Saturday, September 3, 2022

Едно море и една синева безкрай


Не съм готова да напусна Морето. Не бях готова и тогава. Не разбираш, че не си готов, когато си там. Защото морето те държи в своя "плен" с една тънка бледо синя нишка, която оформя примка около теб. Която те потапя в едно чувство на покой и вълнение едновременно. Не разбираш, че ти липсва, когато си там. Само когато заминеш зад девет планини в десета и пропътуваш стотици километри. Казваш му сбогом, но не го мислиш съвсем.

Гледаш го, знаеш, че ще се върнеш във вкъщи, което е далеч. Но само Умът го знае. Сърцето не. То мисли, че утре пак ще отидеш на този плаж и ще го зърнеш. Слънцето ще те погали нежно, докато си отпива от коктейла, а песента на вълните ще те омае, като морска сирена. В далечината ще чуеш да кънти музиката от бара, който пореден ден редуваш с брега на морето. Ще се почудиш отново къде са гларусите, дали не са се преместили окончателно далеч в града. Но те ще прелетят над теб, само за да те навестят и отново ще отлетят на юг. По на юг. Това е, което дерзае Сърцето, мили ми читателю... Едно море и една синева безкрай... 

Tuesday, July 12, 2022

Една дълго чакана и осъзната Изповед

 


"Прощавам ти, защото те обичах."

Това ме накара да се замисля. Над нещо конкретно. Над някого конкретно. Над този, който някога, ако можех щях да изтрия от Живота си. Наскоро ме подсетиха за него. За този период, който бе прекалено отдавна. В един друг живот. Преди много повече от десет лета. Преди едни други Любови, Фрагменти, Сценарии и други приключения. И се замислих след толкова много време, което е изтекло, аз всъщност дали наистина искам да го направя?  Дали наистина бих го изтрила? Дали все още аз всъщност изпитвам онази омраза към този човек. Омраза, заради всичко, което ми причини. Заради любовта, която изпитах към него, заради унижението и болката, с които той ми отговори. Заради това, че разби сърцето ми със своята параноя, инфантилност и психопатия. Заради това, че наистина го обичах. Защото имах отчаяна нужда да обичам някого. Защото не обичах Себе си достатъчно, та имах нужда да обикна друг. Защото той ми даде най-тежкия урок, който може да бъде даден някому и особено на момиче. Да обича Себе си. Това читателю, е най-тежкият урок. Да се държат с теб като с нищожество, да се държат с теб като с онези с древните професии, но от най - долната класа, да се държат с теб като с отрепка, да се държат с теб просто като с нещо, а ти да даваш обич. Да даващ любов. Да даваш цялото си сърце. И ей така го поднасяш на тепсия. От тези златните. А той го бучи ли, бучи. И ти кървиш, виеш, плачеш и крещиш. Но търпиш, защото обичаш. После търпиш, защото те е страх. Страх те е,че ако го няма, ще си нищо. Сякаш си нещо с него. Дори и миниатюрно. И ужасното внимание, пак е внимание. Сякаш жадуваш за него. Каквото и да е. Тръгваш си от този театър на психопатията и пак се връщаш. Някак си пак се омотаваш в тези невидими окови. И докато се усетиш пак си там. Пак редуваш биполярностите и всяко чудо е за три дни. Понякога и по-малко. Но ти имаш отчаяна нужда да бъдеш обичан. И вярваш в думите, че те обича. По никакъв начин не отричам, че някъде там дълбоко, погребана под целия ужас и извращение тупти една любов. Такава, каквото се е показала в началото. И те е подлъгала. Тя сигурно е още там. И може би, само може би тя се е показвала всичките пъти, когато те е увещавал да останеш.


Това е една изповед, читателю. Една объркана, отблъсната и дълго премисляна изповед. Отлежала е в дълбокото на Подсъзнанието. Под всичките вериги и заключени врати. Под всеки опит за Прошка. Под всеки ужас, когато го видя или усетя. Под всеки страх, който тупти в мен.


