Така започна всичко или иначе казано Благодаря за годините до тук

Един петък преди 13 години и много изтърколени дни след това…Това е първият качен пост тук. Първото споделено откровение със Света. И още 224 така… Чак сега се замислих кога беше Началото. Преди колко много нанизи на Времето. С всичките колебания, свян, страх дали ще се хареса, има ли смисъл и т.н. тази Същност се разкри и проима свое пространство. Навън извън разпиляните тетрадки, хвърчащи листове, файлове из хиляди папки на компютъра, записки на телефона ми и какво ли още не. Отвъд От другата страна на Огледалото, таванските покриви и среднощните разговори. Хукна по виртуалния свят и срещна много хора, много струни на душите им, много чувства за разплитане.  Макар и всъщност те да срещнаха него. Без лица, без имена, само очи да четат и сърца да попиват. Числа, които отчитаха преглеждания от цял свят, чудейки се откъде идват и защо ли. И тук таме някой коментар оставен в бележка под линия. Вдъхновението понякога, виждате не спира, тупти, вихри се и бълва нови и нови дантели на страниците на този блог, а друг път никакво го няма с месеци, години дори. И въпреки От другата страна на Огледалото не се покрива с прах и не потъва в забрава. Започва да мъждука, докато не засияе отново. И така като Морето на приливи и отливи го кара. Понякога думите пресъхват, защото всичките са изказани вече и няма какво друго, нали. А друг път не спират да тичат една през друга на белия фон. И стигат. Винаги стигат там, където са желани, където са нужни. Дори и сред бурните корабокрушения на Морските вълци и земните недра, където спят Диамантените сърца. Където Онези нощи с главно О донасят мелодията на джаз от някъде, а Залезите са безкрайни. Където всичко се крие зад най - огнените коси, които си виждал и не само. Където Душата има нужда от лек да нанесе така желания мехлем на раните й или да отмори крилата й след поредния полет.

И така, драги ми читателю, ти, който оставаш незнаен за мен и загадка дори, благодаря ти, че продължаваш да посещаваш този свят и да намираш това, което докосва най - съкровеното в теб. Защото докосва и мен, когато споделям с теб своите размисли странни и виждам твоите отпечатъци, че си минал от тук. И отново се връщаш към този Пристан след безрбойните си пътешествия.

Не спирам да благодаря и на хората, заради, които този блог се сбъдна. Те си знаят кои са и винаги ще знаят колко дълбока е Благодарността ми към тях и тяхната подкрепа и насърчаване да покажа Себе си пред света, макар и да е само една малка частица от Вселената, която нося в Себе си. Но нали знаете, обичам хора пълни със смисъл. Такива, които имат малки вселени в себе си…

Най - много обичам по Залез Слънце

 

Ей така най - много обичам. По Залез Слънце. 

Даже когато още не е стигнало Заника си. 

Когато още е високо, но не достатъчно, че да жари, а леко докосва с върховете на лъчите си. 

Когато още се просмуква между дърветата и храстите, между всеки стрък и пролука. 

И рисува светлосенки, сякаш прожектира и насочва вниманието ти точно към този момент, обект, поглед, усмивка, разрошени коси, влюбена двойка, за която сякаш Времето е спряло, птица, която прелита над нас, вълна в морето, която гали пясъка, цвете на поляната в парка и много други малки съкровища… Към малките детайли, които ни заобикалят и които често не виждаме, забързани в ежедневието си.

Когато Слънцето нежно те милва като нечия ръка, изпълнена с трепет и Любов необяснима. 

Ей така, най - много обичам. Застинала в това време. Малко преди Денят да си отиде и Нощта да дойде. Когато тялото се настройва с ума и духа, със света и природата. И става някак вечно и  блажено. В дълбините на Лятото.

Разказвачката и други подобни

Разказвачката в мен понякога спи с цели дни и сезони. И никаква я няма. Дори и под дърво и камък се не вижда.

А друг път ъбужда се, явява се от никъде и дълго плете думи.

Върви бавно, бърка дълбоко и издърпва едни стари, много забравени…

А когато Старото се изтърка, хваща Новото, което се носи наоколо и го вплита отново, за да продължи и Времето присяда до нея и й помага и дава наклон къде е възелът, къде е развръзката, къде е препъни камъкът или кулминацията.

И днес така се търкулват едни думи, пробудени от тихо настъпилата Пролет за тези, които имат уши да чуват и слушат, очи да виждат и сърца да чувстват. От онези по - специалните, вътрешните, които често забравяме.

