Една равносметка

По Коледа стават чудеса, а на Нова година се преобразяваме в префърцунени пауни като онези най-пошлите, които биват най – отвержени дори и на игри най- пагубни любуват се...

Ами пълнежът? А остатъкът от годината...? Не е ли това най-важното?

Разни избягали мисли...

И отново изпращаме още една Година от Живота си. И време е за  онова нещо, наречено „равносметка”. И едно ново прекрасно ново начало!

Знаете ли, благодарна съм на тази година. Научи ме да се сме от дъното на Сърцето си с все сила, научи ме да плача с още повече от Всичкото си, научи ме да вярвам в Себе си и това да си различен не е пагубно дори, научи ме да вярвам в хората или поне в тези, които заслужават. А тези понякога са едни малки Съкровища, които са скрити сред тълпата. Научих се да загърбвам Миналото в една кутия от обувки и да се връщам при него, когато ми домъчнее и се превърна в Меланхолия.  Научих се да бъда Себе си и да слагам маските по много извънредни поводи. Научих се, че Страданието е част от Нас и има време, когато да го почитаме. И това,че не е страшно, нито е символ на Слабост. А точно обратното. Неизменно губим нещо, някого, каквото и да е и ние усещаме липсата му. По много различни начини. И се преборваме с това, когато си даваме време да го изживеем, но това никога не трябва да е прекалено дълго. Не трябва да се осланяме на тази Болка и Тъга.  Във всеки Тунел и във всеки Мрак съществува една искрица Светлина и от нас самите зависи колко ще порасне и дали ще се превърне в лъч или в Слънце – Луна. Научих се и на много други неща... А и понякога просто преоткриваме това, което сме забравили. Пожелавам ви го и на вас!

Тази Година бе изключително цветна. Може би повече изпълнена с негативи, но никога не съм харесала числото „13”. И то не поради всеобщи предрасъдъци. През тази Година се случиха много Начала и много Тръгвания. И няколко завръщания.  Дори се завърши един роман. Прекрасна Трагикомедия. История за страха и чувствата. Ще ви хареса. Обещавам. Много е различна. Изпълнена с всички нюанси на човешките емоции, много дантелени откровения, чувства и душевност. Просто две половини. Два различни пътя, които се преплетоха и после пак  поеха по своите съдби. Май много ви разказах.  Но всеки ще намеи по нещо за Себе си. Или ще открие Себе си. Не зная,но се надявам да споделите, след като я прочетете. Кога и къде ли? Скоро, надявам се. Ще ви уведомя като е напълно готова. Малко се бави, но е малко срамежлива и несигурна, а и малко се страхува. Но е очарователна по своя скромен начин.... Това ви го споделям като тайна от Сценарист на Читател. Просто моля за applause за нея, срамежлива е, а представлението е към своя Край...

И време е да изпращаме тази Година и да поздравим Новата. Надявам се за вас тази да е била много красива и изпълнена с всичко!

Нямам търпение да дойде следващата.

Вярвам, че ще бъде дори по – добра!

Бъдете щастливи и прелестни!

Благодаря,че сте с мен и моето Аз!

Загнездване на Зимата

И всичко може би е студове и зими
И безбожно много тръгвания
И винаги с един завършек.
И може би Коледата е само дъх
И само дъх на някогашно утро...

И може би....
И може би Декември е Друг
И с много различни лица
И с много замръзнало море
И със много "и" - та
И с много, много многоточия...

И утре може би е днешно днес,
А днес е множествено вчера
И чайките заглъхват в тътен
На нашето туптене
И  с мисъл, че живеем,
А не сме привиден сън
На някогашен великан...

Ято разпръснати пеперуди

И Слънцето погали със свойта утринна лъчиста светлина. И очите се отвориха тъй нежно като с допир на перце. Приветствам го! Толкова е прекрасно и лъже сякаш е в Сърце на Лято. Но зная, че го прави, за да ме зарадва. И отново присядам тихо, сгушена в Себе си и се заслушвам в Неговата история. И потапям се дълбоко, дълбоко в усещането за Зафира. Знам, трудно е да го разберете,  но когато и вие се потопите в Себе си и потърсите Слънцето като свой спътник, независимо в кой аспект, ще разберете защо толкова обичам неговите песнопойни истории. Да, точно така. Такива са. И изразът "мед му капе" не би бил достатъчен. Усмихвам му се нежно и Той погалва ме с най-нежната и огнена милувка, на която е способен без да ме изпепели. А може би сам се е объркал, че Лято е вече... или трепти с моя копнеж по Лято недостатъчно... Ято разпръснати пеперуди... Точно това е това усещане на дъното на чашата с кафе. И привкуса на Новия ден с лекия нагарчав вкус на смлените зърна... Специално е като всеки друг момент от Деня, в който потъваме и се чувстваме Цели и Себе си. Даже Обичани. И всичко останало. 

