Понякога просто искаме да хванем влака и да отпътуваме далеч,далеч... Просто ей така. Само за едното пътуване, само за едната тръпка от действието.. Или просто бягаме от всичко,макар да няма от какво... Само за онази тръпка да погледнеш през прозореца движещия се пейзаж, едно бездънно до безобразието на синьото небе и облаците от дантелени откровения. Без мисли, без чувства,изпразване навън.
"Едно небе и облаци край мен..." се върти в главата ми. И не спира, и не спира... Меланхолия по ръбчетата на слънчогледови поля. Облечена в меланхолно лилаво. Толкова е лято... А аз продължавам да пътувам... Далеч, по-далеч от всякога дори.... От себе си и свойте своеволия празни с черни оттенъци. По покривите на града все още продължават да се разхождат уличините котараци,а един спомен за странник непознат все още си седи там на онази самотна тераса. И Луната вечe не е кръгла... само сгушена в себе си. Студена е,защото е сама. А може би и страх изпитва тя. Странно е,как, когато си мислим,че страховете свои сме приели и уж преборили сме се дори,а всъщност ужас най-голям изпитваме съвсем. А дори не знаем как да преборим отново всичко това... Може би и Луната днес е такава. Уплашена до своето безобразие. Но пък аз съм тук и й обещах да я закрилям. Но самите нас кой ще закриля?
Продължително пътуване и то все натам... На някъде без посока и без път... Натам през безкрайните макови поляни...
No comments:
Post a Comment