като половина от цялост. Като страдание, което става с една шепа по-леко, но с шепа, която всъщност е толкова важно да стигне до другите туптящи сърца, за да могат да припознаят Себе си, да разберат, че не са сами в това, което чувстват, за да полекуват душата си и Щастието да се намести в тях. 

Преди време някой ми каза, че понякога си чисти раните на душата с моите думи. Толкова, толкова диво зарадва моята поетична и леко егоцентрична душа - това да бъдеш признат, оценен, почетен и още повече да разбереш, че всичко това не са само слова към Себе си, ами наистина помагат на този, който чете всичко това, което се е изнизало като една дантела, като едн ред плетка от ръката на Времето. Това вдъхва сили да продължиш. Да вървиш, да чувстваш, да споделяш, да омагьосваш със своята магия. 

Пожелавам да почувствате своята магия, която носите в Себе си, да я споделите със Света, защото той наистина се нуждае от повече вълшебни хора, които вярват в поне шест неща преди закуска и вярват, че могат. Просто да могат. 

Защото монетата, която се върти, винаги има две страни, както и Огледалото…  

Благодаря ти, читетлю, че се отби днес да прочетеш това, което имах да споделя.

За раните, които не знаем, че ги има

Понякога има рани, които не знаеш, че същестуват. Ей там си стоят, без никого да притесняват. Докато в един момент не те пронижат и разбираш, че ги има. Нещо просто ги бодва и те се отварят и започват да кървят и да болят. Странно е някак. Тя и кръвта вода не става, казват. Ала е странно как може нещо, с което си се примирил да те заболи в даден момент. Някакъв такъв един на пръв поглед никакъв дори. И ето нещо от някъде те дърпа и хоп, открива това неприятно чувство. Изплакваш го в няколко сълзи и го оставяш да си потлее. Докато се развтвори в Тишина и не спре да напомня за Себе си. И отново не се скрие в оново примирението, от което е дошло. 

Blooming

This feeling when you're letting go everything that holds you back and you begin your blooming. 

Чувства в черно - бяло

Обожавам черно - бялата фотография. Тя придава истинност на Чувствата. Показва я. Не можеш да я скриеш в лъжа. Истинността просто остава по Себе си.

Когато една снимка е цветна можеш да се разсееш от цвета на очите, от яркостта на дрехата, от това дали има червенина на лицето, или гънка някъде. 

А когато снимката е черно - бяла  ти я приемаш такава, каквато е. 

С всичкото й. Цялата. Без да се замисляш над тези детайли. 

Фокусът ти е върху това, което виждаш в чистата му форма. 

Кара те да се замислиш по-дълбоко. 

Жегва те директно и остро. 

И те разтърсва там, където трябва… на всички сетива… и нива. 

За Есента, потапянето в Себе си и разместването на земните пластове

Есента отново ме заставя да погледна в Себе си. Да се потопя по-надълбоко в своите пластове. В онези, които умело съм погребала надолу. Есента изравя онези неудобни истини за Нас, от които бягаме, понякога и цял живот. Изправя Страховете и Тревножностите ни пред нас и ни кара да ги погледнем в очите. Разсъблича ни от всичките ни Преструвки, котстюми и маски. Оставя ни по Неудобност, Свян и Себе си. И някак не ни дава да сведем поглед настрани, за да можем отново да се отречем. 

Обичам Есените. Заобичах ги с годините. Показаха ми нейната красота и не само, защото природата сменя своята премяна с друга. А защото, се научих да се потапям в нея. Да се изваждам от своя автопилот на битовизми и точно тези Преструвки, за които пиша днес. Да се освобождавам от чувството да угодя на всички и да вляза в калъпа, в който някой някога е направил за мен. Да счупя тези окови, които толккова години ги махам и слагам. Да погледна отвъд хоризонта, който се вижда от прозореца ми. И всяка Есен си мечтая всичко това да може да остане по-дълго, за да си намеря силата и да се освободя от всичко това веднъж завинаги. 

Тази Есен всичко това е много по-силно, по-дълбоко. Есенното море е забушувало в невиждана до сега буря. Размества всички пясъчни пластове по своите дъна в От другата страна на огледалото. Седя на една от буните, с леко мокри краища на дрехите си и гледам този Спектакъл, който се разплита пред очите ми. В далечината се чуват гларусите, които се опитват да устоят на въздушните течения и да намерят своя бряг по света широк. Наблюдавам всичко това, потопена в точно този миг и се чудя дали можем да пренaредим звездите, които са били в момента ни раждане? Можем ли да променим Себе си, дори и това да не се хареса на майстора, който ни е направил калъпа, в който пасваме идеално по неговите рабирания и стандарти? Ами ако най - накрая изберем Себе си?

