Ангелски плач

Твоя бях ти казваш ми,

Неподправена и чиста

В прегръдките нежни.

С усмивка тиха дарявах взора ти пъстроцветен.

Сетния ти дъх по кожата

Си мека аз поемах

И жадно с очи те търсех

В мрака среднощен.

Твоя бях ти казваш ми,

Трофей на самочувствието ти мъжко,

Поредната бройка сякаш.

Крилата ми ангелски ти отне ми,

Паднах и някак чувство познато усетих.

Родих се в светъл лъч надежда на утрешния ден,

Умрях в поквара черна на днешния.

В очи искрени и топли се взирах в мрака,

Ала никога в светлия ден.

Страст в думите жарки откривах,

Ала в милувките похотливи – груба ръка.

Над розата кръв потече,

Лебедът своята песен изпя

И в стих попътен отплува

В необятната шир на моето сърце.

Нещо много старо, което изрових от архивите.

Нещо, което виждам всеки ден.

Това, че хората го правят всеки ден.

Независимо кои.

Нещо, което е посветено.

На кого, няма значение.

Минало.

Нещо, което ми напомня

Какво не съм.