Вчера така се почувствах, когато разкаваха на моя приятелка за времето, когато танцувах, ходех по суинг партита…. Преди един живот… В един друг живот… Сякаш някой отряза тази част от мен и я остави някъде. Някъде, назад. Но не и в мен. В една Златна ера… в някакво много далечно време… Сякаш искрицата Живот, въобще тази живина бе останала там. А тук е останало само едно нейното ехо… За тангото, за бугито трябват двама, не един… Трудно се живее сам със себе си, когато искаш да си споделен… А самодостатъчен ли си изобщо за това? Можеш ли сам да изтанцуваш този живот, човече? Със своите страсти, мечти и желания? Да са само твои неразбираеми за другите? Или бегло само докосващи повърхността на нечие сърце, колкото да ти каже "аз разбирам", но не съвсем. Всеки е увлечен в своя коловоз да сбъдва нещо… Нещо негово си. А на теб… не ти се мисли само, не ти се работи само.Тупти ти се…чувства ти се… усеща ти се… Но не само на думи, нали?
Този живот, ако не го изтанцуваш, човече, за какво си живял? За какво си се бъхтил всичките тези години да построиш дом от тухли, в които да затвориш душата си? За какво си се раздирал на шест, за да сложиш хляб на масата, но душата ти да линее, когато тялото ти ликува…? За какво ти е, човече? В гроба ли ще ги носиш тия неща? Или там горе, където хлябът е чужд, а покрив над главата не ти трябва? Но пък, нали все казват, че си тук и сега.. и тялото трябва да яде, пък никой не ти дава храната без пари… А къде, казвам, че трябва душата и тялото да са различни? Да са си чужди едно на друго? Това живот ли е да си далеч от Себе си? В думите си, в действията си, в мислите си, в чувствата си? Или е изгнание? Да си далеч от Себе си…
И в този живот е хубаво, нали, когато вихърът на танца изведнъж те хваща за ръката и те дръпва за едно щуро буги и те изкарва от собствените ти мисли, които могат да бъдат повод за един тъжен блус…
Размисли разни в един мрачен ден…
No comments:
Post a Comment