За Септември

Какво да кажа за Септември? И той изведнъж пристъпи на прага и го прекоси безцеремонно. И той като Май носи дъжда със себе си, но и студа. Косите му са руси все още, а кожата му е със мургав загар, събрала цялото Лято във себе си, за да може да го пусне отново заедно с онзи пътуващ цигански керван… Очите му са толкова дълбоко сини, колкото и дъждовните облаци, които пуска навсякъде с дъха си. 

Какво да кажа за него? И той посяда за почивка на масата ми и пие чай, за да отдъхне. В последните си слънчеви дни приютява последните прелетни птици, за да може да ги срещне отново с Лятото. Мъглите му са изтъкани от въздишките на влюбените, разхождащи се по постлания от него килим от сухи листа.

Какво друго да кажа за Септември, освен, че отново е пристигнал за Есенния бал по Вселенски и тръпне да срещне своето Ново Начало за годината.

За хората изтъкани от Звезден прах, Oгън и Безвремие

"Във края на август

небето се стапя до нежно зелено

и залезът спуска

оранжеви птици на юг.

Брегът се смалява

и дните му стават солени

от хора и спомени,

дето си тръгват от тук."

Сезонът е такъв, Радосвета Аврамова - Caribiana

За хората, изтъкани от Звезден прах и Огън, чийто пламъци пращят и пукат. Дето Огънят им се вие високо и прекосява Галактики, Мъглявини и цели Вселени. За тях, които са между Времето и Пространството, даже и отвъд.  Дето бродят между Световете в своите междугалактически пътешествия и винаги се връшат Тук.  За тях, които приемат Живота с всичките му нюанси и отсъствия на цветове. За тях, които винаги избират да гледат от цветната страна на Живота и го приемат такъв, какъвто е. С Всичкото Му. Тези, които и на тежкото ще кажат нещо хубаво и ще го полеят с доза Позитивизъм. За тях, които душата им е широка, а мирогледът още по-широк. За които Музиката говори повече в късните доби на нощта, отколкото могат да изрекат. За тях, които Животът бе като чаша водка, която те удря от раз и събужда всичките ти сетива за Живот и Наслада. За тях, които са разбрали истинския смисъл да си Тук. Да си живял щастлив Живот, достоен за овековечаване в човешката памет и да си в Мир с всичко Накрая.

За тези хора си мисля и ми става тясно на гърлото, гърдите ме стягат, а в коремът ми се образува топка. За тях си мисля, защото Мъката да изубиш такъв човек, който е бил част от Живота ти е равна на да загубиш Себе си, но погледното отстрани. За тях си мисля и как хората казват "Хора без време.", но си мисля, че това са хората с най-хубавото Време, което са имали. Тяхното. Изживяното с радост, с приемане, с благодарност и без съжаление. За тези хора по Пътя си мисля. Които слизат на гарата в един момент и не продължават с нас. На които билетът им е до тук и после се качват на друго Пътешествие. Но това е тема на други размисли. Усещам как Хаосът бавно навлиза в мислите ми. 

Пускам си джаз и си наливам чаша вино, която ми напомя за него и за безкрайните ни разговори, винаги придружени с нотките флирт, които си разменяхме. Отпивам бавно от ръба на чашата и се потапям в ритъма на музиката. Прошепвам едно "Благодаря" и "До тогава, до когато", защото Безвремието е въпрос на лична интерпретация… 

                                                                                                              

На К.В.

За Любовта

"До последен дъх 

До последен зов 

До последен миг 

Ще съм с теб Любов" 

Докато се дереш с пълно гърло на така любимата песен, осъзнаваш всъщност, че точно тези думи са зашити за теб. В теб. Осъзнаваш. Спомняш си даже. Че някога много далече преди тук си ги изрекъл, врекъл си се в тях. И си ги почувствал с цялото си същество. Както днес. И то не в любовта към човека до себе си, в човека, произлязъл от теб или въобще към друго човешко същество. Или същество като цяло. А към самата Любов. Тази с главно "Л". В Нея. В Нея, в цялата й прелест, в цялото й величие, в цялата й многост, в нейното "без която не можем" и това, което може да остави в нас, когато си отиде. В Нея. Във всичкото й. Защото я дишаш, защото я чувстваш, защото е част от теб, във всеки атом на тялото ти, във всяка молекула и клетка тя тупти и живее. И много често дори я забравяш, защото си затрупан от всичките чужди представи за Живота и Света. Спираш да я усещаш, спираш да чуваш и Себе си понякога дори. И посядаш на Ръба на Света и се замисляш, че всъщност Музиката е затова. Или поне това е една от причините на същестуване. Музиката, която е за… да те събужда, да те отърства, да те издърпва в своя вихър и да те осъзнава. Да те изпълва с Тебе си. С нея си. Да те лекува, да те ранява, да ти напомня, да те разчувства, да разравя, да изтупва прахта, да вдъхва, да ти показва, да те влюбва, да те разлюбва, да те намира, да те забравя, да те кара да крещиш, да те кара да пееш с цяло гърло и с цели душа и сърце.. Да те обича. Защото си се врекъл на Любовта. Да бъде част от теб в цялото ти същество и ти да бъдеш част от Нея. 

