Зимата не ми отива

(Зимни разпиляности) 

Зимата не ми отива. Толкова не ми отива, че чак отвръщам поглед от снега и се сглушвам дълбоко в плетения си шал. Не ми се говори с никой и никой не ми се слуша. Дори и Себе си. 

Декември е от онези месеци, в които се потапяш в постоянна неизбежна Равносметка, която идва от Самосебе си с неоновата си табелка, която не те отставя на мира, докато не я започнеш.  Или коледната треска с престорен алтруизъм.  

Хората се разделят на два вида - на тези, които приветстват снега с разтворени обятия, мятайки се от скачалото на Витоша и ходещи боси през снега до някоя чешма, високо в планините или на такива, на които им замръзват пръстите до вкоченясване, докато бягат от мислите си и се опитват да ги запишат, за да не ги изгубят сред хората. 

Прибира ми се в алтернативна реалност. Една такава с алтернативно вкъщи - от тези, в които бягаш в мислите си като "save place" или иначе казано "убежище". Вкъщи, където Тишината е Тишина и те посреща на входа, без нищо да иска и само ти подава една чаша с хималайски чай, с който да се сгушиш, обгърнат в любимия си огромен пуловер, до прозореца, докато навън в нощта се стеле снегът на парцали. Като в истинска Зима, без цялата Меланхолия и неотиваност на теб. Само и единствено взиране в падащия сняг и пукота на дърва, който винаги е съпътстван от онази мека топлина. Мисля си, че в този Сезон мога да бъда затворена, докато не дойде Пролетта. Като мечките, които спят зимен сън. Вижте, на тях им отива Зимата. Ама нали я проспиват...И не си мислят радиоактивни мисли за пълна изолация. 

В тези мигове се чудя къде ли е отпътувало Слънцето. Надали е с Луната, тя спи в другата стая и сънува среднощни прелюдии към балове с маски. Дали е тръгнало на околосветско пътешествеие в търсене на алтернативното ми вкъщи, за да се скрие с мен през Зимата? Мисля, че и то има нужда от своята доза "почивка", в която да не губи съня си по лунни момичета и да положи глава в скута ми, докато аз пия своя хималайски чай, който хем обожавам, хем дълбоко не харесвам. Двойствеността и Противоположностите тук в От другата страна на Огледалото са на почит и вървят ръка за ръка, откакто Светът светувал там.. Но това е Начало на една друга История. 

Улавям се, че докато се взирам в падащия сняг, си позволявам да зазвучи от далече като ехо "Let it Snow" в изпълнения на Frank Sinatra, без дори да усетя Коледния привкус, който обикновено съпътства песента. Но някак протяжно звучи. Сякаш времето почти е готово да спре. За миг. Където Мигът е цяла Вечност.

Грабвам палтото си, увивам шала около врата си и излизам навън. Снегът е застинал, падайки. Сякаш ме чака отново да се превърна в малко момиче, което го гледа с най-светлите си детски очи, на които е способно. Всичко тръпне отново да се хвърля в снега и да правя снежни ангели. А като дете им виках пеперуди.  И да си представям, че снегът е едно безкрайно море, в което плувам, защото ми стига до гърдите. Като си малък всичко е огромно. Особено Зимата. Тя губи своя обем и дължина. И облива всичко. До ръба на Безкрая, където започва Пролетта.

Зареждам се със своите хапчета "Пролет" за тъмни дни чак до края на Зимата. Иначе как ли ще я карам, когато запилея ключа си от своето Убежище? Навън е толкова студено. Не обичам да ми е студено… А Зимата не ми отива. 

Сърце в чанта

Photo, design and inspired by Vintage Summer Fashion

Какво, ами, ако сърцето

Се побираше в една чанта?

Ей, такава една.

Просто чанта.

Без дъно.

Без форма и цвят.

Някак всякаква.

И пътува далече.

И близко. И никъде.

Без затвор от ребра.

Свободно да следва себе си

И никой друг.

Представяте ли си?

Ами представете си го.

Всеки по улицата

Да носи своето сърце в чанта.

И то от там да тупти.

Ама тихичко,

Само другите сърца да го чуват!                            
И определени хора.                                                 

Като тези - говорещите с кучета.

И танцуващите с котки.

Или бягащите с вълци.

Тези, които са най-чудато прекрасни.

И други няма.

Всеки си е хванал чантата

И е сложил сърцето си вътре.

И то като Себе си, 

Поема по различни пътища и прилючения.

И точно като Себе си,

Гори и тлее

За всичко и нищо..