Бих ви разказала още пеперуди за моята искрена усмивка и онзи лъч, който се заиграва с онзи непослушен кичур коса и как Червеното гори на Неговите лъчи, но... няма. Ще ви оставя да изградите свои пеперуди за Заранта и своята чаша кафе на прозореца и всичко отвъд него. 
Макар и да е късно вече някак, пожелавам един прекрасен и разпръснат с пеперуди ден! 
А Аз и Музата се отдаваме на чаша кафе със Слънцето... 

http://www.youtube.com/watch?v=tRwWt1H9rAY

"Зад Огледалната Маска" - за маските и самите нас

За първи път се усмелявам да публикувам нещо,различно от моето творчество. Различно, но всъщност и реално, Другата страна на Огледалото,която аз виждам отвъд. Това е един блог, който не е за ежедневно ползввне, но толкова е изпълнен с Нещата от Ежедневието ни и от самите Нас - най-тъмните ни трепети и най-крехките ни копнежи, Както и много други. Това е един блог, който вдъховява,завладява,разтърсва до основи и пак преобръща със своята циничност, със своята лиричност, със своята откровеност, със своята исркеност по детски за Реалността, със Себе си! Повече не мога да продължа да описвам,защото ще започна да вадя думите от скришние места под пръстите си,а това би било Абсолютна Поквара за Поквареността.

„Зад маските, зад фалшивите усмивки, при чувствата искрени и детските мисли, там отзад зад всичките роли. Там отзад се ражда изкуството,неподправено, сурово и исрено!”, Крисчън Грийн


Представям Ви: „Зад Огледалната маска” !

Из старите архиви: Късна Вечер

Среднощно, когато Луната изгрее и Нощта се удави в най-дълбокото си, понякога и само тогава, аз се сгушвам в себе си и се чувствам ей толкова малка като една шепа звезден прах, която можеш с леко подухване да погребеш. Моментите, когато атакуваш цялото ми укрепление с едни думи прости или само с единствен поглед. И всичко се разпада като пясъчни кули. Тогава и само тогава, аз оставям душата си напълно разголена и чуплива като съзнанието на изплашено дете. А дори знам, че няма от какво.... Но това е като да стъпваш в Тъмното и да водиш ръкопашен бой с измислени чудовища. Тогава и само тогава, аз се чувствам толкова малка и незначима, че чак ме е страх да погледна през Огледалото и да разбера, че всичко е истина. Тогава и само тогава, аз се изправям пред своите демони и затварям очи дълбоко в себе си. Отварям ги и се озовавам на онова място, наречено Арена на Смъртта, в която аз съм вълкът, който тича заедно с глутницата, за да оцелее, преследвайки своята плячка насред Гората вековна.

Моментите, които удавяме в най-искреното, което не можем да изречем...

Falling to pieces...

Завръщане

Помниш ли, когато сядахме ей там 

Под ето онова дърво насред хълма?

И с часове ти четях стихове дълбоки,

А ти слушаше ме с най-детското в себе си

Сякаш приказка редях ти за стари времена?

А ти помниш ли, когато посядахме 

На ето онзи Ръб на Света

И наблюдавахме всичко от високо?

И мечтаехме за ето онези звезди 

Насред най - дълбокото на Нощта?

И рисувахме Съзвездия от нашите Мечти?

Ами ти? 

Помниш ли Енигмата в мен?

Помниш ли Мистерията?

Помниш ли Дивото, кипящо в недрата?

Помниш ли ме?

Защото Аз не помнех.... 

А сънувах с много отворени очи 

Насред глухарчени поляни.

Сънувах  Дъха на морето,

Сънувах  Трагикомедията...

Сънувах  Живота,

Сънувах  Смъртта.

Сънувах  Дома

Сънувах  Бягството.

Сънувах  и Дон Жуана...

И  Казановата срещнах...