Това са струните на сърцето, които се дърпат от едни дантелени чувства след Полунощ под едни звезди. С още много думи, които не могат да се намерят, за да бъдат написани и изречени. Но могат да бъдат почувствани. От всеки, който е бил там, от всеки, който намира Себе си в това, от всеки, който Музиката го е докоснала, от всеки, който… просто знае. И го знае някак от Себе си и не се поставя под съмнение. А само под безусловност към Себе си и Любовта с главно "Л".  Докато пееш с цяло гърло тези велики думи, срещаш се с Нея - Любовта. Спомняш си малкия град, в който няма какво да се случи, спомняш си и големия град, който си обикалял, когато е нямало какво друго да направиш, "освен да се влюбиш". Срещате се, казвате си "Довиждане" с всичките, на които си оставил открехнати врати, през които отново да минат. Разменяте си онези съзаклятнически погледи и.. затваряте. Любовта си излиза и песента продължава. Такава, каквато е. А ти със своята надежда продължаваш по Пътя, хванат ръка за ръка с Любовта. Към Себе си и към Нея. После към Света, към хората, на които държиш, към важните същества за Теб, към Живота. И си повтаряш никога повече да не я забравяш. 

Лятото пия с пълни шепи

Юни си отива…кога дойде, кога си тръгна? Май сякаш му остави торбата с дъждове и нали Юни е игрив, като на шега поръси ни с дъждовете… А знаете, случва се и някоя безобидна шега да се превърне в нетолкова безобидна… Лятото пия с пълни шепи от Слънцето. Лятото вървя ръка за ръка с него. Само през Лятото Слънцето се превръща в човек и идва при мен.  Навсякъде е с мен. През останалото време от далече си говорим. То ми праща писма по слънчевите си лъчи, а аз му пращам усмивки и мислени пеперуди, които да носят моите писма до него. 

Някога много отдавна Слънцето е направило Лятото, за да може да слиза при хората, за да ги посети да види как живеят от близо, да им се порадва, да им се смръщи, когато са зли, да погали посевите, да помилва плодовете и цветята и да донесе суша или много дъждове, където добротата е залипсвала. Такива приказки ми разказват дърветата, когато поседна до тях и притихна. Едни такива далечни и древни, като тях самите. Понякога се чудя колко дълбоко са корените им и стигат ли до От другата страна на света… 

 Лятото преоткривам стари забравени улици и като турист се разхождам из тях. Забелязвам нови неща, които винаги са били там, но никога не съм им обръщала внимание или разбирам, че Промяната е посетила и тези адреси и вече някои места не са същите… Говоря на човекът до мен, но някак говоря на Себе си. Усещам, че и през мен Промяната е минала. Шмугнала се е през пуктнатините и ме е преобразила, без да обърна внимание… но пък Лятото носи със себе си и огромното Безвремие…  

Сбогом, Юни! И ти побърза да си тръгнеш. Остави Лятото и хайде, до година казваш! Седя на балкона и от някъде се носи лека нежна джазова музика. Усещам как Юли пристъпва и той с танцова стъпка насам.

Писмо до Май

До Май

Къде си Май? Кога си тръгна? Дойде, остави си дъждовете отвъд прага за през нощта, изпи ментовия чай, разказа ми за дългото пътуване до тук и после? После се завъртя с мъглите си и пролетните бури, като дервиш полите и изчезна. Защо не се сбогува поне? Размести земните ми пластове и си тръгна с тихи стъпки. А аз толкова те чаках... Иска ми се да ти го напиша поетично, някак тъжно дори, но не мога. Тъгата ми замина с Теб. Хвана последния ти вятър и замина.  И Думите с нея. Но до Теб ще стигнат други, с Повече някак. Моите опустяха за Теб. Изпратих първите пролетни цветя, изпратих първите цъфнали дървета, изпратих люляците, изпратих и Теб... И на прага ми Юни пристъпва. Огрян от светлина и Слънце в косите. Усмихва се по детски замечтано, защото е предвестник на Лятото. Крачолите му са окъсани, а краката боси. И той дълго е вървял до тук, за да може да напомни за Топлотата, Безгрижието и Веселието, което носят той и братята му. Но за Лятото друг път. Далече е още. А ти, Май до къде стигна? Прати ми картичка поне. 