И така… Виждали ли сте някога как Вятърът бясно хвърчи и търчи? Как завихря всяко едно малко листенце и съчка? Как се заиграва с косите на хората и дяволито отнася топката на някое дете? Аз съм. Понякога е малко  бяло почти прозрачно момиче с рошави коси, което лети със бясна скорост и препуска щастливо. А друг път е сърдито момче, което носи бурята и дъждовете със Себе си. А още по - понякога е и на опаки. Когато пътува далеч се заиграва с вълните в морето и търси русалките дълбоко навътре. Праща попътен вятър на моряците, рибарите и птиците, а друг път нежно гали страните ни и ни напомня какво е нежност. А когато ходи На Край Света среща Халите и им разказва за многото си пътешествия и като гара разпределителна ги разпраща там, където хората са забравили що е Доброта. 

Успяхте ли да го видите? А да го чуете как тъй сладко звънливо се смее? 

Хукна отново на някъде. Май отиде да дири вили, самодиви и разните там изпозаспали змейове и други народни чародейства.

И на Душата понякога й се мълчи и не й се слуша. Друг път се сгушва уютно и чака да поредната приказка да потече...без значение облечена ли е в магия, или размисли странни, леко лаконични. 

Сблъсък с От другата страна на Огледалото и една Буря

-   Хайде време ти да е поспиш.

-     Как може да спиш на време, като това, когато бушува буряна вън?! 

Не ти ли идва да излезеш и да потанцуваш в окото й?

       

Бурята… е приятна музика, която не искам да оставям сама. Искам и имам нуждата да седна в средата й, докато тя бушува и вилнее. Успокоява ме. Излива всичко, което е в мен. Понякога си мисля, че тя е продиктувана от мен. И всичко нелогично в мен крещи, че е така. Не ви ли се е случвало да имате чувството, че природата наистина отразява това, което е вътре във вас?  

И наред с нея всички чувства, емоции и мисли се развихрят, за да не изгубят ритъма й...

Когато се сблъскаш с бясна скорост с Огледалото си и се разрушил на хиляди парчета, понякога само то е единственото, което може да те събере обратно и да ти да намери най - подходящото лепило, за да те залепи.  

Разпръскваш се на множество парчета, даже повече от милион, на такива, които изобщо не си предполагал, че можеш. Дори не обръща света ти с краката на горе, ами го разпилява и точно там в Средата, отвъд всичко се замисляш всъщност кой си, какво си, какво правиш тук със себе си, с другите, с Живота, който живееш, сбъдваш ли се, не се ли, защо се криеш и куп други въпроси, които прехвърчат.

И в унисон с Бурята, която се усилва и затихва, точно като  кулминацията в една песен и мислите стигат до своя връх, след сблъсъка, след болката, след тъгата, след шокът, след желанието да се скриеш в кулата си от четири страни и се хвърлиш в онази бездна на тежки размишления. И След прелюдията от два джина със Съдбата, която бе седнала в края на бара, наблюдавайки целия спектакъл, който бе дирижирала, за да се стигне до тук и да осъзнаеш, че Животът е един и е тук и сега вече, когато си слязъл от сценатана главното действие и се отеглил в страни. Този, в който си стъпил с всичките си заявки, можения, не можения, карми, неща за случвания, съдбоносности и други. И колкото и да искаш не можеш да избягаш от него, защото винаги те застига под една или друга форма. И колкото и да гледаш на другата страна, той намира начини да ти се навре в очите, дори и да ги избоде, за да може да го видиш и да прогледнеш. А човек не може да избяга от Себе си, защото винаги е вътре в него и с него, дори и когато отказва да го приеме. С дивата му страна, с цялата си тъмнина и светлина, с хазартът, който не винаги носи печалба, като играеш на сигурно и онова "какво ли ще стане, ако...". Ако повярваш в себе си и заложиш на Себе си. Просто го направиш. Пък останалото... останалото е история за разказване за друго Време. За Времето след това. След теб, можейки и правейки. И излагайки се там някъде в Света и показвайки, че можеш, че си заслужаваш, че Светът има нужда от това, което е вътре в теб.

Отново да се върна на Бурята.... която не ме оставя за миг да заспя, защото някак си ме дърпа навън със себе си през дебелите стени. Била е предначертана да се случи. По един или друг начин. Както ние самите, които толкова много се борим да избягаме от себе си, когато всъщност трябва да вложим тези усилия в това да спрем, да прегърнем и да приемем себе си. И всичко, на което сме се съгласили и заявили да бъдем. 

И някак мъглявината на Съня забравя да смени плочата й я оставя да цикли и да повтаря…

-  Заспа ли?

-     Не още.  Опитвам се да вляза в ритъма й, за да се отпусна с нея в Тихото й 

и да се пренеса в страната на Сънищата, където всичко е възможно. Дори и най – неочакваното.

