За Любовта

"До последен дъх 

До последен зов 

До последен миг 

Ще съм с теб Любов" 

Докато се дереш с пълно гърло на така любимата песен, осъзнаваш всъщност, че точно тези думи са зашити за теб. В теб. Осъзнаваш. Спомняш си даже. Че някога много далече преди тук си ги изрекъл, врекъл си се в тях. И си ги почувствал с цялото си същество. Както днес. И то не в любовта към човека до себе си, в човека, произлязъл от теб или въобще към друго човешко същество. Или същество като цяло. А към самата Любов. Тази с главно "Л". В Нея. В Нея, в цялата й прелест, в цялото й величие, в цялата й многост, в нейното "без която не можем" и това, което може да остави в нас, когато си отиде. В Нея. Във всичкото й. Защото я дишаш, защото я чувстваш, защото е част от теб, във всеки атом на тялото ти, във всяка молекула и клетка тя тупти и живее. И много често дори я забравяш, защото си затрупан от всичките чужди представи за Живота и Света. Спираш да я усещаш, спираш да чуваш и Себе си понякога дори. И посядаш на Ръба на Света и се замисляш, че всъщност Музиката е затова. Или поне това е една от причините на същестуване. Музиката, която е за… да те събужда, да те отърства, да те издърпва в своя вихър и да те осъзнава. Да те изпълва с Тебе си. С нея си. Да те лекува, да те ранява, да ти напомня, да те разчувства, да разравя, да изтупва прахта, да вдъхва, да ти показва, да те влюбва, да те разлюбва, да те намира, да те забравя, да те кара да крещиш, да те кара да пееш с цяло гърло и с цели душа и сърце.. Да те обича. Защото си се врекъл на Любовта. Да бъде част от теб в цялото ти същество и ти да бъдеш част от Нея. 

Това са струните на сърцето, които се дърпат от едни дантелени чувства след Полунощ под едни звезди. С още много думи, които не могат да се намерят, за да бъдат написани и изречени. Но могат да бъдат почувствани. От всеки, който е бил там, от всеки, който намира Себе си в това, от всеки, който Музиката го е докоснала, от всеки, който… просто знае. И го знае някак от Себе си и не се поставя под съмнение. А само под безусловност към Себе си и Любовта с главно "Л".  Докато пееш с цяло гърло тези велики думи, срещаш се с Нея - Любовта. Спомняш си малкия град, в който няма какво да се случи, спомняш си и големия град, който си обикалял, когато е нямало какво друго да направиш, "освен да се влюбиш". Срещате се, казвате си "Довиждане" с всичките, на които си оставил открехнати врати, през които отново да минат. Разменяте си онези съзаклятнически погледи и.. затваряте. Любовта си излиза и песента продължава. Такава, каквато е. А ти със своята надежда продължаваш по Пътя, хванат ръка за ръка с Любовта. Към Себе си и към Нея. После към Света, към хората, на които държиш, към важните същества за Теб, към Живота. И си повтаряш никога повече да не я забравяш. 

Лятото пия с пълни шепи

Юни си отива…кога дойде, кога си тръгна? Май сякаш му остави торбата с дъждове и нали Юни е игрив, като на шега поръси ни с дъждовете… А знаете, случва се и някоя безобидна шега да се превърне в нетолкова безобидна… Лятото пия с пълни шепи от Слънцето. Лятото вървя ръка за ръка с него. Само през Лятото Слънцето се превръща в човек и идва при мен.  Навсякъде е с мен. През останалото време от далече си говорим. То ми праща писма по слънчевите си лъчи, а аз му пращам усмивки и мислени пеперуди, които да носят моите писма до него. 