С обич,

Елинор

За Вечността

Няма нищо вечно.

Вечността е в сърцата ни.

Хората я измислят, 

За да измерят сърцебиенията,

Които изпускат,

Когато Животът поседне за миг 

И ги погледа.

Разни, изхлузили се от рафтовете на подредения Хаос

Посядам ей там на Ръба на Света. Музиката кънти в ушите ми, в Съзнанието ми. Прогаря всичките ми чувства и се опитва да потуши бурята, която се вихри в чаша с вода. Заглушавам ли ги? Всичките мисли, които се опитват да се наредят по рафтовете на подредения ми Хаос. Всичките с етикет "Разни".  Отказвам да чувствам. Искам само да мисля. Като "нормалните" хора. И си задавам баналният въпрос "Кое ли е нормалното?" и се пускам по пързалката на философските размисли. До мен се настанява Вселената и ме поглежда любопитно. Иска и тя да разбере същото, което и аз се питам. Двете седим и си мълчим, леко подритваме въздуха с крака. Ей, така по детски. Тръгвам да казвам нещо и после се спирам. Знам,че не е точно така, знам, че не е съвсем. Някак липсва парче от пъзела на това, което тръгвам да казвам.  Защото знам,че каквото и да кажа, ще ме обори с поредния въпрос и ще затънем в тресавището на Лутанията. От философските размисли преминаваме на бързо през хранилището на Счупените детски представи и от там накъде? Килерът е с приглушена светлина, която колкото повече вървиш в него, толкова повече намалява. И накрая става пълен мрак. Изгубваш посоката си и не знаеш дали няма да се сблъскаш с нещо, докато вървиш. Думите… нарочно са такива. Крайни. В От другата страна на огледалото Средата отдавна напусна… Толкова отдавна, че се чудя дали някога я е имало тук. Всичко все в Крайности се пременя. От една в друга скача. А толкова ми е омръзнало рулетката да се върти и да се залага на Всичко или Нищо… Толкова бързо се върти и все се ускорява… Кога ще вземем да се блъснем в ето онези Чувства ей там? И ще се разбием най - после? Ще се съберем ли след това? Ще си пренаредим ли парчетата след това? По - хубаво ли ще е? Или ще е по - гротескно? Какви ще сме след това? Да вземем да скочим най - после? От ето този Ръб на Света. Съновидението мълчи. Хвърлило е заровете и се усмихва многозначително. Казват, че Съдбата обича смелите… Кой я е срещал, че да го каже? Когато идва на чай, винаги отбягва тази тема. Не й е от любимите. Все ме оставя сама да си плета дантелите и тук таме посочва кое какво… Винаги си взима ментовите листа от чашата и никога не остава да пие кафе. Все така загадъчна си остава тя. Ето, отново пак се отнесох на някъде. Пак Средата не я срещнах, а ми се стори, че пробяга между дърветата… Или е бил поредния скитащ се през Нощта, вълк..  Връщам се отново на Ръба на Света и поглеждам към Вселената. Тя продължава да ме наблюдава с любопитството, с което дойде. Сякаш очаква нещо от мен, но не зная какво. Питам я. И на въпроса ми отговаря с въпросът "А ти какво очакваш?". Как мразя тези игрички … Ако знаех, щях ли да питам…Щях ли да се давя в собствените си Чувства в чаша с вода… Щях ли да съм малка като Алиса, която се носи на повърхността на морето от собствените си сълзи…  Поредната Мисъл минава през мен "Колко банално е всичко това…", последвано с "Има ли смисъл…", нанизано с "Какъв акъл…" и пак топчето се отправя към поредната Крайност… Ако не са Чувствата, ще е Разумът, който ще се чуди какъв е този Погром, който Чувствата са сътворили… Всичко това наистина можете да го видите, като една безкрайна Ехография… иглата не спира, а листът върви ли, върви, читателю… 

Всичко това при един нормален текст, при едно нормално Прозрение би било на отделни параграфи, структурирано, с всичките му взаимовръзки помежду си, но…. кое ли е нормалното? И къде ли се дяна Средата наистина? А някой виждал ли е Равновесието всъщност?  От далечината някой се провикна, че е решило да премине в неуравновесено състояние. Разумът пак ще има да търси сметка за този Погром… ама кой ли ще я плаща? Каква ли ще е цената този път? На Тялото вече не му остана какво да дава. Всичко остави в Онази стая с надпис "Достъпът за външни лица строго забранен". И още се събира. И то за почивка стачкува. Спрете Земята, иска да слезе. Аман от бури в чаши с вода… до кога и то ще облича костюма на Страха, когато отива да плува…. Ама наистина никой ли не е виждал Средата? Тези Разни мяра нямат… Ами да, Това е Една от Онези вечери с главно "О"!  А мислех за Майски мъгли да пиша и колко дъждове донесе той със Себе си, та чак не разбрах кога и си тръгна… 

За Думите

За думите време винаги има,

За думите сърце не винаги има...