А пък Сганарел тъй удавен е вече

От Страстните грозни жени.

Сънувах и всичко бе тук. 

И бе Истина.... 

Помниш ли ме?

Защото Аз вече Помня.

Едно Пробуждане от Кома

И страшно много Начала

С Безкрайно Нетърпение.

И онзи Вик, който се изтръгва

От гърдите на дете в Новия свят.

И споменът за Дом, 

Който никога не е бил. 

И Любовта в Неправилните й моменти. 

И Грешките, които си простих. 

И надникването Зад Огледалната маска...

Помниш ли ме?

Аз Помня.... 

Кажи на Света, че се Завърнах! 

Следва продължение

Защото Есента е много тиха.

С вкус на Любов по всичките си ръбове.

И с много тръгвания.

Без посока, без път.

С много край.

Или не чак толкова.

И много кристални мечти,

Наредени по онази килната лавица на стената.

И запечатани усмивки за зимнина... 

Октомври наистина е с душа на Жена...

Такава, която е с много чупливо сърце

И копнеж по Любов... 

От онези най - крехките 

И най - истинските... 

Със слънчоглед, навел глава... 

Защото Есента е много тиха...

Заглъхване в едно ехо. 

Всичко се побира в жълтото

На едно паднало листо. 

И много хербарии, запечатани в плътта

На Есенна любов и Муза до бездънно... 

И спомени от птици прелетели,които ни засипват.

Те на Есен се броят, нали?

И безпътни знаци на едно овехтяло кръстовище... 

Без съжаления и излишни сълзи. 

Сподавени са дълбоко в гърлата на крокодилите. 

Само Лилиуми и Слънчогледи...

И една захвърлена маска насред сцената самотна.. 

И един ръкопис на сценарий овехтял.

И изкривен почерк на последния ред в недописване. 

Без Край и без точка. 

Само разкъсан лист на две половини. 

И онова изречение,което гъделичка Суетата на Страстите

"Следва продължение..."

Есенно - зимна летаргия

През Зимата ми се мълчи

И ми се сгушва до бездумие.

Есента е за прелетните птици.

И блян по Бездънното

На Дъждовните дни.

Студът е просто една утопия,

Удавена в Самотата на Морето.

Чувства ми се,

А усещанията затъпяват

В ето онази пробойна в Мъглата.

Страх ме е, че Слънцето се износва,

А Изгревът се преглъща от Нощта.

Рисувам свещи топлина

Слагам по една  за момичето

От уличката за мечти.

Октомври е безумно студен,

А носи полъха

На сладникава Меланхолия

В зелено – синята гама.

И спомени за цигански лета.

През Зимата ми се мълчи

И ми се сгушва до бездумие.

Завивам своята сияйност

В онзи буркан от бучки Наслада.

И го закътвам в тъмното на шкафа.

С надпис „Спешни случаи”.

Есента е подготовка за сърдечна – операция.

От онези най  - трудните .

С опити за събуждане на мъртви сърца.

Зимата...

Зимата е безжизненото на устните,

Скрито под дебелия шал.

Сгушва ми се до безумие

В Любов мълчалива...

Безименно в сърцето на идващата Есен

Мирише на Зима,а още се приготвям за Бал. 

Не съм готова за Есента. 

Нито за студените капки,стичащи се по стъклото. 

Не ми се прелива с Меланхолия, 

А пък тя най - нахално се опитва да се сгуши в мен.

Есен отдавна не е толкова безлунна,

А Дърветата не плачат. 

Пак е леко тъжна, 

Но е толкова очарователна със своето лъчезарно лице,

Обляно в златисти лъчи.  

Но не съм готова да я посрещна... 

Бълнувам по своето бездънно Лято с маково сърце...

Прости, но... Подрани все някак си, нали? 

Преклон пред Октомври и неговата спътница - Споменът. 

Добре дошъл си в моя дом. 

Само остави Снегът навън пред прага. 

Печката бумти в ъгъла

с ритъм тъй познат

с мирис на борови игли,

а градината отвън обкичва се с унисон

с една Преокрита Есен и много Страст по ръба на Лиричността.

Едно усещане и шепот на изгарящи дърва. 

Думи, пропити с някогашна Легенда за Страстта 

И пръсти,прокарващи се по всяко едно усещане. 

Усмивка нежна за Нощта

И Аромат на Ментови листенца по ръба на устните. 

