Нарисувай ми небе
С извезани звезди
От падащи сълзи.
Нарисувай ми море
С коси от звезден прах стъкани...
Така ми се споделяше...
Нищо и другият ден е пак.
И отново така...
До момента, когато не се
излее отвъд.
Отвъд мен и отвъд ето онази
задушаваща тръпка,
Която дави Споделянето в себе
си.
За какво ми се споделя ли?
За всичко всичко.
За Любовта и следите, която
остава ни тя,
За Тъгата, отникъде дошла на
този свят,
За Стандартните по нестандарт
неща,
За това „нормален” да бъдеш е
равно на изкривяване на опаки,
За Щастие и макови лунички по
бузите руменели,
За Морето и сирените безмитни
в мит подавени дори,
За Планината и нейните тайни
самодивски,
За Златния град и хартиеното
небе, в облаците чийто ходя на пръсти дори
И строя си пясъчни кули за
елмазени стъкла и усмихвам се скришно на света
И помахвам през прозорец дребен
на Принцът малък,
А пък Алиса напътствам през
заешките ниши безбройни,
За Музите ми и това що
Вдъхновение в мен е...
За моите молитви нечути на
глас и надежди зефирни в сивия ден,
За Сезоните и техните
пътешествия в приказки изказани,
За Тишината и нейния звук
мелодичен,
За Огледалата и маските от
тях,
За Ветровете ми и буреносните
облаци,
За пристаните и попътните ни
ветрове към Едното
За хората, които срещаме
отново и отново
И вземаме ги с нас по гарите
попътни и носим ги
До целта най-крайна в булото
на Нощта.
А това е Цял един Живот,
Който дори не стига...
Не стига, за да им кажем,
колко много държим на тях нали,
Пък да опишем чувствата що
пораждат в нас тъй камо ли...
За синьозелената гама и нюансите,
които годината ми обагрят,
А да бъдеш синьозелен никак
не е лошо, мога да Ви кажа!
Даже повече син и да давиш
всичко в Топлота на пук на възприятията всеобщи.
Но пък и Цветовете са едни
кокетни...
За всички онези МАЛКИ неща,
които правят нещата ни ГОЛЕМИ
И в същото време съвсем на
обратно нали...
И много, много отвъд всичко
това.
Така ми се Споделяше...
А е време да тръгвам вече
дори.
Къде ли?
Към ето онази врата с табела
„Споделено”.
