Оn the turrning away

Онова счупване вътре, което се чува из целия свят. Нашият собствен - вътре дълбоко в нас самите. Чувството, когато губим хората, на които държим до безобразие. То не ни убива. Никога  не го прави. Имаме усещането,че това е Краят. Но не е. Изтезава, докато не свикнем с дупката вътре в нас, която не търпи запълване. Тъжното е,че никога не претръпваме,макар и постоянно да бъдем напускани. Тръгване. Без сбогуване. Или пък не. До разчупване на нас самите. Но оставаме цели за наше наказание. Наказание затова,че не спираме да доверяваме, макар винаги да боли. Неизбежно. Наивност по ръба на маковите власинки.  Прорязване. После крясък. Тишина та чак тежи. Сякаш Небето ще се стовари. Глухо потропване на вериги. Бяс. И едно Отдалечаване. Нищо Лирично в сърцето на Прозаичността. Танц преплетен в дантелените жартиери на Отговорността. И после Всичко. Една Безкрайност и после Пустота. 
А в ехото  на пустинята се чуваше една мелодия,която звучеше така.