На чай с Тишината в епицентъра

Тихо е. Толкова е Тихо. Почти като в Мир. Няма писъци, няма ридания... И Руините затихнаха. И Тя се скри. Онази Тъмната... Легна да поспи. Умори се вече. Отдавна не бе излизала, нали. И приспивна песен от нейде се пее. Тихо е... толкова е тихо... Едно потъване в себе си. Сама нищо повече. Само аз в себе си сгушена на топло. Навън е Есен, аз си бленувам по своите люлякови нощи и дни с дъх на море. Люляково е. Отвътре. А трябваше да е черно, нали. Руини от отминал свят... Тъжно е, нали. А трябва да бъде. Не е. Тихо е. От доста време насам Тишината ме навести. Поседнахме в епицентъра на чай. Аз се настаних удобно на една паднала колона, тя на отломки от мечти. Забъбрихме се на дълго и на широко къде е скитала и колко скитници Нощта е приютила в свойта пазва ненадейна. А как не обичам чай... Но пък тя обеща, че ще ми погледа на него. Дори и ще ми забърка един с купища нови начала и щипки руменина. Ей така за цвят. Усмихнах й се вяло и й казах, че я обичам. Тя ме погледна по детски наивно с онази сладка дяволита усмивка и ми каза, че не може. Помоли ме никога повече да не й го изричам. Нарече ме „една от любимките ми” и ми нарисува мечта. Като истинска такава. От най-истинските дори. Отново тръгвала на път и не можела да остане дълго. Затова не се и влюбвала. Не можела да се застои дълго на едно място. Хващало я съклет. Аз я целунах и й прошепнах, че не е важно времето и пространството, а това къде се намира сърцето. Тя ме изгледа странно и погледна надолу към дясната си половина. Да, при нея е там. Наопаки е тя. Но пък е толкова красива... Днес е люлякова. Нали е Спокойна. Усети, че нещо се размърда там и продължи да гледа недоумяващо. „Мисля, че зная къде е моето..”, промълви тя. Но ме помоли отново да не й изричам това. От Тишина щяла да се превърне в Буря. И щяла да се разпръсне на хиляди милиарди луни, които не намират покой от ламтене по тревога. Аз пък й нарисувах  картина. Каква, няма да кажа. Тайна е. От най-тайнствените. Само за нея. И тя я прибра в себе си. И продължихме да си бъбрим на чаша чай и сладки приказки в средата на нищото. 

Тихо е... толкова е тихо... И не мисля за нищо дори.... А само чувствам. Чувствам се цялата отвъд и потъвам. Потъвам сред безброй люлякови клонки и се погубвам. Като в Покой. И срещам Себе си. Вътрешния си глас. Не го бях чувала отдавна. Звънлив е. Ето откъде идвала приспивната песен. Поиска да приклекна до него и да се помолим заедно. На кого, не каза. Особен си е той. И далеч е от всичките светски чудеса. Усеща само. Той се помоли за онези простичките неща. Здравето ни да бъде навестено, Тишината да има спокойно пътуване, Щастието да спре да се стреми, Любовта да не бъде така помпозна и да чакам. Помоли се за мен. Помоли ме да чакам. Какво, не ми каза. Просто да седя кротичко и да чакам. Усмихна ми се и избледня. Изплувах обратно на повърхността отвъд Руините... За тях не ми се пише днес. Музата не е разрушителна днес. Утре, други ден, по – други ден, някога... може би. Взривът до основи не е на дневен ред. Катарзис до самите начала.

И от дълбините се дочу приспивната песен и едно лекичко „Чакай...”.