За да има смисъл
От някъде се чува
цигулка.
В далечината.
От дебрите на Гората.
Сякаш Ехо долита.
Онази, която кара Сърцето да трепва.
Да тупти отново със
своя Ритъм.
Да усеща.
Да чувства.
Да кара Душата да
танцува валс на Любовта.
Заслушвам се.
С Цялото си Същество.
Всяка фибра и клетка
от мен слуша.
Тръпки полазват по Тялото ми.
И в Миг разбирам.
Дори и Ненаписана,
Неизсвирена още.
Неизмислена.
Понякога съм и Аз такава.
Неизмислена.
Спяща в Тъмнината.
Докато Нещо ме
събуди.
Така се случва през
Спящите сезони.
Есента ме подготвя за
сън със своя Есенен бал.
След като окапят
листата
И Есенният бал се изтанцува
И премине през Мен
Аз се затварям и заспивам.
Оставам една табела
С петолиние на Мелодията,
Която трябява да се изсивири,
За да ме събуди.
Но често се забравя
това
И аз спя и през Пролетта и Лятото.
И ходя на сън.
В някаква полусъница.
Нереална.
Нежадувана.
Или на
половина.
Но сега, някой
непознат все още.
Напълно случайно
минаващ може би.
През От Другата
страна на Огледалото
Намери оставените лък и цигулка
До вратата на заешката ми
хралупа в дървото
И започна да свири.
Просто ей така.
За да има смисъл
Пролетта.
За да може някой
отново да я Oбикне.
За да може някой
отново да я Възроди.
И Живот да й
дари.
