Миг на Вечност

Пролетта отново се събуди и се втурна Пролетния бал да организира. Птици, горски зверове, люспести създания и много други, всички се юрнаха да украсяват гората с  нова премяна за бала. Тук таме като светкавица преминаваше някоя дълга пухкава опашка, тичаща по дърветата нагоре да чисти заснежени  хралупи. Потоците бързаха да разнесат вестта по всички корита на земята, че Пролетта е дошла и ще организира ежегодния си бал. Зимата се бе сбогувала, но някак наполовина. Една калинка си жужеше с една муха, че Зимата е решила да остане и да погледа Пролетния бал. Затова и тук таме прехвърчаше някоя снежинка, или повяваше някоя ледена вихрушка. Марта от бързане и тя реши да поседне и да почине тук. Беше се заплеснала и тя по южните страни. Пролетта леко, грациозно дори нареждаше кои дървета кога да разтворят своите пъпки и с листа да обкичат свода небесен и кои с уханни цветове да се обагрят. 

А аз малко в страни от цялата суматоха, по самодвивските следи вървях и се отправях към планинския извор високо до една забравена скала. Като ехо една птича песен бе долетяла и се бе настанила на струните ми. Заедно с ромоленето на реката довяха спомен, който настояваше да бъде чут. Като един повик, макар и без думи. Вървях през треви и камъни, ходилата ми докосваха всеки стрък трева и всяко камъче, което водеше до мястото. Бялата ми рокля се развяваше зад мен и галеше всеки клон изпречил се на горската пътека. Около мен кръжаха пчели, които се отбиваха да благословят цветята, които бях вплела във венеца на главата си. Не след дълго стигнах до онази забравена скала. Тя сякаш седеше и чакаше. Не се бе променила. Беше си все там от векове. Видяла и чула толкова много съдби и толкова много тайни. Тихо приседнах на нея и притихнах. Една къдрица се изниза пред лицето ми и тя сякаш да не изпусне нещо. Потопих върховете на пръстите на краката си в ледената вода. Толкова пречистващо усещане отдавна не бях чувствала. Загледах се в далечината, където водата целуваше брега. Където нежно тя му нашепваше колко дълго го е чакала отново да го зърне, отново да усети топлата му милувка. В цялата горска олелия, Тихото ме срещна и ме наметна със своята наметка, за да не изстина. Нали все пак Зимата още се скиташе по тези земи. Потънала в мисли за легенди и фрагменти, нещо проблесна близо до мен на земята. Откъснах се от мислите си и разрових пръстта. От земята се подаваше диамантено сърце. Усмихнах се. Сякаш то ме бе викало с песента си, идваща от недрата на земята и застинах в този миг на Вечност.