Спектакъл от думи

Когато бях на пет, исках да стана много неща. Имах много мечти. Смятах,че всичко е възможно и че чудеса има под всеки камък. И то буквално. Светът ми не беше розав, но бе достатъчно цветен. Още тогава носех своите тъмни очила с цветни стъкла. Имаше от всички цветове на света. Дори черното преобладаваше на моменти. Но тогава имах безрезервната вяра,че всичко се оправя по един или друг начин. Тогава можех да повярвам в пет различни неща преди закуска, без дори да се замисля. И не харесвах дъжда, защото пречеше на детските ми игри. И вярвах, че е лош, защото възрастните не го харесваха и твърдяха, че води до настинка. А, както знаем, болестта не е от най-очарователните неща. И Алиса все още скиташе из нас и търсеше своята заешка дупка. Тогава насилие съществуваше само в детските ми приказки, макар и да знаех, че ходи по света.  Но тогава светът изглеждаше различен.

Впечатлявах се по-лесно от птичките и пчеличките. И да прескачаш рано сутрин терасата, за да храниш кокошките в задния двор с вчерашен хляб ми изглеждаше много забавно. Морето тогава не ме плашеше, а ме милваше нежно по кожата и му се карах, когато разрушава пясъчните ми кули. Гледах си рачета и морски игли в кофичка за пясък и мечтаех за русалки и водни светове. Гледах към Слънцето, без да се крия под чадъра. Тичах боса по горещия пясък и го правех отново и отново, без дори да се замисля да си обуя обувките. Чудех се защо небето плаче, когато аз бях щастлива и го молех да спре да тъжи. Обещавах му, че ще направя така, че да не страда повече, ако спра да правя бели. Тогава светът ми бе прекрасен.

Рисувах, без да имам ясна картина в главата и драсках разни кръгове и плетеници и си представях,че оживяват. После ми наложиха стереотип. Но аз не спрях да мечтая да стана художничка. После открих любовта си към конете. Реших,че като порасна ще стана жокей, за да мога да яздя коне. Тогава ми изглеждаше достатъчна причина. И принцесите не ми изглеждаха надути, а принцовете заблудени. Никога не си зададох въпроса защо Пепеляшка има стъклени пантофки, а Снежанка живее със седем мъже. Задавах си глупави въпроси според възрастните. Защо вълкът винаги трябва да е лош, а не топли любов сътцето му? Защо хората се страхуват от един прост звяр, като го видят, а не му се радват, както аз. Защо не вижат красотата отвъд? Тогава можех да мечтая. И грозната рисунка, направена с любов ми изглежбдаше красива като шедьовър. Тогава бе лесно да мечтаеш. Дори и любовните трепети бяха сладки на вкус. Независимо от реакцията ответна.

И взех, че в един слънчев ден си пожелах да порасна голяма. Тогава мсилех,че е много по-хубаво и интересно. Че кой ме излъга така?! Кой съблече пъстроцветната дреха на детския ми свят и облече го в сивотата на делника им еднообразен? Ужасни възрастни... не трябва да казват на децата, че са прекалено малки. Бързат да пораснат и да погубят красотата в себе си. Едни по-малко, други повече. Аз ли? Аз спасих, колкото се може повече от нея от потъващия кораб. Даже и капитанът ми умря с него. Но сигурно на дъното на Атлантида е по-забавно. От много години обмислям да му пратя писмо в бутилка. Вярвам, че някой ден ще го прочете. Там хората дишат под вода и имат рибешки опашки, които сменят според случая. И само акулите ги притесняват от време на време. Ще трябва да помоля Малкия принц да ми услужи със своя наморник на овцата.

Забравих с времето как се мечтае. Мисля го заложих. За това да пораснеш. Но пък направих нов залог. И малко по – малко започнах  да си спомням. Но вече имам други мечти. Да ходя по Луната с Ян Бибиян не ми изглежда толкова пленително вече. Предпочитам да я водя на маскен бал. 
Днес светът ми е различен, но пък това е още едно не толкова различно въведение. Скучно е, нали? Няма някоя дълбока екзистенциална мисъл, която някой да е казал и да са го сметнали за велик.

Не... само моите мисли разпилени, които мисля да запиша в хаотичните страници на книгата на живота си. Затова пък започвам от една мъничка тетрадка. Средата е готова още преди самото Начало. Малко ми се сърдят, защото са във вечна война, но... Така е при мен. Всичко е разпиляно. Дори моята половинка сърце е на парчета. Тук зная, че ще зададете много въпроси, но... Потърсете Средата. Вярвам, че няма да ви се обиди или откаже да ви разкаже. Даже ще бъде поласкана. А Краят... Той пък потъна в неизвестност. Реши, че животът е претруфена сцена за него и подаде своята оставка. Пенсионира се. Хората му се сториха прекалено сложни с тяхната суета и неразбраност. Но пък обеща, че някой ден...

Е, това е! И до тук с предисловието наше. Надвам се да Ви хареса остатъка от Спектакъла от думи. Но моля, накрая оставете бележчица една с мнение, било то и лошо. Там на последната страница тъй бяла. Обещавам Ви, ще я прочета. Пък даже и поука ще си извлека.

И моля, на влизане, обърнете внимание на табелката

„Предразсъдък  всеки тука оставете!”

Благодаря!