Среща

Тя излезе, за да не избухне. За да не се пръсне на парчета от яд, немощ и всичките ужасни неща, които я разкъсваха от вътре. И тръгна. Просто тръгна. Уверена в своята посока, без да поглежда назад. С мислите си на заден фон. И все така уверена, сякаш отиваше на война, в която залагаше повече от всичкото си. Повече от живота си. Без да го мисли. Само го чувстваше.

Усети лекото погалване на слънчевите лъчи върху кожата си и топлината, която я обгръщаше. Притисна се леко в едно дърво и се приведе. Загледа се някъде далече в гората. В центъра й. В шепота й. В Живота й. Бе изхвърлила всичките унищожителни неща някъде в началото на пътя. Потънала, едно докосване по рамото я извади от транса и тя се обърна с разливаща усмивка. Лицето й бе огряно от светлината, която се прецеждаше през клоните на дърветата. Съзерцаваше го. Той нея също. Лека усмивка се прокрадна по лицето му, без да се разсейва от своето разследване на същността й. Чертите вече бяха опознати, но оставаше онова странното, мимолетното, мистичното, което тя ту му показваше, ту скриваше. Караше го да иска да я опознае още повече. И просто седеше там и я разучаваше, сякаш можеше да оголи душата й и да я разсъблече от всичките условности. Очите му се опитваха да я изпепелят с пламъците, които танцуваха в тях. Една огнена къдрица падна на рамото й. Оставила единствения си демон с разхлабена каишка в себе си, тя не спираше да се усмихва и да го гледа. Усмихваше се и чакаше.