Sea dreaming

I see you're awake now.
Did you have some nightmare of drowning
Or a sea dream?
I see the water in your mind.
I guess it was just a mood of yours. 

Such as one of those,
When you wake up in the middle of the night.
And desire to find her in your bed next to you.
Lying so calm and sleepy.
To nake her bare soul and dress her with yours.

The water is still running
From your mind onto the floor.
Like a river.
Or an endless sea storm.
So... did you have a bad dream?
Or you were sailing across the oceans like a sea wolf?

It's just a never-mind story.
Go back to sleep, my dear one.
Until thy Endless Memory finds its way back to the Sun.

Нея

Когато виждаш морето в очите й,
И златните класове в усмивката й,
Повярвай й.
Повярвай й с цялото си биещо сърце.
Повярвай й,че е истинска.
Повярвай в чудесата й.
Повярвай в онази дивата, лудата, непокоримата.
В онази, която танцува край огъня
И тича с вълците нощем.

Когато виждаш нотите да струят от косите й,
Усети музиката й по върховете на пръстите си,
Докато целуваш кожата й.
Kогато я хващаш за многоточията й
И я връзваш със своите,

Прошепни й, че ума й ти е любимото четиво
И се разходи по страниците й,
Както котка се разхожда по покривите на града..

Морето

Морето ме следва,
Морето е вътре в мен.
Морските хора носят със себе си
Частица от него, макар и далеч.

Из спомена за гларусите в Пловдив

**

Обиколи ме цялата
Като земното кълбо.
Проследи ми линиите
По глухарчените пътеки
И ме измисли на ум…някак вечна.

Заведи ме в Париж!

Ходи ми се в Париж,
Да слушаме шансони,
Да ми се усмихваш по залез над Сена.
Да пием кафе в малките сгушени кафенета
И да ми казваш колко съм хубава
С онази френска нотка на стил,
На която само французойките са научени.
Да се целуваме безцеремонно
И да правим френска любов на неприлични места.
Да се губим из малките улички посред нощ
И да се давим с изкуство в утрините.
Да се държим за ръка и да се смеем
На ето онзи побъркан художник, който не си е отрязал ухото.
Да бъдем опиянени от градът,
Който неиминуемо вдъхновява
И да мачкаме чаршафите на хотелската стая
С пронизителни викове на нашата страст.

Заведи ме в Париж!

Сутрин

Сутрин съм изпълнена 

С предрасъдъци 

За всяко ново нещо.

Махам всеки с пинсета 

Като трън,

Забил се в пета.

За всяко чувство си отглеждам

Риба в аквариум

Да носи на морето моя зов.

И всяка стряха 

Е самотна недоизказана гара

А всяка снежинка,

Кацнала на носа 

Е нечия детска усмивка.

Така потъват дните,

Мили ми читателю,

Удавени в утрешния ден 

На недостатъчния Май.

Среща

Тя излезе, за да не избухне. За да не се пръсне на парчета от яд, немощ и всичките ужасни неща, които я разкъсваха от вътре. И тръгна. Просто тръгна. Уверена в своята посока, без да поглежда назад. С мислите си на заден фон. И все така уверена, сякаш отиваше на война, в която залагаше повече от всичкото си. Повече от живота си. Без да го мисли. Само го чувстваше.

Усети лекото погалване на слънчевите лъчи върху кожата си и топлината, която я обгръщаше. Притисна се леко в едно дърво и се приведе. Загледа се някъде далече в гората. В центъра й. В шепота й. В Живота й. Бе изхвърлила всичките унищожителни неща някъде в началото на пътя. Потънала, едно докосване по рамото я извади от транса и тя се обърна с разливаща усмивка. Лицето й бе огряно от светлината, която се прецеждаше през клоните на дърветата. Съзерцаваше го. Той нея също. Лека усмивка се прокрадна по лицето му, без да се разсейва от своето разследване на същността й. Чертите вече бяха опознати, но оставаше онова странното, мимолетното, мистичното, което тя ту му показваше, ту скриваше. Караше го да иска да я опознае още повече. И просто седеше там и я разучаваше, сякаш можеше да оголи душата й и да я разсъблече от всичките условности. Очите му се опитваха да я изпепелят с пламъците, които танцуваха в тях. Една огнена къдрица падна на рамото й. Оставила единствения си демон с разхлабена каишка в себе си, тя не спираше да се усмихва и да го гледа. Усмихваше се и чакаше.

Онези жени

Аз съм от онези жени, 

които полудяват, когато рисуват,

когато не успяват да пресъздадат 

това, което ги обсебва отвътре 

и дращи по стените им.

Аз съм от онези жени, 

които хвърлят, крещят и чупят.

