Зимата не ми отива

(Зимни разпиляности) 

Зимата не ми отива. Толкова не ми отива, че чак отвръщам поглед от снега и се сглушвам дълбоко в плетения си шал. Не ми се говори с никой и никой не ми се слуша. Дори и Себе си. 

Декември е от онези месеци, в които се потапяш в постоянна неизбежна Равносметка, която идва от Самосебе си с неоновата си табелка, която не те отставя на мира, докато не я започнеш.  Или коледната треска с престорен алтруизъм.  

Хората се разделят на два вида - на тези, които приветстват снега с разтворени обятия, мятайки се от скачалото на Витоша и ходещи боси през снега до някоя чешма, високо в планините или на такива, на които им замръзват пръстите до вкоченясване, докато бягат от мислите си и се опитват да ги запишат, за да не ги изгубят сред хората. 

Прибира ми се в алтернативна реалност. Една такава с алтернативно вкъщи - от тези, в които бягаш в мислите си като "save place" или иначе казано "убежище". Вкъщи, където Тишината е Тишина и те посреща на входа, без нищо да иска и само ти подава една чаша с хималайски чай, с който да се сгушиш, обгърнат в любимия си огромен пуловер, до прозореца, докато навън в нощта се стеле снегът на парцали. Като в истинска Зима, без цялата Меланхолия и неотиваност на теб. Само и единствено взиране в падащия сняг и пукота на дърва, който винаги е съпътстван от онази мека топлина. Мисля си, че в този Сезон мога да бъда затворена, докато не дойде Пролетта. Като мечките, които спят зимен сън. Вижте, на тях им отива Зимата. Ама нали я проспиват...И не си мислят радиоактивни мисли за пълна изолация. 

В тези мигове се чудя къде ли е отпътувало Слънцето. Надали е с Луната, тя спи в другата стая и сънува среднощни прелюдии към балове с маски. Дали е тръгнало на околосветско пътешествеие в търсене на алтернативното ми вкъщи, за да се скрие с мен през Зимата? Мисля, че и то има нужда от своята доза "почивка", в която да не губи съня си по лунни момичета и да положи глава в скута ми, докато аз пия своя хималайски чай, който хем обожавам, хем дълбоко не харесвам. Двойствеността и Противоположностите тук в От другата страна на Огледалото са на почит и вървят ръка за ръка, откакто Светът светувал там.. Но това е Начало на една друга История. 

Улавям се, че докато се взирам в падащия сняг, си позволявам да зазвучи от далече като ехо "Let it Snow" в изпълнения на Frank Sinatra, без дори да усетя Коледния привкус, който обикновено съпътства песента. Но някак протяжно звучи. Сякаш времето почти е готово да спре. За миг. Където Мигът е цяла Вечност.

Грабвам палтото си, увивам шала около врата си и излизам навън. Снегът е застинал, падайки. Сякаш ме чака отново да се превърна в малко момиче, което го гледа с най-светлите си детски очи, на които е способно. Всичко тръпне отново да се хвърля в снега и да правя снежни ангели. А като дете им виках пеперуди.  И да си представям, че снегът е едно безкрайно море, в което плувам, защото ми стига до гърдите. Като си малък всичко е огромно. Особено Зимата. Тя губи своя обем и дължина. И облива всичко. До ръба на Безкрая, където започва Пролетта.

Зареждам се със своите хапчета "Пролет" за тъмни дни чак до края на Зимата. Иначе как ли ще я карам, когато запилея ключа си от своето Убежище? Навън е толкова студено. Не обичам да ми е студено… А Зимата не ми отива.