Обичаше го много. Него...
обичаше и звездите, и Луната,нейната няма сестра. Но обич таеше и към другата
си сестра – Гората...Онази,която винаги подслон й даваше... Да,тя обичаше...Но
чувства най- жарки лъм Слънцето отправяше
тя.
Тя... тя казваше се
Тиха. Тя бе друга / на пук на
всички,които ще се сетят нещо едно и даже също/... Душа,която бе овладяна от
Хаоса... и Безвремието... Душата й... Тя излъчваше такава красота,дарена й от
силата,която бе носила в утробата си. Майката Земя.
Сърцето й самодивско
се късаше на парчета... Обичаше го... Ала невярната й природа не й
позволяваше... Обичаше го... Но кой... Кой от всички... В един,който бе в много
други... Хората са толкова прости,сами по себе си,а толкова сложни в същпото
време... Това някак напомни й за онези
далечни приказки, които майка й бе разказвала в детските й години, за сестрите
й, в които хора безнадеждно влюбвали се... Нямаше ли една сирена с такава
съдба? Не се ли бе превърнала в морска пяна? Да,припомни си... Ала все нещо я
теглеше натам... Ах,горката Тиха... Накъде се бе запътила този път? Сред
дърветата сякаш без посока броди... Полите на робата й леко се развяваха под
ритъма на Вятъра... Той бе тук,усещаше го...
Нима бе забравил тяхната
„Легенда за Страстта”? Колко думи бяха изказани, колко песни бяха изпяти на
тези пожълтели листа... Ах,колко много.. Той бе там, съзря го сред дърветата.
Тиха,плаха тя пристъпи към него. Отдавна не последният път,когато двамата в
сънищата се срещ наха.. или на яве бе?
Тук някога те миг на
блаженство споделиха и на вечност обрекоха се,дори тя да бе само миг. „Не ме ли
помниш веч? Нявга в съня ти не идвах ли тиха?”, попита тя през сълзи,които
раздираха самодивското й сърце. Ала той безмълвен остана... Отново сълза се
отрони от сърцето. Преди да бе паднала в океана от самотни души Той понечи с
ръка да я хване. В миг разтопи се и тя в очите му се появи. И сякаш своя оазис бе немрил Той... пустинята
в душата му бе заменена от остров благ сред небесната шир. Кой бе той ? Човекът
с диамантеното сърце... И само едно име се чу от устните му,прошепнато със
страст, преди отново да замлъкне: „Елинор...”
Сърцето й отново се сви..Тиха бе наричана с много имена и всички някак й
принадлежаха без чужди нея да бъдат. Ала само Той така я наричаше... Или поне т
огава... Но това пък бяха отдавнашни времена... Капка от езерото на Живота.. В
ръцете му се отпусна тя тиха,спокойна... сякаш дома бе открила. В прегръдка
силна той притисна я, сякаш нивга нея д пусне не искаше. Глава кротко на рамото
й отпусна. Онзи миг... А песента на птиците сякаш история за тях разказваше. И из
цялата гора се разнесе. Сама в себе си се бе затворила, ала открехната порта бе
оставила за Него... И повече въпроси не отправи. „Далеч от очите,далеч от
сърцето”, дали? Не,тази прокоба тук власт нямаше. И в танц на страст,
неугаснала под ритъма, който в душите им лудо биеше, се впуснаха опиянени...
И нека бъде вечна Есен...
No comments:
Post a Comment