Едно вглъбяване навътре дълбоко в Себе си 

Заедно с ето този Спомен, който звучи така 

И напомня за една Вечна Есен.... 

Добре дошла ! 

Миговете, които са важни

Когато се губя из своите пътища слепи,

Когато сама се намирам.

Когато съм дантелена

Съм най – искрена дори.

Когато ми се прегръща

И искам да се сгушвам в сърце на Лято недостатъчно.

Когато само чувствам

И препускам през своите мисли и спомени разни.

Когато обичам до полуда

Дори в най – безочливите дни,

А Слънцето пропилява цялата Вселенска съдба.

Когато вали и се усмихвам щастливо

На ето онези двама, които се разхождат под дъжда.

Когато Есента не е точно Есен,

А е дъно на чаша кафе.

Когато Луната се крие зад завеса призрачна

И  на Страсти сластни се отдава.

Когато пиша своя монолог

И взирам се в Нищетата,

 А всъщност рисувам със сърцето си.

Когато искам да кажа толкова много

И да те помоля да останеш да дочетеш

Още един ред от това.

Когато ми се говори,

А нямам какво всъщност да кажа.

Когато ми се усмихва,

А няма кой да го види,

Когато ми се усамотява

С всичко,което имам в себе си,

Когато просто ми се мълчи,

А да мълчиш е просто безценно с компания,

Когато Светът е лимонен

И всички ни казват да си направим Лимонада,

Аз пък ти казвам да си сипем по чаша Мента с Джин

И Бездънно за цвят и да си нарисуваме Вечнозелени усмивки.

Просто миговете, които са важни... 

По Залез Слънце

Има нещо много специално в Слънцето по Залез. То е като ходенето по тънък парапет. Сякаш стъпваш по ръба на Света и внимаваш да не нарушиш реда,който си е устроил. Специално е,защото си толкова вглъбен в това,че се опитваш да запазиш равновесие, сякаш всичко друго не съществува,а всъщност е точно обратното. И онова изпращащо чуруликане на 

птиците,което се чува от дърветата... И вглъбяването в Себе си и далечният шум на течаща река...  

Когато ме попитат коя е най-любимата ми част от деня, никога не мога да кажа с точност, но мисля,че е по Заник. Обожавам момента,когато залязващите лъчи докосват лицето ми, сякаш Слънцето ми казва "До утре сутрин". Прекрасно е усещането с идването на всеки нов ден да разговаряш с Него, докато си пиеш кафето на отворения прозорец. Разказите, които ти разказва са невероятни, стига да отвориш съзнанието си за Него. Потапянето в Неговите обятия е прекрасно събуждане. Но най-много го обичам, когато си отива. По-нежно е от всякога. Цветовете, с които се обагря небето ме карат да се чувствам още по-топла и макова. Някак вкъщи. Прекрасно е по свой начин. Надявам се и вие да можете да се насладите на това чувство.

Вече е Сумрак навън и е време да приветстваме Нощта. Прекрасна вечер на всички и се надявам да сте оценили моето малко лирическо откровение! 

В ранните лъчи на огнената Заран

Тя.... е прекрасна... Изтъкана е от дантелени откровеня и има най-чаровната искрена усмивка на света. Понякога е буреносна и се затваря в своята кула от огнени стихии и винаги си мисли,че е права като Слънцето в небето.  Но пък понякога е и по-ниска от тревата в своя невъобразим страх към света от Високо. И тя ми е едно слънце с типичния характер на лъвица. Но... не се бъркайте... тя пак си остава прекрасна, дори и в най – безумно детските си моменти...които вярвам всички сме имали дори и някога преди. Обожавам я, когато е Муза сама за себе си и започне да разплита дантелата на своите откровения... Тогава засиявя като паднала звезда и има лошия навик да действа импулсивно. А импулсиността има своите две страни на монетата. Тя е вихъра на танца посред нощи тъмни, луди и кокетство до зори.

Простете, но трудно е да я опиша... А винаги ми се е искало да я събера в няколко реда. Е, убедих се,че не става.... Но най – точно мога само да кажа,че тя звучи ето точно такаС едно пожелане да бъдеш все така дантелена!

Обичам те!

На Д.Х.

Незавършено

Не заключвай след мен

Ще се върна

Душата ми блуждае.

Една недостатъчност...

За продължаване..

Само онова чувство,

което описва това. 

А помня, отдавна беше,

Преди много сезони...

