Тези моменти, които Безкрайността е безкрайна, а Вечността - вечна.

„Най-тихо е, когато някой си отива. 

Дъждът е с аромат на липов цвят. 

Забравата е продължение на синьо. 

Забравата е дълъг, много дълъг път. “

Селвер

Понякога, просто понякога...

когато дъждът не спира да вали.

Онези моменти, когато слушаме

падащите капки от другата страна

на прозореца, заслушани.

Да, именно това.

И моментите, когато

сме точно при тях под нечия стряха.

Тези моменти, когато всичко е всичко.

Когато всичко се слива в едно и Безкрайността е Безкрайна.

А Вечността – вечна.

В сърцето на Бурята...

И всичко е толкова спокойно всъщност като в Покой.

Моментите, в които сме Ние,

в които сме само Аз и Ти,

в които сте Вие, в които са Те,

в които съм Аз.

Моментите, в които мислите се реят

и Музата е муза сама на себе си.

И усмихва се нежно на Забравата в най – буреносния й вид.

Загубата е тежка, казват.

И пътят е нелек.

Но кой иска да забравя, като може да помни?

Хора, лица, места, емоции, чувства, мирис на липа...

И едни аквамаринови очи.

Не тъжно. Никога не е.

Дори и в най – тъжните моменти,

когато изливаме своята Тъга. 

Синьо е. Без Меланхолия.

А всъщност със.

Нежно е до безобразието на уличните лампи по време на проливен дъжд.

 И емоцията, която с думи не можем да изразим.

С вкус на липов чай.

Дълбоко е, та чак  безгласно като в ехото на града...