Пържени филийки, ароматно кафе и един следобед

Връчих му двете чаши горещо кафе. След кратък разговор се отправих към кухнята. Чуваше се джазова музика в коридора. Това ми подсказваше,че нещо приятно ме очаква. Заковах се на вратата. От лаптопа не звучеше джаз,а Everlast… Помислих си колко хубаво би било,ако това беше джаз,но после на бързо си смених мнението. От прага на стаята се разкриваше невероятна идилия. Въпреки малките размери на кухничката и някак претрупването й с кухненски мебели, някак всичко се напасваше едно с друго. Малката масичка по средата на помещението, повехналите шкафове,жълтата завеса,зад която се бе скрила котката и дремеше спокоен сън,притворената врата на терасата към улицата,от която се дочуваше делничният шум... Особено оставените плодове в чинийката,която служи само за красота с топлите пържени филийки и сладката около тях. Някак напомня ми за стари кадри от филм, в който домакиня от 60-те слага закуската на масата. В тон с обстановката наоколо. За жалост някак споменът избледнява и подробностите се губят във времето. Но самата гледка се запечатва в съзнанието. Нищо особено предполагам за някой страничен „минувач”, но прекалено много за участващия. И като добри актьори продължаваме да следваме своя неписан сценарий. А режисьорът тихичко се спотайва ей там в тъмния ъгъл, приседнал удобно на своя стол  до оператора,който със своята камера следва всяко наше действие. А някой отдавна бе казал „Начало!”.

И сякаш нещо преобърна лодката ми от мисли,с която се носех. Отправих се към неговата стая да си съблека палтото и да си оставя чантата. Поне това бе претекстът. Той ме последва и в главата ми прозвуча „Всичко провали...” като детски разсърден гласец. Връщаме се в кухнята при пържените филийки и ароматното кафе,но се усещам,че съм забравила нещо. Отново с друг претекст. И той отново ме последва...На крачка от провала му казвам да изчака. Странно,но ме послушва и стои от другата страна на стъклената врата.Стоп кадър. Малка почивка обявява режисьорът до следващата сцена. Всеки се отправя към своята гримьорна за своите „пет минутки спокойствие”. А всъщност това е една цигара време. Чува се звънец, време е всеки да се върне на снимачната площадка, отново влязъл в своята роля с друго лице,с различен реквизит. Отново се чува онзи глас,който извиква: „Начало! Камера!”. Сцена на страст. Оставаме важните аз и той. Непринудени роли,неизвестен сценарий. Тишината се пронизва от викове на страст и скърцането на масата.Сякаш се изпразваме от съдържание и животинското се настанява удобно в нас. Неизвестно кога и как се озоваваме в неговата стая,пропита от предишни подвизи. Има един момент,в който някак си ти се иска да спреш за минутка времето. Е,този бе от тях. Миг от вечността,който може би само влюбени оценяват. Искаше ми се да стана от леглото и да взема лист и химикалка от масата. Най-ясно можеш да пресъздадеш момента,когато си на самото място в дадения миг. Искаше ми се да запаметя всяка тръпка,всяка целувка,всяка изтръгната въздишка на удоволствие,всеки допир и усещане. Хей,писарят,къде се дяна?! Явно пак се е запокитил нейде из уличките на моето съзнание. Е...явно пак оставаме без историограф.Поне отпечатъкът на чувството за този миг остава...А паметта детайлите се опитва да сглоби. Взрив и сякаш всичко за миг се изпепели.

Отправих се леко на пръсти,както по навик минавам през хола към кухнята. Запалих си цигара и се наслаждавах на сладката отрова,която навлизаше в мен. Смътно усещане витаеше в мен за нещо красиво,но силата от големия взрив бе заличила всичко,каквото някога е било. Котката все още тихо си спеше своя сън зад жълтата завеса, необезпокоявана от ничии делнични дни. Усетих хладния полъх по краката и се сгуших в пуловера. Дръпнах си леко от цигарата и отправих своя отклик за преживяното в пространството навън... Но никой не разбра. Останах загледана към паралелния свят навън,към другата реалност отвъд балконската врата, под звуците на течащата вода от банята и гласът,който усмивка рисува на лицето ми всеки ден.

И остана само смътният спомен за пържените филийки и две чаши кафе,които самотно ни чакаха в компанията на Everlast....