Това си мисля днес в края на един ден, посветен на тях, на буквите, на смисъла, който създават за нас... Не мисля баналности колко е прекрасно, че сме образовани, че някой ни е напъхал в кутийките за мислене и ни е "изучил", както се обича да се казва...

Мисля си за силата на думите - да създават светове, да рушат съдби, да влюбват души, да развръзват възли, да пълнят сърца и да ги раняват... Мисля си как с няколко думи можеш да скочиш на гърба на Въображението и да полетиш някъде далеч или наблизо. Да срещнеш Дванайсете месеца или да попътуваш към Себе си. Да се сражаваш за Фантазията или пък да поспиш Сън в лятна нощ... а може би дори и да послушаш приказки в телефонна кабина.  Мисля си как думите изричат това, което сърцето таи, а душата му нашепва. Мисля си как разумът понякога стихва пред тях, а понякога като вдъхновен художник се развихря на белия лист и не спира да пише... Мисля си как всяка буква е от значение и без нея смисълът се губи... Мисля си, че ако буквите бяха по - други, щяха да са по - не наши, по - чужди на Нас си, на Себе си. И щяхме да се разминем с тях по пътя. Но дали щяхме да им кимнем и шапката си да наклоним... Не мисля. Щяхме да се разминем с тях като с напълно непознати. Но от тези, които и следа не остават дори. 

Мисля си за това как мислех нищо да не мисля за този ден, да го оставя просто да бъде. Но после попаднах на един любим цитат и това промени моята посока на Пътя. И наистина никога не е късно, или пък рано да прочетеш нещо -  без значение къде, на какакво е написано. Да е нещо, което да те жегне, да те докосне по най - фините и тънки струни на душата, да те разплаче, да те разчупи, да те разнежи, да те разтърси до основи, да те преобърне, да те отнесе, да те влюби в себе си, да заминеш, да... да породи толкова много в теб, което да е по - ценно и от най - голямото съкровище на света. Защото си го изживял. Ти и тези - същите като теб. Четящите хора. 

На Теб От другата страна на Огледалото

Нещо много отлежало, много старо, много чакало момента си… 

За моментите, когато се съмняваме в Себе си.

Здравей на Теб! Здравей на Теб От другата страна на Огледалото. Здравей на Теб - Тази извън децата, тръщкащи се и винаги изискващи нещо, извън техните вселенски проблеми, извън посивелите коси, извън бръчките, извън износените и омалели, или разширили се дрехи. Извън делничните и битови ядове, извън сметките, които чукат на вратата, извън сълзите, които рониш, когато никой, а понякога всички гледат. Здравей на теб - Тази с износената душа, с кървящото сърце, с прашасалата страст, с напъхания в малка кутийка дух на момиче с диви трепети и жадни сетива. Помниш ли ме? Защото вече не поглеждаш на там. Към Себе си. Аз те наблюдявам всеки път, когато слагаш очната си линия, когато се поглеждаш с неодобрение към външния си вид - прическата дали е достатъчно добра, чудиш се дали коремът ти виси още и не може ли да се прибере още малко като го глътнеш. Наблюдавам те, когато дишаш дълбоко, докато се опитваш да укротиш навдигащия се гняв, заради една просрочена минута на отнасяне, докато се надпреварваш с Времето, което си мисли, че и Стрелките са негови.
Здравей От другата страна! Днес някой каза ли ти, че си красива? Че няма значение дали дрехите ти са измачкани, или на тях има петно от закуската на детето? Или една щура глава е решила, че трябва да разкраси любимите ти обувки, да покори празните стени с артистичния си порив? Или че няма абсолютно никакво значение кой какво мисли за теб?  Уведомиха ли те, че не можеш да се надбягаш с нещо. което не съществува? А че имаш право да оставиш светът да се срине отвъд врата на спалнята ти, докато просто някой друг да се грижи за децата, къщата, пазара, кучето, дрехите от химическо и стоте други неща от списъка, за които ти се грижиш, свита във всичко това?