Някога много отдавна Слънцето е направило Лятото, за да може да слиза при хората, за да ги посети да види как живеят от близо, да им се порадва, да им се смръщи, когато са зли, да погали посевите, да помилва плодовете и цветята и да донесе суша или много дъждове, където добротата е залипсвала. Такива приказки ми разказват дърветата, когато поседна до тях и притихна. Едни такива далечни и древни, като тях самите. Понякога се чудя колко дълбоко са корените им и стигат ли до От другата страна на света… 

 Лятото преоткривам стари забравени улици и като турист се разхождам из тях. Забелязвам нови неща, които винаги са били там, но никога не съм им обръщала внимание или разбирам, че Промяната е посетила и тези адреси и вече някои места не са същите… Говоря на човекът до мен, но някак говоря на Себе си. Усещам, че и през мен Промяната е минала. Шмугнала се е през пуктнатините и ме е преобразила, без да обърна внимание… но пък Лятото носи със себе си и огромното Безвремие…  

Сбогом, Юни! И ти побърза да си тръгнеш. Остави Лятото и хайде, до година казваш! Седя на балкона и от някъде се носи лека нежна джазова музика. Усещам как Юли пристъпва и той с танцова стъпка насам.

Писмо до Май

До Май

Къде си Май? Кога си тръгна? Дойде, остави си дъждовете отвъд прага за през нощта, изпи ментовия чай, разказа ми за дългото пътуване до тук и после? После се завъртя с мъглите си и пролетните бури, като дервиш полите и изчезна. Защо не се сбогува поне? Размести земните ми пластове и си тръгна с тихи стъпки. А аз толкова те чаках... Иска ми се да ти го напиша поетично, някак тъжно дори, но не мога. Тъгата ми замина с Теб. Хвана последния ти вятър и замина.  И Думите с нея. Но до Теб ще стигнат други, с Повече някак. Моите опустяха за Теб. Изпратих първите пролетни цветя, изпратих първите цъфнали дървета, изпратих люляците, изпратих и Теб... И на прага ми Юни пристъпва. Огрян от светлина и Слънце в косите. Усмихва се по детски замечтано, защото е предвестник на Лятото. Крачолите му са окъсани, а краката боси. И той дълго е вървял до тук, за да може да напомни за Топлотата, Безгрижието и Веселието, което носят той и братята му. Но за Лятото друг път. Далече е още. А ти, Май до къде стигна? Прати ми картичка поне. 

С обич,

Елинор

За Вечността

Няма нищо вечно.

Вечността е в сърцата ни.

Хората я измислят, 

За да измерят сърцебиенията,

Които изпускат,

Когато Животът поседне за миг 

И ги погледа.

