Защото Есента е много тиха.
С вкус на
Любов по всичките си ръбове.
И с много
тръгвания.
Без посока,
без път.
С много край.
Или не чак
толкова.
И много
кристални мечти,
Наредени по
онази килната лавица на стената.
И запечатани
усмивки за зимнина...
Октомври
наистина е с душа на Жена...
Такава, която
е с много чупливо сърце
И копнеж по
Любов...
От онези най
- крехките
И най -
истинските...
Със
слънчоглед, навел глава...
Защото Есента
е много тиха...
Заглъхване в
едно ехо.
Всичко се
побира в жълтото
На едно
паднало листо.
И много
хербарии, запечатани в плътта
На Есенна
любов и Муза до бездънно...
И спомени от
птици прелетели,които ни засипват.
Те на Есен се
броят, нали?
И безпътни
знаци на едно овехтяло кръстовище...
Без съжаления
и излишни сълзи.
Сподавени са
дълбоко в гърлата на крокодилите.
Само Лилиуми
и Слънчогледи...
И една
захвърлена маска насред сцената самотна..
И един
ръкопис на сценарий овехтял.
И изкривен
почерк на последния ред в недописване.
Без Край и
без точка.
Само разкъсан
лист на две половини.
И онова
изречение,което гъделичка Суетата на Страстите
"Следва продължение..."
Почти като живот на еднодневка.
ReplyDeleteПонякога , естествено неизвестно точно кога ,
съвсем рисковано на несигурните си крилца ,
увереността ми , условно да я наречем така ,
полита и за кратко покорявя небесата.
Ох , самочувствието ми ме изрита ,
подразнено от тази импулсивна употреба на условността.
Може би е по удачно да използвам ,
жаргоновия граматически похват --
докато изричам порива - полита ,
да приповдигна дланите на двете си ръце ,
да сбера във точки връхчетата на
безимен , палец и кутре ,
а със щръкналите две пръстета ,
да имитирам двукратно , клепване на заешки ушета.
Защо и трябва на гъсеницата ,
да предприема полети през есента ?
Заради внушението за топлина на цветовете
и палавата пъстрота.
Заради футуристичните картини ,
които въображението ни открива
в разпръснатите от порива на вятъра листа ,
предсказващи какво ще бъде някога.
Разбира се и любовта - потривайки се едно във друго ,
прошепнаха едва листата - която благосклонна бе към теб ,
и ти подари едно от най-хубавите си цветя ,
именно през Есента - когато опиянен от нея ,
забравяш за света , или забравяш нея ,
с чаша младо , буйно вино във ръка.
Проникнало дълбоко в кръвта и мисълта ,
то помага ми картините природни ,
по правдиво да чета.
И въпреки това , смея да твърдя ,
че с вино или не , гадаенето по листа
предлага тръпка и пали като факла
насмоленото въображение.
За кой ли път не смогнах да се въздържа
и тихичко приседнах в тази нощ прохладна
под трептящата му светлина ,
отпих от хубавото вино ,
прошепнах заклинателни слова ,
погледът на невидимото ми око постепенно се избистри
и аз започнах да чета.