Това е една изповед, която като много други неща, освен хубавото вино е стояла на тъмно, за да може да стигне до хората, които са били в подобна ситуация и да им помогне да простят. На Себе си и на този, който им е дал най-тежкият урок. Това е една отрова, с която с времето човек свиква и се адаптира към нея, мислейки си, че като я игнорира ще изчезне. Усилията да свалиш всичките защитни механизми си заслужават, за да проявиш смелост и да се отърсиш от всичко това с друг поглед и със свободна душа...  

Това е една много осъзната изповед. Такава, каквато никога не е била. И с никого. И мисля, че мога най-сетне да кажа, че не бих изтрила тези две години. Защото ти ми даде най-трудния урок. И затова ти прощавам. 


Saturday, May 21, 2022

Бохемски живот

                                                                                                                                                                                                                "Ние спориме

                                                                                                                                                                                     двама със дама

                                                                                                                                                                                 на тема:

                                                                                                                                                                        "Човекът във новото време"."


Когато е тихо в Сърцето на нощта

И гърмежи се чуват като залпове гръмки,

Аз тихо мечтая да спорим с тебе двама
За това какво е искал да каже поетът

В някое опушено кафене насред многобройните картини по стените 

Над чаша джин или ром,

За какво е мислил писателяъ, докато е разкъсвал героя на хиляди парчета 

Или какво е вдъхновило ученът да ражда изобретенията,

Изпреварили времето и човечеството си. 

Да давим интелектуалните си беседи в тоновете алкохол, 

Които черният ни дроб не може да понесе, 

А белите ни дробове да дават на заето, 

Докато препускаме през бурните докосвания на телата си 

След поредната разгорещена свада за това кой е по-прав от нас двамата. 

Да летят разкъсани ризи и дрехи насред полилеи, 

Дръжки на стари прозорци и скърцащ паркет.  

А накрая тихо да потънем в сонатата, 

Която някой преди нас е написал по стената, 

Докато пръстите ни играят по нея, 

Сякаш свирят някой шедьовър .


Ах, Сърце, Сърце, не се ли научи, 

Че така сто годиии се живее, но само в някой роман...

Wednesday, April 20, 2022

Времето след Полунощ

Времето след Полунощ винаги ми е специално. Сякаш се отваря една врата вълшебна към друго измерение. Там между тихото насред възглавницата и шума на утринта. Една друга реалност, която ходи боса по повърхността на тази, с която се надбягваме денем. Тази реалност между Реалността... Тя е многоцетна и в същото време е с най-тъмното тъмно на нощта. Точно часовете преди разсъмване. 

Цяла нощ я гониш, танцуваш и лудуваш с нея, смееш се на глас, но с гръмки тонове, идващи направо от сърцето. Захвърлени на пода като съблечена риза от някой любим. Звучи като късен джаз, идващ от някой опушен бар насред лятна нощ. Усещаш я как леко пристъпва и нежно те докосва и някак в полусън ти пречиства душата - изтупва я от прахта, с която си я покрил и пак ти я облича... Времето след Полунощ винаги ми е специално. 

Sunday, March 6, 2022

Неделята е най-доброто време за Прощаване




Неделята е най-доброто време за Прощаване,

Когато Умът ти още спи, а Душата ти витае

Между утрешния и вчерашния ден

В едно Безвремие на Болка и Тъга

На Добри думи и Любов,

На Грубост и Нежност ,

На Чисти помисли и не чак толкова дори.


Неделята е най-доброто време за Прощаване,

Да кажем Сбогом на това,

Което носим и търкаляме 

По Сизифовия склон нагоре,

Където като Мираж ни чака Свободата 

От всичко, което ни ранява.


Неделята е най-добро време за Прощаване,

Когато тихичко си казваш "Да обичам искам!"

Но нали Любовта е лека, 

Носи се на крилете на Пегас 

И стига горе чак до Божествената планина.


Прости и ти, бъди по-голям от всеки бог преди

И по-малък от всеки друг човек дори,

Прости, като дете на другарчето до теб,

За да може Душата ти и днес да каже

 "Свободна съм! Благодаря!"