Днес чу ли, че те обичат?  А проникнаха ли  тези думи отвъд апатията, която те е обзела поради липсата на сън от началото на света? Аз те обичам. Тази От другата страна на Огледалото. Преди децата, преди мъжа, преди гнева, преди недоспиването, преди стреса от работата, преди комплексите, които се посаждат в главата ти. Тази От другата страна на Огледалото. След децата. след мъжа, след гнева, след умората. след всичко, което те прави още по-изтощена на всичките 5 сетива, но не те убива.
Спри се за миг, докато чакаш на спирката и се взираш в поредния безсмислен пост в Newsfeed-a си или в някоя снимка в Нечий Instagram, на когото да завиждащ за пътуването, тялото, фалшивата усмивка. Загаси телефона си и взри в отражението, което те гледа от там. Взри се във витрината с точно тази хубава чанта, която много би ти отивала ( но в някой друг живот може би). Загледай се в огледалото, докато си слагаш най-добрата си  маска и просто гледай. Здравей на теб!

Благодарности и още една обиколка около Слънцето

За Себе си, за Равносметката, за хората по пътя, за Кръвта, за Рода, за Щастието, за Тъгата, за Камъните, за Природата, която е била много преди нас и ще остане много след нас. За Чувството с главно "Ч", което ни движи, кара ни да полетим и ни носи на своите криле. За Смеха, за Насладата, за Екстаза, за Сълзите, за Нейни Величества - Любовта,  Страстта и Читателят… 

За  за всички тях днес пиша. За всичко, което е част от мен и е в мен. На този ден специален, изтъкан от Слънчевите кадели, си пожелавам дори и в най - буреносните дни Слънцето да ме намира. Винаги. Да ме намира и да налива маслото в моя пламък, за да не спира да гори и да свети. Пожелавам си от Сърце, никога повече да не влизам в Гората на Забравата, като Алиса и да не помня коя съм. Но да влизам в много други Приказни гори. Пожелавам си винаги да вярвам в не по - малко от шест невъзможни неща преди закуска, винаги да нося усмивката в джоба си и да я вадя, когато завали дъжд от Тъга, да паля пожари в хорските души и сърца, да мечтая високо, да не съжалявам, откъдето съм минала и през каквото съм минала, да обичам бездънно, да се влюбвам лудо и диво, и просто… да бъда Себе си. 

Благодарствени слова отправям, за да ме чуе Съдбата и Колелото си благосклонно да движи по моя вятър попътен. 

                                                                                                                                                      03.05.2023г.

Посрещане на Май

Тръпна в очакване на Май. Да удари Полунощ и да почука на врата ми. Сякаш чакам мига на своето прераждане.Да ме погледне с нежно зелените си очи и да ми разкаже колко дълго е пътувал, за да дойде пак при мен. Ще остави всичките си дъждове отвън, поне докато трае нощта. И после тръгва пак. Но зная, че отново ще се срещнем след две луни и две слънца. За да може да изпием чаша вино за моето здраве. За още една обиколка около Слънцето ми.  Полунощ . Тръпна цялата. Люляци потичат във вените ми и се изпълвам с нежност. От онази Люляковата, наситена с лилави чувства. С лилава страст. Зелените им листа достигат до всеки мой нерв и аз се разтварям в тяхното ухание. Май ме гледа с пронизващите си зелени очи и отпива от ягодите, които още не е разцъфнал. Звездите посядат на перваза ми и те да чуят историите, които вади от своята торба, пълна с вятър и слънце. Заедно с тях вади няколко нотни листа, които да остави на лястовиците под стряхата. Днес дори и котараците мируват. Тихо ближат раните си от вчерашните серенади. Щурците... къде ли са се дянали щурците? Кой ще ги замести за среднощната соната? Цял Април се губят, а Май вече пристигна. Май се усмихва и небрежно махва с ръка, от която повява топъл вятър. Сякаш знае нещо, което аз не. Зная само, че Май вече пристигна, люлаците цъфтят и ако може Времето да затаи своя дъх и да спре ритъма си… 

За хората и техните особености

Понякога си мисля, че има нещо общочовешко.

Да подариш нежност, събрана в люляк,

Да озариш лицето с усмивка слънчева,

Да грейне светлината в очите засмяни,

Да стоплиш душата от Зимата изстудяла,

Като знаеш, че сега е сезонът, в който сърцето цъфти.

А после някяк губя надежда,

Че човечеството от себе си само не излиза

И по - човек и да бъде не може...

Миг на Вечност

Пролетта отново се събуди и се втурна Пролетния бал да организира. Птици, горски зверове, люспести създания и много други, всички се юрнаха да украсяват гората с  нова премяна за бала. Тук таме като светкавица преминаваше някоя дълга пухкава опашка, тичаща по дърветата нагоре да чисти заснежени  хралупи. Потоците бързаха да разнесат вестта по всички корита на земята, че Пролетта е дошла и ще организира ежегодния си бал. Зимата се бе сбогувала, но някак наполовина. Една калинка си жужеше с една муха, че Зимата е решила да остане и да погледа Пролетния бал. Затова и тук таме прехвърчаше някоя снежинка, или повяваше някоя ледена вихрушка. Марта от бързане и тя реши да поседне и да почине тук. Беше се заплеснала и тя по южните страни. Пролетта леко, грациозно дори нареждаше кои дървета кога да разтворят своите пъпки и с листа да обкичат свода небесен и кои с уханни цветове да се обагрят. 

