Бал с маски

 "С маска ли се появяваме на таз земя? С маска ли напускаме обителта? С маска ли живеем и градим? С маска ли сме всички до един? С маска ли се крият хората? С маска ли се губят хората? В маска ли се губи личността?", Крисчън Грийн 

     

,

Загледах се в огледалото. Беше ден като всеки друг, приготвях се за среща. И не бе по-различна от останалите. Обичайните хора,обичайните неща за правене, обичайната обстановка, обичайните емоции,обичайните чувства,които пораждат в мен. Всичко бе напълно същото. С малко изключение. Денят не бе съвсем същия. Загледах се в огледалото. Същото лице,което виждам всеки ден. Същите черти,същите очи... И може би, това бе разликата. Чистех грима от лицето си и някак в главата ми нахлуха мисли странни,даже леко прозаични. Нима и аз носех маска? Дори и когато сама със себе си съм. Дори пред себе си в най-уязвимите си дни? Дори когато падам на земята,съкрушена? Дори и тогава ли нося своята маска? Наистина ли не я свалям,дори когато лягам в леглото? Наистина ли се оказа прав? Или само пред Избрания свалих своя реквизит и останах чиста и проста? Без грим, без пайети, които да се ронят от маската ми венецианска? Наистина ли се раждаме с маски? Нима лекарите са извратени творци, които монтират на лицата ни маски без право на обжалване дори? А Вси Светии е просто повод да сменим маската си с някоя по-лъскава, както правим с дрехите си, щом повод намерим? Нима вместо дрехи в гардеробите си държим лица с различни изражения и форми, цветове и пошлост? Нима вместо зимнина в бурканите затваряме своите емоции и сърцата си отравяме в делничната отрова на тази блатна гротеска? С маска ли умираме наистина? Или тогава всъщност сме най-чисти? Оттеглили се от тази сцена на Суетата и останали безлични пред Създателя и Провидението? Тогава защо организираме бал с маски? Защо има цял карнавал, посветен на ежедневието ни същно? Нима тогава показваме Същността си? С претекст по-удобен? Нима да кажеш на някого "Обичам те" или "Благодаря" станаха толкова пронизващи и унизителни думи? Нима се давим, както дишаме свободата ни тъй възпята? Наистина ли никога не сваляме своите маски? Дори и когато влизаме под  падащата водна струя на Живота? Нима всичко това се оттича в канала? Както изливаме "помията" от нашите души? И нима всеки стана художник или пък магьосник с четчица в ръка и започна да рисува Лунната соната по нечий таван? Нима всеки се превърна в музикант или творец, който си играе с нашите чувства? И всеки стана като чиновник, който чака края на работният ден, за да загърби думите и иначе тъй проницателни, да сложи своята маска и да каже: "Здравей" - на света. "А там в мрака се спотайва моя Казанова и чака да ме види без маската, която Дон Жуан ми сложи..."