Разни, изхлузили се от рафтовете на подредения Хаос

Посядам ей там на Ръба на Света. Музиката кънти в ушите ми, в Съзнанието ми. Прогаря всичките ми чувства и се опитва да потуши бурята, която се вихри в чаша с вода. Заглушавам ли ги? Всичките мисли, които се опитват да се наредят по рафтовете на подредения ми Хаос. Всичките с етикет "Разни".  Отказвам да чувствам. Искам само да мисля. Като "нормалните" хора. И си задавам баналният въпрос "Кое ли е нормалното?" и се пускам по пързалката на философските размисли. До мен се настанява Вселената и ме поглежда любопитно. Иска и тя да разбере същото, което и аз се питам. Двете седим и си мълчим, леко подритваме въздуха с крака. Ей, така по детски. Тръгвам да казвам нещо и после се спирам. Знам,че не е точно така, знам, че не е съвсем. Някак липсва парче от пъзела на това, което тръгвам да казвам.  Защото знам,че каквото и да кажа, ще ме обори с поредния въпрос и ще затънем в тресавището на Лутанията. От философските размисли преминаваме на бързо през хранилището на Счупените детски представи и от там накъде? Килерът е с приглушена светлина, която колкото повече вървиш в него, толкова повече намалява. И накрая става пълен мрак. Изгубваш посоката си и не знаеш дали няма да се сблъскаш с нещо, докато вървиш. Думите… нарочно са такива. Крайни. В От другата страна на огледалото Средата отдавна напусна… Толкова отдавна, че се чудя дали някога я е имало тук. Всичко все в Крайности се пременя. От една в друга скача. А толкова ми е омръзнало рулетката да се върти и да се залага на Всичко или Нищо… Толкова бързо се върти и все се ускорява… Кога ще вземем да се блъснем в ето онези Чувства ей там? И ще се разбием най - после? Ще се съберем ли след това? Ще си пренаредим ли парчетата след това? По - хубаво ли ще е? Или ще е по - гротескно? Какви ще сме след това? Да вземем да скочим най - после? От ето този Ръб на Света. Съновидението мълчи. Хвърлило е заровете и се усмихва многозначително. Казват, че Съдбата обича смелите… Кой я е срещал, че да го каже? Когато идва на чай, винаги отбягва тази тема. Не й е от любимите. Все ме оставя сама да си плета дантелите и тук таме посочва кое какво… Винаги си взима ментовите листа от чашата и никога не остава да пие кафе. Все така загадъчна си остава тя. Ето, отново пак се отнесох на някъде. Пак Средата не я срещнах, а ми се стори, че пробяга между дърветата… Или е бил поредния скитащ се през Нощта, вълк..  Връщам се отново на Ръба на Света и поглеждам към Вселената. Тя продължава да ме наблюдава с любопитството, с което дойде. Сякаш очаква нещо от мен, но не зная какво. Питам я. И на въпроса ми отговаря с въпросът "А ти какво очакваш?". Как мразя тези игрички … Ако знаех, щях ли да питам…Щях ли да се давя в собствените си Чувства в чаша с вода… Щях ли да съм малка като Алиса, която се носи на повърхността на морето от собствените си сълзи…  Поредната Мисъл минава през мен "Колко банално е всичко това…", последвано с "Има ли смисъл…", нанизано с "Какъв акъл…" и пак топчето се отправя към поредната Крайност… Ако не са Чувствата, ще е Разумът, който ще се чуди какъв е този Погром, който Чувствата са сътворили… Всичко това наистина можете да го видите, като една безкрайна Ехография… иглата не спира, а листът върви ли, върви, читателю… 

Всичко това при един нормален текст, при едно нормално Прозрение би било на отделни параграфи, структурирано, с всичките му взаимовръзки помежду си, но…. кое ли е нормалното? И къде ли се дяна Средата наистина? А някой виждал ли е Равновесието всъщност?  От далечината някой се провикна, че е решило да премине в неуравновесено състояние. Разумът пак ще има да търси сметка за този Погром… ама кой ли ще я плаща? Каква ли ще е цената този път? На Тялото вече не му остана какво да дава. Всичко остави в Онази стая с надпис "Достъпът за външни лица строго забранен". И още се събира. И то за почивка стачкува. Спрете Земята, иска да слезе. Аман от бури в чаши с вода… до кога и то ще облича костюма на Страха, когато отива да плува…. Ама наистина никой ли не е виждал Средата? Тези Разни мяра нямат… Ами да, Това е Една от Онези вечери с главно "О"!  А мислех за Майски мъгли да пиша и колко дъждове донесе той със Себе си, та чак не разбрах кога и си тръгна… 

За Думите

За думите време винаги има,

За думите сърце не винаги има...

Това си мисля днес в края на един ден, посветен на тях, на буквите, на смисъла, който създават за нас... Не мисля баналности колко е прекрасно, че сме образовани, че някой ни е напъхал в кутийките за мислене и ни е "изучил", както се обича да се казва...

Мисля си за силата на думите - да създават светове, да рушат съдби, да влюбват души, да развръзват възли, да пълнят сърца и да ги раняват... Мисля си как с няколко думи можеш да скочиш на гърба на Въображението и да полетиш някъде далеч или наблизо. Да срещнеш Дванайсете месеца или да попътуваш към Себе си. Да се сражаваш за Фантазията или пък да поспиш Сън в лятна нощ... а може би дори и да послушаш приказки в телефонна кабина.  Мисля си как думите изричат това, което сърцето таи, а душата му нашепва. Мисля си как разумът понякога стихва пред тях, а понякога като вдъхновен художник се развихря на белия лист и не спира да пише... Мисля си как всяка буква е от значение и без нея смисълът се губи... Мисля си, че ако буквите бяха по - други, щяха да са по - не наши, по - чужди на Нас си, на Себе си. И щяхме да се разминем с тях по пътя. Но дали щяхме да им кимнем и шапката си да наклоним... Не мисля. Щяхме да се разминем с тях като с напълно непознати. Но от тези, които и следа не остават дори. 