А аз малко в страни от цялата суматоха, по самодвивските следи вървях и се отправях към планинския извор високо до една забравена скала. Като ехо една птича песен бе долетяла и се бе настанила на струните ми. Заедно с ромоленето на реката довяха спомен, който настояваше да бъде чут. Като един повик, макар и без думи. Вървях през треви и камъни, ходилата ми докосваха всеки стрък трева и всяко камъче, което водеше до мястото. Бялата ми рокля се развяваше зад мен и галеше всеки клон изпречил се на горската пътека. Около мен кръжаха пчели, които се отбиваха да благословят цветята, които бях вплела във венеца на главата си. Не след дълго стигнах до онази забравена скала. Тя сякаш седеше и чакаше. Не се бе променила. Беше си все там от векове. Видяла и чула толкова много съдби и толкова много тайни. Тихо приседнах на нея и притихнах. Една къдрица се изниза пред лицето ми и тя сякаш да не изпусне нещо. Потопих върховете на пръстите на краката си в ледената вода. Толкова пречистващо усещане отдавна не бях чувствала. Загледах се в далечината, където водата целуваше брега. Където нежно тя му нашепваше колко дълго го е чакала отново да го зърне, отново да усети топлата му милувка. В цялата горска олелия, Тихото ме срещна и ме наметна със своята наметка, за да не изстина. Нали все пак Зимата още се скиташе по тези земи. Потънала в мисли за легенди и фрагменти, нещо проблесна близо до мен на земята. Откъснах се от мислите си и разрових пръстта. От земята се подаваше диамантено сърце. Усмихнах се. Сякаш то ме бе викало с песента си, идваща от недрата на земята и застинах в този миг на Вечност. 

Посвещение

Днеска ни има,

А утре ни няма.

Завесата пада 

И край. 

Какво остава след нас 

Се пита в задачата?

Глъчка смях,

Бурни аплодисменти,

Или сълза проронена.

Животът е театър,

Е казал поетът. 

А след пиесата

какво се случва?

Имат ли време дори 

Актьорите пред публиката 

Да се поклонят?

От другата страна на завесата… 

Декорите напускат сцената,

Артистите свалят своите маски,

Събличат своите костюми,

Изтриват своя грим, а после…?

Каква е следата, 

Която оставаме след Себе си?

Красива картина,

Изящна скулптура,

Неодвършени шедьоври,

Спомен щастлив,

Изпълнен със смях  и веселие,

Или тъгата на близък до нас.

Днеска ни има,

А утре ни няма.

Каквото остава след нас,

Зависи от нас. 

                                

                                            На Я. К.

                                           Светлина по пътя ти

Повикът на Планината

    

   Повикът на Планината…Чуваш го ясно, когато Планината се събужда от Зимния си сън. Когато мечките се отърсват от летаргията, а потоците започват необуздано да клокочат след всичките натрупани снегове по върховете. И всяка земна твар изпълзява от скривалището си да посрещне Новия свят.

Повикът на Планината… който те зове да си дойдеш в по- голямото вкъщи. Дърпа те с онзи неустоим порив, който не можеш да обясниш с думи. Кара те да пребродиш всичките й гори, да срещнеш всичките си родове по пътя, докато стигнеш сърцето й, в което Тя просто ще те посрещне и прегърне. Защото си част от нея и Тя е част от теб. По - голямото вкъщи. Да се върнеш При Рода. В Природата. При Себе си. При Планината.

Повикът на Планината… зовът, който залепя всички парчета от Теб в цялата картина. Песента на Душата ти. Една от всичките и всичките в една… Живителната сила, която тече във вените, както реките текат по коритата й…

Пролетната официалност

На Пролетта не й трябва официалност, за да дойде сама. Тя идва, когато си поиска, дори и неканена. Още през Януари. Още през Декември. Смита Зимата под килима от кокичета и измисля нови песни за пойните птици. А те от Вятъра дочули, долитат първо още преди Март. Тя идва дълго жадувана, но неканена от Зимата. Появява се внезапно и си тръгва с първия Летен дъжд, за да стори път на жаркото Лято и щурите мечти.  За да може да отхапем от ранните плодове и да пожънем, каквото сме посели. 

На Пролетта не й трябва официалност, за да те облече в най-красивата ти премяна и да те усмихне. Нужно й е само да събуди Земята, когато ти е време да се събудиш от Зимния сън.

