Искам да тичам, да изтичам цялата земя

Водата да преплувам в неспирния си бяг

Да се скрия от света ни неразбран

И най-вече от ранителя свой.

Като ранено животно искам да избягам

И своите рани да изближа

Нейде на ръба на пропастта,

Наречена Края на Света ни.

И Музата бе до тук.

Край.

Нима всичко завършва тук и сега?

Нима с отворен край оставаме нашия монолог артистичен?

Даже леко прозаичен?

Сцената замръзва. Завесата пада.

Скулпторите започват да се топят

И движение леко се явява.

Време е за антракта,тъй дългоочакван.

Някой зад кулисите крещи:

„Няма време! Следващото действие иде!

Преобличайте се бързо! Няма време!”

И всеки застава на своето място отредено

На сцената ни осветена под погледа зорък

На куп прожектори ярки.

И време е за второ действие!

Мълчание. Хиляди погледи, отправени към подиума на нашите чувства.

Ами сега?

Сякаш някой на времето сложи „стоп кадър”

И започна с маркер да рисува гротески по нашите лица.

Ами сега читательо,наш?

Сега какво?

Пиесата е с отворен край.

Не, почакай ти.

Какво е това?

Я, сценарий. И защо е бял?

Защо само първите страници са изписани?

Защо всички други се веят празни?

„О, Ужас!”, извика някой.

„Нямаме сценарий! Ами сега?!”

Музайката от думи, оставаме на теб.

Сценаристите подадоха своята оставка.

Любовта пък с гръм и трясък я отхвърли.

Къде се е чуло и видяло сценаристи

Преди представление да напускат?

И потъна всичко в мрак.

Хей, ти! Да, точно ти! Ела! Ела,качи се на сцената.

Ще участваш в излюзия една.

Илюзията да измисляш съдби...

И нека шоуто да продължи!