Ей така най - много обичам. По Залез Слънце.
Даже когато още не е стигнало Заника си.
Когато още е високо, но не достатъчно, че да жари, а леко докосва с върховете на лъчите си.
Когато още се просмуква между дърветата и храстите, между всеки стрък и пролука.
И рисува светлосенки, сякаш прожектира и насочва вниманието ти точно към този момент, обект, поглед, усмивка, разрошени коси, влюбена двойка, за която сякаш Времето е спряло, птица, която прелита над нас, вълна в морето, която гали пясъка, цвете на поляната в парка и много други малки съкровища… Към малките детайли, които ни заобикалят и които често не виждаме, забързани в ежедневието си.
Когато Слънцето нежно те милва като нечия ръка, изпълнена с трепет и Любов необяснима.
Ей така, най - много обичам. Застинала в това време. Малко преди Денят да си отиде и Нощта да дойде. Когато тялото се настройва с ума и духа, със света и природата. И става някак вечно и блажено. В дълбините на Лятото.
No comments:
Post a Comment