Щастието

Щастието е да усещаш Пролетта с всяка клетка на тялото си. Да седнеш под дърво и да вдишаш благоуханието на цветовете му. Да лежиш в меката трева и да гледаш ясното небе и въздушните пътеки от самолетите. А Слънцето да те целува жарко по бузите. 

Щастието е да се прибереш в така жадувания дом в центъра на Пролетта сред онези безкрайни зелени поляни и необятни хълмове.  Да гледаш отблизо как светът се събужда и пъпли, лети, тича, шуми наоколо. И я приветства с радост в сърцата. Пролетта.

Щастие да пристъпиш прага на зелените му ръбове и да прошепнеш "Вкъщи". 

Домът

Питам се постоянно къде е домът?

Питам се постоянно какво е домът?

Какво ли е чувството всъщност да бъдеш в него?

Домът е от другата страна на страха, че няма да бъдеш приет.

Домът е от другата страна на Себе си.

Домът е от другата страна ... 

Домът е да бъдеш свободен.

Притихни

Притихни до дърво и усети силата му как се влива в теб.

Притихни в тревата и усети как земята те лекува.

Притихни под дървото и чуй как синигерът пее за дъжда, за слънцето, за трепета.

Притихни до земята и чуй песента й как се влива в душата ти и я залюлява.

Притихни в планината и почит й отдай, че тя била е много тук и мъдрост носи. 

Притихни до реката и изпрати обидата по нея, за да я отмие и обърне. 

Притихни до пролетните цветя и се заслушай в приказките от Долната земя. 

Притихни и чуй корена си как оплита се с тях и води те към Себе си. 

Притихни. И просто бъди

За един друг живот

 

Сякаш беше друг живот… Сякаш гледам през прозореца на някой друг. Но не и моя. 

Вчера така се почувствах, когато разкаваха на моя приятелка за времето, когато танцувах, ходех по суинг партита…. Преди един живот… В един друг живот… Сякаш някой отряза тази част от мен и я остави някъде. Някъде, назад. Но не и в мен. В една Златна ера… в някакво много далечно време… Сякаш искрицата Живот, въобще тази живина бе останала там. А тук е останало само едно нейното ехо… За тангото, за бугито трябват двама, не един… Трудно се живее сам със себе си, когато искаш да си споделен… А самодостатъчен ли си изобщо за това? Можеш ли сам да изтанцуваш този живот, човече? Със своите страсти, мечти и желания? Да са само твои  неразбираеми за другите? Или бегло само докосващи повърхността на нечие сърце, колкото да ти каже "аз разбирам", но не съвсем. Всеки е увлечен в своя коловоз да сбъдва нещо… Нещо негово си. А на теб…  не ти се мисли само, не ти се работи само.Тупти ти се…чувства ти се… усеща ти се…  Но не само на думи, нали? 

Този живот, ако не го изтанцуваш, човече, за какво си живял? За какво си се бъхтил всичките тези години да построиш дом от тухли, в които да затвориш душата си? За какво си се раздирал на шест, за да сложиш хляб на масата, но душата ти да линее, когато тялото ти ликува…? За какво ти е, човече? В гроба ли ще ги носиш тия неща? Или там горе, където хлябът е чужд, а покрив над главата не ти трябва?  Но пък, нали все казват, че си тук и сега.. и тялото трябва да яде, пък никой не ти дава храната без пари… А къде, казвам, че трябва душата и тялото да са различни? Да са си чужди едно на друго? Това живот ли е да си далеч от Себе си? В думите си, в действията си, в мислите си, в чувствата си? Или е изгнание? Да си далеч от Себе си… 

И в този живот е хубаво, нали, когато вихърът на танца изведнъж те хваща за ръката и те дръпва за едно щуро буги и те изкарва от собствените ти мисли, които могат да бъдат повод за един тъжен блус… 

Размисли разни в един мрачен ден… 

Пролетно цвете

Пролетта ме събужда.

Отръсквам корените си от всяко зло и болест.

Най - хубавите цветове са пролетните,

А най - красивите усмивки са от лекота.

От лекотата на душата,

Когато слънцето я гали.

Кога съм най-жива?

Когато се събуждам в Пролетта.

За Зимата и Пролетта

Как да ти кажа, мило дете,

Че навън зима е, когато

Птиците пеят за пролетта?

Как да ти кажа, мило дете,

Че навън зима е, когато

Кокичета и иглики цъфтят?

Как да ти кажа, мило дете,

Че навън зима е, когато

Слънцето топли земята 

И сърцето ти нежно?

Как да ти кажа, мило дете,

Че навън зима е, когато

Дори и детската ти душа не остава

Безгласна, дори и за пролетта?