"Страх ме е." Много исках да ти кажа това днес. Но така и не го направих. Не ти позвъних да ти кажа, че най - накрая имах своята първа среща с Промяната и че се провалих главоломно. Не ти казах, че най-накрая съм тръгнала към Жената, която искаше да бъда. Онази самоуверената, която виждаше в очите ми, докато завоюваше душата ми с ръцете си. След падението си днес, вглеждайки се в улицата и отпивайки от чашата с кафе, докато чувах колко той се гордее с мен, точно това си мислех. За този момент. За думите ти. За вярата ти в мен, че мога да бъда тази жена. Защото аз я имам в Себе си. Нося го това чувство. Тази самоуверена и безкрупулна...както я наричаше ти. Властта опиянява. Властта над Себе си да бъдеш Себе си... Но защо? Защо толкова много ме е страх да бъда Нея. Защо толкова много ме страх да бъда Себе си в пълен капацитет? Дори без да намесвам "скрупулите". С всичките си страни - и добрите, и лошите, и всичко между тях. Защо се свивам като уплашено котенце в ъгъла? Само ти знаеш тъмните кътчета на душата ми, които аз не мога да видя. И неведнъж си опитвал да ги изкараш на показ, за да се изправя с тях лице в лице. И да преодолея този абсурден страх.
Но уви. Писна ти, нали. Знаеш ли и на мен ми писна. Писна ми от самата мен такава. До болка и отегчение ми писна от мен такава. Една никаква. Носеща се по течението на негодуванието, без да променя нищо. Каквото и да е. И само да си намирам бездарни оправдания и да избухвам от свръхотегчение. И тук ще ме попиташ "Тогава какво правиш, за да го промениш?" и аз ще ти отговоря уморено "Нищо.", защото вече съм го казвала хиляди пъти, от които вече нямам сили. И въпросът ти "Защо?" ще увисне във въздуха без отговор. Защото няма такъв. Не съществува. Поне в твоята Реалност страховете се преодоляват. И аз все така си го казвам. И си го намислям даже. Като желание преди да духнеш свещите на тортата. Или като видиш падаща звезда... Но без ефект. Все стоя на ръба на Света и се чудя кога ще скоча. Все се опитвам да се бутна, за да полетя. И все някак в последния момент, точно в този съвсем последен миг се спирам. Взирам се в змийското гнездо и се вцепенявам от ужас дори при вида на една змия. Нали уж тя е пазителката на Земята и на цялата мъдрост, която съществува?
Водя този мислен монолог с Теб не толкова с и за Теб, колкото със и за Себе си. За да излея водопада от емоции, който ме задръства и ми пречи да мисля рационално, до колкото е възможно. За да се събера, без да ми изливаш цялата кофа с негативи, които са градивни по твоя странен начин, който малцина разбират.
Не е поредната лирика, читателю, нали? Отвикнал си вече, ако изобщо все още се спираш тук на тази спирка, наречена От другата страна на огледалото. Признавам, кладенецът на Вдъхновението пресъхна. Или по-скоро май се задръсти с битовизми, които не могат да прерастнат в поезия.
Седя насред Нощта и размишлявам какъв ли ще е следващият трус, който ще разтърси От другата страна на огледалото... Дали ще е скок от ръба или ударът на бомба, върху бомбоубжището, в което съм се скрила...
И тук сред тъмнината от някъде прошепва глас в ухото ми: " Тя е луда, но тя е магия. Няма лъжа в нейния огън...."
И като всичко и тази мисъл има своя саундтрак.