 

Есенни разпиляности

Когато ти липсва вече Лятото, а се опитваш да се потопиш в Есента... Раздвояването е ужасно някак. В мислите си сме още някъде на приятно, топло, даже леко прохладно място, където слънчевите лъчи ни жарят по лицата, крием главите си на сянка, а морската вода леко гали краката ни или пък се наслаждаваме на горската тишина някъде в планината. И ето изведнъж Лятото си грабна шапката и хукна през глава. Ама така се засили, че съвсем забрави Циганското лято да остави и се наложи Есента да спасява положението. Коя ли щура идея пак подгони и то. Опитвам се да направя една равносметка на изминалото Лято. Винаги му намирам едни недостатъци, които не съм успяла още да си извадя от петите, като тръни. Винаги ми се иска да бях пътувала повече, да бях сбъдвала повече неща...а всъщност това Лято си беше тамън на мястото си. Попътувах, видях любимото си море и любимия си плаж, който ме кара да се чувствам у дома си. Побудувах в късните дебри на летните нощи и погълнах големи количества смях до уши. Намерих добри приятели и сродни души. И то сродни по не онзи захаросан смисъл, който мнозина си мислят и заблуждават, а ми по онзи смисъл, които са ти близко по род, приличат на теб и ти прилягат. Такива, с които си себе си и се чувстваш като у дома си да бъдеш такъв и всичко е наред и прекрасно. И разбираш, че и тези, които имаш не спират да те бутат да бъдеш още по - добър и да се случваш. И ставаш още по - благодарен за тях. Минутка благодарност за тези хора по пътя си дайте. Замислете се за тях и нека ви стане хубаво на душата и благодарно. Важни са. Но всъщност това е тема на друг разговор. Пак се отплеснах. 

В Онези нощи с голямо "О" така ставава. Хвърчат мислите и препускат. Някои летят през лунното небе на метла и докосват звездите, а други хващат гората и се потапят в Себе си. Трети пък искат да си седят на топло, с чаша чай от канела, ябълка и джинджифил и да вдишват Есента с пълните си дробове. И да се наслаждават на усамотението. Други пък да се балансират и да правят безопасно и някак свещено пространство за Себе си. Такова, което е само тяхно и на никой друг. Такова, което си е само твое. Такова, в което канализираш цялото си вдъхновение, където подреждаш мислите си, където планираш от сега коледните подаръци на близките си, където просто седиш и пишеш нещо много хаотично, като това... А през това време има едни мисли бегълци, които хукват да танцуват джаз по покривите на града с котаците... 

Септември се изниза.... и той хукна да гони Лятото. И дойде Октовмри със своите мъгли и дъждове, но насред неговата прекрасна пелерина се появяват и слънчевите лъчи на изостаналото ни безделие и блянове. Наслаждаваме се на Есента и нейния чуден Есенен бал с цялата му прелест от цветове, плодове, аромати и живот, който се щури наоколо в очакване и приготвления за есенните ветрове и мразове. A ние пък сме наметнати с топъл шал и подготвени да крачим през всичките дъждове и мъгли, които Есента ще ни поднесе, за да се вгледаме още по - дълбоко в онова, което най - добре умее Есента да ни предостави. Нас самите. 

На Себе си

  Върви боса

  И слушай вятъра, вълните.

  Отпивай жадно от луната

  И танцувай около огъня,

  Както майка те е родила.

  Милвай тревите,

  Които галят голите ти бедра.

  Шепни тайни на водата

  В безкрайните дни

  И бездънните нощи.

  Надбягвай се и грей

  Със Слънцето, което никого не чака. 

  Тичай, играй с вълците нощем

  И приемай всяка жива твар за род.

  Прегръщай дървета 

  И вплитай корена си с техния.

  Oбяснявай им се в любов,

  За да знаят, че и те обичани и ценени са.

  Заравяй пръсти дълбоко в Земята

  И усещай ритъмът й,

  Както усещаш туптенето на 

  Сърцето на човекa любим.

  Смей се безгрижно

  И влюбвай се дълбоко и лудо.

  Посрещай безрброй залези и изгреви,

  Изпращай ги с последните сили

  На прага на съня си безгрижен.

  Благодари и за доброто и злото,

  Че без тях колелото не мож да се завърти.

  Бъди все такава дива, щура и магична.

  Събрала всичките слънца, небеса и стихии

  В очите си, в душата си, в усмивката си.

  И нека пчелите сплитат венците в косите ти

  С ароматите на хилядите цветове опрашени,

  За да ти напомнят, че на душата й трябва широко,

  А духът не можеш  ни да го опитомиш, 

  Ни да го затвориш в бутилка,

  Когато е роден свободен да броди и да  лети. 

За малките дози магичност

Нека да ни има,

Нека да ни има.

Все такива,

Все такива.

Изпълени с вълшебство

И разрошени коси

Пълни с луди мечти,

С очи преливащи със слънце

И смях бездънен.

Нека да ни има.

Нека да ни има.

Все такива, 

Чудновати,

Малки дози магичност

За дните, когато 

Щастието в отпуск е,

А Надеждата боледува. 

За да можем Светът да променяме

С по едно нещо невъзможно.

Всеки ден.