Меланхолия

И потънах в себе си. Дълбоко дълбоко. Нейде из дебрите на Океана от разбити мечти. Не е по-различен от другите океани на пръв поглед,но чувството е много по-различно. Понякога дори не става дума за мечти. Понякога просто потъваш в себе си и се затваряш далече зад безброй врати от света и се заслушваш във вътрешната си мелодия. Понякога тя е нежна и лека,понякога тъжна и тежка... а понякога...просто мелодия на душата...

Днес тематика на струните на душата ми е Меланхолията. Бих те казали „Колко тъжно”,нали? А всъщност не е. Меланхолията не е чак толкова лоша. Да, навява тъжни чувства и емоции, но винаги са примесени с още по-голяма сладко-горчива доза красиви спомени, които ни носят наслада по свой начин. Затова пък и е облечена в сива рокля с лилавеещи оттенъци. Пристъпя бавно и елегантно, дори когато по-тъжна е и от мен самата. Тя е неповторимата жена,която бихте нарекли една от „Седемте музи”. Но не съм тръгнала да ви разказвам колко прекрасна е Тя и колко красива облачна усмивка има,а да посвирим на струните на душата. За някои тя е под формата на цигулка,за други – арфа, за трети...каквото им хрумне. При мен никога не е еднакво. Когато стоя на едно място е ден и е в нещо от порядъка на следобед – онзи,най-истинския,в който Слънцето грее най-силно и ме гали със своята слънчева нежност,а когато се обърна вече е Лунна нощ и Звездите ми намигат тайно. Дааа... Малкият принц успя да ме дари от части с възможността да виждам по четирийсет и четири пъти слънчевите залези. Но пък... "Мястото на звездите на небето, както и на цветята в градината, егоистично е от наша страна да ги искаме само за нас..." .  Аз нося звездите в сърцето си и те ме топлят през самотните студени нощи, осветяват пътя ми,когато Слънцето е отплувало вече в дълбок сън.

Не плувам... всичко е тъмно... все едно се носиш в тъмна бездна, но наоколо всичко е вода. не искам и да плувам... Нямам дори и желанието за опит. Нося се просто в пространството и отивам все по-надолу. Спокойно е. Тихо е. Макар и да се чува от нейде мелодия една тъй чувствена дори в мен е тихо. И някак всичко сякаш с душевен мир се изравнява. Далеч от Далечината дори. Само аз и спомените ми... и онази красота – Меланхолията... Здравей отново. За пореден път се срещаме из дебрите на моето сърце. На повърхността Слънцето блести със своите зафирни лъчи, но на мен ми е меланхолично. Още един акорд... още няколко проронени сълзи от умиление...

Недейте да потропвате на вратата. Звънецът е развален,аз съм се скрила толкова дълбоко в себе си,че няма да ви чуя. Оставете бележка една. Обещавам, ще я прочета и даже отговор ще върна. Но до тогава... До нови срещи!