Има нещо много специално в Слънцето по Залез. То е като ходенето по тънък
парапет. Сякаш стъпваш по ръба на Света и внимаваш да не нарушиш реда,който си
е устроил. Специално е,защото си толкова вглъбен в това,че се опитваш да
запазиш равновесие, сякаш всичко друго не съществува,а всъщност е точно
обратното. И онова изпращащо чуруликане на
птиците,което се чува от дърветата...
И вглъбяването в Себе си и далечният шум на течаща река...
Когато ме попитат коя е най-любимата
ми част от деня, никога не мога да кажа с точност, но мисля,че е по Заник.
Обожавам момента,когато залязващите лъчи докосват лицето ми, сякаш Слънцето ми
казва "До утре сутрин". Прекрасно е усещането с идването на всеки нов
ден да разговаряш с Него, докато си пиеш кафето на отворения прозорец.
Разказите, които ти разказва са невероятни, стига да отвориш съзнанието си за
Него. Потапянето в Неговите обятия е прекрасно събуждане. Но най-много го
обичам, когато си отива. По-нежно е от всякога. Цветовете, с които се обагря
небето ме карат да се чувствам още по-топла и макова. Някак вкъщи. Прекрасно е
по свой начин. Надявам се и вие да можете да се насладите на това чувство.
Вече е Сумрак навън и е време да
приветстваме Нощта. Прекрасна вечер на всички и се надявам да сте оценили моето
малко лирическо откровение!
No comments:
Post a Comment