Мисля си за това как мислех нищо да не мисля за този ден, да го оставя просто да бъде. Но после попаднах на един любим цитат и това промени моята посока на Пътя. И наистина никога не е късно, или пък рано да прочетеш нещо -  без значение къде, на какакво е написано. Да е нещо, което да те жегне, да те докосне по най - фините и тънки струни на душата, да те разплаче, да те разчупи, да те разнежи, да те разтърси до основи, да те преобърне, да те отнесе, да те влюби в себе си, да заминеш, да... да породи толкова много в теб, което да е по - ценно и от най - голямото съкровище на света. Защото си го изживял. Ти и тези - същите като теб. Четящите хора. 

На Теб От другата страна на Огледалото

Нещо много отлежало, много старо, много чакало момента си… 

За моментите, когато се съмняваме в Себе си.

Здравей на Теб! Здравей на Теб От другата страна на Огледалото. Здравей на Теб - Тази извън децата, тръщкащи се и винаги изискващи нещо, извън техните вселенски проблеми, извън посивелите коси, извън бръчките, извън износените и омалели, или разширили се дрехи. Извън делничните и битови ядове, извън сметките, които чукат на вратата, извън сълзите, които рониш, когато никой, а понякога всички гледат. Здравей на теб - Тази с износената душа, с кървящото сърце, с прашасалата страст, с напъхания в малка кутийка дух на момиче с диви трепети и жадни сетива. Помниш ли ме? Защото вече не поглеждаш на там. Към Себе си. Аз те наблюдявам всеки път, когато слагаш очната си линия, когато се поглеждаш с неодобрение към външния си вид - прическата дали е достатъчно добра, чудиш се дали коремът ти виси още и не може ли да се прибере още малко като го глътнеш. Наблюдавам те, когато дишаш дълбоко, докато се опитваш да укротиш навдигащия се гняв, заради една просрочена минута на отнасяне, докато се надпреварваш с Времето, което си мисли, че и Стрелките са негови.
Здравей От другата страна! Днес някой каза ли ти, че си красива? Че няма значение дали дрехите ти са измачкани, или на тях има петно от закуската на детето? Или една щура глава е решила, че трябва да разкраси любимите ти обувки, да покори празните стени с артистичния си порив? Или че няма абсолютно никакво значение кой какво мисли за теб?  Уведомиха ли те, че не можеш да се надбягаш с нещо. което не съществува? А че имаш право да оставиш светът да се срине отвъд врата на спалнята ти, докато просто някой друг да се грижи за децата, къщата, пазара, кучето, дрехите от химическо и стоте други неща от списъка, за които ти се грижиш, свита във всичко това?

Днес чу ли, че те обичат?  А проникнаха ли  тези думи отвъд апатията, която те е обзела поради липсата на сън от началото на света? Аз те обичам. Тази От другата страна на Огледалото. Преди децата, преди мъжа, преди гнева, преди недоспиването, преди стреса от работата, преди комплексите, които се посаждат в главата ти. Тази От другата страна на Огледалото. След децата. след мъжа, след гнева, след умората. след всичко, което те прави още по-изтощена на всичките 5 сетива, но не те убива.
Спри се за миг, докато чакаш на спирката и се взираш в поредния безсмислен пост в Newsfeed-a си или в някоя снимка в Нечий Instagram, на когото да завиждащ за пътуването, тялото, фалшивата усмивка. Загаси телефона си и взри в отражението, което те гледа от там. Взри се във витрината с точно тази хубава чанта, която много би ти отивала ( но в някой друг живот може би). Загледай се в огледалото, докато си слагаш най-добрата си  маска и просто гледай. Здравей на теб!