Абсурд

В мълчание се губим

Някак дори то казва ни повече

И думите намираме за лишни.

Ръце, преплетени сред мъгла цигарен дим

Сърца, туптящи в собствен ритъм

И всеки в своята песен тихо се е унесъл.

И Абсурда даже място

В реда най-преден е заел

И с усмивка най-ехидна

През очила с тъмни стъкла

Наблюдава тази постановка,

А журито в ъгъла по – краен

Тихичко своята оценка раздава.

Да слезем от сцената не можем,

А искаме ли даже?

Всеки своята игра играе,

В чужд костюм се е напъхал,

А някак не по мярка му стои.

Ала нали филмът започва след минути

И всеки своите реплики да знае трябва

И някой някога е казъл,

Че сцената, наречена Живот

Е театър и актьори

Ние в него сме дори.