Заливат всичко докрай

И им иде да станат принцеси в яда си. 

Но никога не им стиска 

да станат толкова повърхностни. 

Аз съм от онези жени, 

които обичаш страстно докрай

И в своята крайност те плашат 

понякога даже. 

Които се чудиш от кой лудапарк 

са ги пуснали и защо ли

не си ги прибират обратно. 

Аз съм от онези жени, 

които преживяват своята буря 

като ураган, който всичко помита докрай

и оставя понякога отломки от изкуство. 

Аз съм от онези жени,

от които стоиш ли по-далеч, 

ще страдаш,че никога не си ги срещнал. 

Думи на деня

Случвало ли Ви се е да си вървите по улицата и да си мислите за разни неща, такива, неважни, но обсебващи мислите Ви? Сигурно... На всеки се случва. А дали Ви се е случвало да имате Дума на деня? Ей такава, която ви се забива в езика, като игла за пиърсинг? Просто остро и ненадейно. На мен ми се случи. И ми се случва често, мисля. Днешната дума се оказа е "безобразно". С ЕЙ ТАКИВА ГОЛЕМИ ПЕЧАТНИ БУКВИ. Като заглавие във вестник. Вървях си по улицата, потънала в своите обсебващи мисли и си мислех, колко безобразно времето да се подиграва така, хем да вали, хем не съвсем, нали. Ама то просто решило да си излее целия сарказъм отгоре ни. И Пролетта да е безобразно ненастъпила. Колкото да ни покаже,че я има и хоп, ето ни Зима. Както някой беше казъл "Ноември, върни ни Април!". Някъде. Нещо такова. По социалните мрежи. Нали всичко вече се върти там. И ние даже. И времето даже. Безобразно... Ето, пак. Днес От Другата Страна на Огледалото е отдадена на още лирични разни отклонения, които малко парливо влияят му с изминаването на деня.

  По-рано мислите бяха, по-красноречиви, а умът много по-разсеян в своето вдъхновение. От онези моменти, в които Ви се иска да вярвате, че безобразно доброто настроение обгръща всичкото ни и грее със силата на светъл лъч сред начумерените хора, които са се забързали из мрачното време. И смело си крачите, някак променен, по-вдъхновен. И по-влюбен в малките незабележими неща. Като например в малките балкончета на кооперациите на Малките пет кьошета. Онова магическо място, в което съм влюбена от дете. Мястото, което събира във всичките си лъчи цялата магия на изкуството, на което е способен този град. Някак сгушен, почти по испански със собственото звучене, което поражда в мен.

Или в онова дърво, наблизо, което неочаквано откриваш зад ъгъла, събрало цялата Любов, на която е способно Слънцето. И всички онези малки магазинчета със своите витрини, които се усмихват със своята безобразна артистичност по себе си. Дума, която сама по себе си води друг смислен живот, но днес в моите мисли тя живее под друга роля. Както много други думи, които се вкопчват и понякога стават изтъркани от употреба, като танцови обувки.

И като Вдъхновението, което търкалях цял ден през главата си, докато най-накрая не излезе в този вид. Доста прозаично и прозиращо... с леката поука да грабваме мига, който ни облива и да не го мислим много, пък после каквото стане.




" - Да... днес е много разнолико Зад Огледалото...", отвърна Чешърският котарак и изчезна.

Рошави мисли, студени нозе и едно блуждаещо сърце

Понякога по Залез Слънце, а може би и в ранните сутрини на моето съзнание, когато косите са рошави, нозете са студени и сърцето се лашка между сънят и реалността като моряк в синя пустош, мислите ми преминават по дантелените ми ръбове и разказват различни истории. Понякога даже клюкарят най-съкровените неща, които са се криели зад някой прашен скрин на моето съзнание. И Понякога, понякога просто искам да Ви кажа, че разхождам се по планинските склонове, където се срещат с морето и се оглеждам за скали с познати сърца. Ей, такива, с които да поседнеш и да спреш Времето, докато съзерцаваш или не, Залезът триста шейсет и пет пъти или Изгревът още сто шейсет и два пъти и да захвърлиш цифрите в ето онази бездна, защото понякога те са си просто това. Защото Понякога всичко се крие в едни огнено червени коси и сърце на самодива горска…

Неделя

Неделята ме топли някак си по две
Ще си окача Слънце за уморени дни
Да ми зашива Щастието на реверите
За да не го губя по пътя в Страната на чудесата
Докато стигна до От другата страна на Огледалото по три
И не си нарисувам Самодостатъчност,
Която да ме залепва цяла, без да се търся.