За Думите

За думите време винаги има,

За думите сърце не винаги има...

Това си мисля днес в края на един ден, посветен на тях, на буквите, на смисъла, който създават за нас... Не мисля баналности колко е прекрасно, че сме образовани, че някой ни е напъхал в кутийките за мислене и ни е "изучил", както се обича да се казва...

Мисля си за силата на думите - да създават светове, да рушат съдби, да влюбват души, да развръзват възли, да пълнят сърца и да ги раняват... Мисля си как с няколко думи можеш да скочиш на гърба на Въображението и да полетиш някъде далеч или наблизо. Да срещнеш Дванайсете месеца или да попътуваш към Себе си. Да се сражаваш за Фантазията или пък да поспиш Сън в лятна нощ... а може би дори и да послушаш приказки в телефонна кабина.  Мисля си как думите изричат това, което сърцето таи, а душата му нашепва. Мисля си как разумът понякога стихва пред тях, а понякога като вдъхновен художник се развихря на белия лист и не спира да пише... Мисля си как всяка буква е от значение и без нея смисълът се губи... Мисля си, че ако буквите бяха по - други, щяха да са по - не наши, по - чужди на Нас си, на Себе си. И щяхме да се разминем с тях по пътя. Но дали щяхме да им кимнем и шапката си да наклоним... Не мисля. Щяхме да се разминем с тях като с напълно непознати. Но от тези, които и следа не остават дори. 

Мисля си за това как мислех нищо да не мисля за този ден, да го оставя просто да бъде. Но после попаднах на един любим цитат и това промени моята посока на Пътя. И наистина никога не е късно, или пък рано да прочетеш нещо -  без значение къде, на какакво е написано. Да е нещо, което да те жегне, да те докосне по най - фините и тънки струни на душата, да те разплаче, да те разчупи, да те разнежи, да те разтърси до основи, да те преобърне, да те отнесе, да те влюби в себе си, да заминеш, да... да породи толкова много в теб, което да е по - ценно и от най - голямото съкровище на света. Защото си го изживял. Ти и тези - същите като теб. Четящите хора.