И главата все си блъскам 

Как ли продължаваше това...

И с тези паметни три реда

Музата умря. 

В птица се превърна,

Хвърлена от Пропастта.

Реши да гони облачни ята

И ветрове в синьо. 

Помня още,помня...

В було от Нощ чудата

Се обливаше 

И свидетел бе

На мистика окултна

За душата свята. 

Сякаш бе се настанила

На реда най- първи там,

Затаила дъх за следеащото действие

От тази постановка нощна. 

Думите завлякоха се

Като сирени морски

Към най - дълбоко дъно 

И сякаш само ехо,оковано

Леко се причуваше

С шепота на танци луди

И потропване на ритъм стар... 

Макова

С дъх на Лято и Слънце в косите.

Безумно много Лято в душата

И Аленост в ръба на кожата бяла.

Нежност до самите дъна на корени заровени.

Слънчеви лъчи от чувства, изплетени,

Пречупващи се през ето онова стъкло,

Което препуска в далечината.

Вихър танц от смях безгрижен и много удавени усмивки.

Пролетта преплита се с Лято жарко

И в Безкрайност се завъртат.

Май намигна на Чешмира там в полето,

А аз съм все тъй Макова.....

С много Лято и необятни поляни....

.... в Себе си....

Защото маковете са сърце

на лято недостатъчно....

Един край

"Аз съм Мрак, а ти си Светлина." 

"Аз съм Светлина, а ти си Мрак."

Край с много Начала. Без писъци. Само Тишина. И много Тъга. Която се пропива в дебрите на Нощта. Без Летни бури. Бездумие. Само Чувстване. Чувстване,което се стича по скулите. Тихо и почти спокойно. Безгласно. И без Разбиране. Може би само Усещане. Все герои, нали така...
Още един Край... И онези думи,които нахлуват, без дори да бъдат канени. "Don't accept that what's happening Is just a case of others' suffering" .... И много многоточия....  Бягане далеч от Отговорността. Но колкото и да бягаме винаги се сблъскваме с нея. Трябва да бъдем оттоворни за потъпките си,нали така? Независимо какви. За Разбиването с главно "Р".  Но обикновено или не се замисляме за последиците, или не ни пука, или просто бягаме. Далеч и с все сила. Или просто отлагаме Краят...  Но той никога не ни убива. Просто човърка, докато не започне да раздира до безбожна вечност. Неизменно е. До един момент, в който се изправяме пред него и го приемаме. Липсва,но ... Без завършек. Всеки път е различен.. Просто едно бездумие, с малко мимики и много неизказаност, която е пропита  във въздуха.   
Много усешане с прозрачен и леко солен привкус... Тъга,облечена в морски цветове и залези в косите.  И няколко падащи звезди за блясък. И още много други.... Липса в дълбините на океанските дъна... 

Благодаря и прощавай...!

P.S. Същото. ;]

Оn the turrning away

Онова счупване вътре, което се чува из целия свят. Нашият собствен - вътре дълбоко в нас самите. Чувството, когато губим хората, на които държим до безобразие. То не ни убива. Никога  не го прави. Имаме усещането,че това е Краят. Но не е. Изтезава, докато не свикнем с дупката вътре в нас, която не търпи запълване. Тъжното е,че никога не претръпваме,макар и постоянно да бъдем напускани. Тръгване. Без сбогуване. Или пък не. До разчупване на нас самите. Но оставаме цели за наше наказание. Наказание затова,че не спираме да доверяваме, макар винаги да боли. Неизбежно. Наивност по ръба на маковите власинки.  Прорязване. После крясък. Тишина та чак тежи. Сякаш Небето ще се стовари. Глухо потропване на вериги. Бяс. И едно Отдалечаване. Нищо Лирично в сърцето на Прозаичността. Танц преплетен в дантелените жартиери на Отговорността. И после Всичко. Една Безкрайност и после Пустота. 
А в ехото  на пустинята се чуваше една мелодия,която звучеше така.

Морски спомен

Връщам се към спомена един
за пристанище едно и много лято
в затворени буркани от изгубени писма.
Моряците отдавна отплаваха на юг,
а рибарите -  тъй стари морски вълци
отново подготвят лодката корубена за сутрешния лов.