Monday, February 28, 2022

Отклонения от Лиричността или Лирични отклонения

"Трябва да преминеш пропаст, за да се окажеш на другия бряг.
Така започва всичко ново." 
Елчин Сафарли

"Страх ме е." Много исках да ти кажа това днес. Но така и не го направих. Не ти позвъних да ти кажа, че най - накрая имах своята първа среща с Промяната и че се провалих главоломно.  Не ти казах, че най-накрая съм тръгнала към Жената, която искаше да бъда. Онази самоуверената,  която виждаше в очите ми, докато завоюваше душата ми с ръцете си. След падението си днес, вглеждайки се в улицата и отпивайки от чашата с кафе, докато чувах колко той се гордее с мен,  точно това си мислех. За този момент. За думите ти. За вярата ти в мен, че мога да бъда тази жена. Защото аз я имам в Себе си. Нося го това чувство. Тази самоуверена и безкрупулна...както я наричаше ти. Властта опиянява. Властта над Себе си да бъдеш Себе си... Но защо? Защо толкова много ме е страх да бъда Нея. Защо толкова много ме страх да бъда Себе си в пълен капацитет? Дори без да намесвам "скрупулите". С всичките си страни - и добрите, и лошите, и всичко между тях. Защо се свивам като уплашено котенце в ъгъла?  Само ти знаеш тъмните кътчета на душата ми, които аз не мога да видя.  И неведнъж си опитвал да ги изкараш на показ, за да се изправя с тях лице в лице. И да преодолея този абсурден страх. 

Но уви. Писна ти, нали. Знаеш ли и на мен ми писна. Писна ми от самата мен такава. До болка и отегчение ми писна от мен такава. Една никаква. Носеща се по течението на негодуванието, без да променя нищо. Каквото и да е. И само да си намирам бездарни оправдания и да избухвам от свръхотегчение. И тук ще ме попиташ "Тогава какво правиш, за да го промениш?" и аз ще ти отговоря уморено "Нищо.", защото вече  съм го казвала хиляди пъти, от които вече нямам сили. И въпросът ти "Защо?" ще увисне във въздуха без отговор. Защото няма такъв. Не съществува. Поне в твоята Реалност страховете се преодоляват. И аз все така си го казвам. И си го намислям даже. Като желание преди да духнеш свещите на тортата. Или като видиш падаща звезда... Но без ефект. Все стоя на ръба на Света и се чудя кога ще скоча. Все се опитвам да се бутна, за да полетя. И все някак в последния момент, точно в този съвсем последен миг се спирам. Взирам се в змийското гнездо и се вцепенявам от ужас дори при вида на една змия. Нали уж тя е пазителката на Земята и на цялата мъдрост, която съществува? 

Водя този мислен монолог с Теб не толкова с и за Теб, колкото със и за Себе си. За да излея водопада от емоции, който ме задръства и ми пречи да мисля рационално, до колкото е възможно. За да се събера, без да ми изливаш цялата кофа с негативи, които са градивни по твоя странен начин, който малцина разбират. 

Не е поредната лирика, читателю, нали? Отвикнал си вече, ако изобщо все още се спираш тук на тази спирка, наречена От другата страна на огледалото. Признавам, кладенецът на Вдъхновението пресъхна. Или по-скоро май се задръсти с битовизми, които не могат да прерастнат в поезия.

Седя насред Нощта и размишлявам какъв ли ще е следващият трус, който ще разтърси От другата страна на огледалото... Дали ще е скок от ръба или ударът на бомба, върху бомбоубжището, в което съм се скрила... 

И тук сред тъмнината от някъде прошепва глас в ухото ми: " Тя е луда, но тя е магия. Няма лъжа в нейния огън...."  

И като всичко и тази мисъл има своя саундтрак.

Thursday, February 17, 2022

Морето целува Земята


      Морето целува Земята.
      Ето там, където Приливът среща пясъка.
      Там на плажа сред мидите.
      Виждаш ли, скъпа моя?

      Морето обича Земята.
      Някога всичко е било едно.
      Вода и Земя.
      Земя и Вода.
      После нещо Голямо се е случило
      И те се разделили.

      От тогава Морето всеки ден идва.
      И целува Земята по Залез и Изгрев.
      По Ден и Нощ.
      По Нощ и Ден.
      А когато Луната изгрее,
      Тя танцува по върха на вълните.

      Виждаш ли, скъпа моя?
      Ето там в далечнината,
      Русалките плуват с делфините
      Бързат да настигнат рибарите и моряците...