Помня, упорито помня и до днес,
молех се на тях, да не пускат мрежи зли
към сирените - дълбинни самодиви,
макар и песните им за пагубни обричаха ги. 
И стоях там, загледана в морето, 
до де не погубеха се от погледа ми меланхолен
и помня,че броях всяка вълна що в брега разбиваше се,
като кораб от крушението изхвърлен. 

И морско бе чак до синьото на вятъра 
и помня,смътно помня, че чак отекваше
в ехото на чайките пустинни. 
А от зеленото на водорасли разни
сплитахме коси от морска нежност
и обгръщахме света с нея. 

И зная още, зная, че лято,всяко от тогава 
един човек пред една къщурка, леко схлупена дори
от множеството ветрове обрулена, 
седи отпред и наблюдава 
под звуците на ритъм стар за отминали прекрасни времена. 

Едно пътуване

Понякога просто искаме да хванем влака и да отпътуваме далеч,далеч... Просто ей така. Само за едното пътуване, само за едната тръпка от действието.. Или просто бягаме от всичко,макар да няма от какво...  Само за онази тръпка да погледнеш през прозореца движещия се пейзаж, едно бездънно до безобразието на синьото небе и облаците от дантелени откровения. Без мисли, без чувства,изпразване навън.
"Едно небе и облаци край мен..." се върти в главата ми. И не спира, и не спира... Меланхолия по ръбчетата на слънчогледови поля. Облечена в меланхолно лилаво. Толкова е лято... А аз продължавам да пътувам... Далеч, по-далеч от всякога дори.... От себе си и свойте своеволия празни с черни оттенъци. По покривите на града все още продължават да се разхождат уличините котараци,а един спомен за странник непознат все още си седи там на онази самотна тераса. И Луната вечe не е кръгла... само сгушена в себе си. Студена е,защото е сама. А може би и страх изпитва тя. Странно е,как, когато си мислим,че страховете свои сме приели и уж преборили сме се дори,а всъщност ужас най-голям изпитваме съвсем. А дори не знаем как да преборим отново всичко това... Може би и Луната днес е такава. Уплашена до своето безобразие. Но пък аз съм тук и й обещах да я закрилям. Но самите нас кой ще закриля?
 Продължително пътуване и то все натам... На някъде без посока и без път... Натам през безкрайните макови поляни...

Тези моменти, които Безкрайността е безкрайна, а Вечността - вечна.

„Най-тихо е, когато някой си отива. 

Дъждът е с аромат на липов цвят. 

Забравата е продължение на синьо. 

Забравата е дълъг, много дълъг път. “

Селвер

Понякога, просто понякога...

когато дъждът не спира да вали.

Онези моменти, когато слушаме

падащите капки от другата страна

на прозореца, заслушани.

Да, именно това.

И моментите, когато

сме точно при тях под нечия стряха.

Тези моменти, когато всичко е всичко.

Когато всичко се слива в едно и Безкрайността е Безкрайна.

А Вечността – вечна.

В сърцето на Бурята...

И всичко е толкова спокойно всъщност като в Покой.

Моментите, в които сме Ние,

в които сме само Аз и Ти,

в които сте Вие, в които са Те,

в които съм Аз.

Моментите, в които мислите се реят

и Музата е муза сама на себе си.

И усмихва се нежно на Забравата в най – буреносния й вид.

Загубата е тежка, казват.

И пътят е нелек.

Но кой иска да забравя, като може да помни?

Хора, лица, места, емоции, чувства, мирис на липа...

И едни аквамаринови очи.

Не тъжно. Никога не е.

Дори и в най – тъжните моменти,

когато изливаме своята Тъга. 

Синьо е. Без Меланхолия.

А всъщност със.

Нежно е до безобразието на уличните лампи по време на проливен дъжд.

 И емоцията, която с думи не можем да изразим.

С вкус на липов чай.

Дълбоко е, та чак  безгласно като в ехото на града...

The Darkness in Me

So what?

If I take off the mask

Would you take me as I am?

So broken to pieces

That I can’t even see my own face?

Without a heart once be

Without a trust

In the men-worthed?

Would you love me

If you see how ugly am I

Inside the everything?

Although the tenderness

I still keep from letting me down?

Would you be so patient

To fix me again

Even the hopeless

In me?

Would you be until the End

When everything’s falling apart?

Even my own mentality?

Would you save my sane

From becoming insane?

Would you just be there

In my darkest hours

Even when I hate myself?

Would you stand up and fight?

Even for nothing but The  Only  Me?

Would  you?