Искрено и откровено до връх на безобразието. Крайно, явно
и цинично. Без овъртания и без спотайване на мисли и чувства. Нова посока, а
всъщност връщане към себе си. Край на наивността и образа на малка пикла,
бягаща от това, което не й изнася. Без спотайване на личността и съкровението
отвътре. Последна спирка. Тук се разделяме, моя малка ученичке. Време е да
пораснеш отново. Детството е хубаво нещо, но до време. Да се вживяваш в него,
не. А и като всяка детска психика на Нашето време и тя е осеяна с травми и
свойте страхове. До тук с Падението. Сбогом и до нови. Нали така се казва. Вратата
с табелка „Пубертет” ще я подминем тактично. Взех каквото ми трябваше от там. Отдавна, отдавна. Градация. Остана сива дупка с
намацани спомени. Хубави са. Но и лоши има. И такива, които не са се случвали. Блокаж
и даване на късо. Добре си беше, не отричам, но са минало, нали. Меланхолия,
знам, напомняш ми за тях, понякога дори и често и аз им се усмихвам мило, даже
леко замечтано. Но... това е зад мен.
Задълбочаване в себе си. Аз и аз. Диалог със себе си
всъщност. Мисли съкровени със собствен адресат. Нямащи нужда от думи за
споделяне на други части от личността. Интересно четиво, не мислите ли? Но този
път не е за вас дори. Но... нека стигне. Поредният разказ може би. А всъщност и
значение няма. Не е важно. А всъщност искри с червено до прегаряне. И какво? Сбогувахме
се, да. Есента е самотна сама по себе си. И тъжна дори. И прелива с Меланхолия.
Такава е тя. Но пък се дави в чар. И новия
си ред пропуснах, но той потъна в мастилените букви на моето излияние към себе си. И аз я заобичах. Станах
от своята самотна пейка в парка и се преместих на другата. На по-веселата страна. Онази
разноцветната. И започнах да рисувам със сухи листа по паважа в светли тонове. И стана
красиво. И Есенен бал се зададе. Но за него друг път. По друго време. В друга
история.
Специалността на чай
със Самоувереността поседнала. И сладко от Мечти забъркват. Усмивките рисуват
по стените с кофи блажна боя и Делата по тавана степ танцуват. Искрено и
откровено до Циничност. Чистка на последните влакове. Пътниците си заминаха. Останаха
само Крайностите на тази гара. Ако не ви харесва... Изходът е от другата
страна. Омръзна ми да се извинявам за това, което съм и да присаждам Съвест,
която ми е чужда. Не съм такава. А тази маска вече ми е демоде дори. „ Нека
изгори! Нека изгори!” крещи тълпата, от Цели устремени. Да бъдеш слаб не отива
на силните. Има моменти и моменти. Този отмина. А и твърде много се застоя. Човек
прави това, което смята за нужно и правилно. Никога не греши в общоприетия
смисъл. Действията са си действия. Хубави или лоши. Станало е, защото е
трябвало. И удивителна по темата. Запечатване с хикс. Аквариум от писъци. Задушаване.
И после мрак. Отваряне към Абсолютното и глътка въздух. Пречистване до
най-забутаните ъгли на душата. Основен катарзис. Много счупени сърца в купчина
ей там. Не... не са моите. Те са грижливо прибрани в кесия, пазеща се за
звезден прах. А тези... Те са нечий. Някогашни мои, защото са ми принадлежали. Давали
са ми ги. Доброволно. Частици или цели. А после погубени. Такава съм. Святост за
покварените. Красота в болезнени тоналности. Копнеж по ангелски крила. Ни демон,
ни вестител небесен. Двойственост до Края. Не, не мислете, че съм лишена от
чувства. Не минах през тази операция. Прескъпа ми е. Просто... пагубна. Обичам,
чувствам, държа, съчувствам, боля, пищя и плача с вас, но... не всеки умее да
устои. Не е нарочно дори. Или възхвала на Егоцентризма. Камо ли преписване на
роля. Просто... наблюдения. Но пък ми омръзна и от етикетите. Страната на
табелките е в другата посока. В друга книга. Тази е просто такава. Каквато е. Сама
по себе си.
Хей, ти, помниш ли ме? Отдавна беше, помня, чао си
промълвихме, за да гоня изгубени балони в небето. А да ходиш по облаци от пух
се оказа болезнено като пронизващ лед. Помниш ме, нали. Здравей отново. На тази
откритата и гласната. На тази, която не й пукаше за хорското мнение и
подминаваше като тежкотоварен камион през нещо дребно, изпречило й се на пътя.
Да, тази. Мнозина не ме познават, зная. И дори не е поредната маска на смешен
костюм. Или блян по нещо тъй желано. Просто старо Аз. Не ви харесва? Уточнихме вече.
Моля напуснете. Вихърът от чувства завъртя се вече. Който се качил, качил се. Драматично
е, нали. Но без сълзите и онова лепкавото, дето на парцали пада със своята
бозавост. Равноправност между половете ли? О, моля ви се! Кой ви излъга? И зная, тука
ще се чуят протести пискливи, украсени със сексизъм максималистичен. Ха, не!
Раноправеност между силните. Слабите отпадат. Рискуваш или не. Играй. Теглиш карта.
Ето, Жокерът ехидно се усмихва. Залагаш или не. Ти си на ход. Правилата са
ясни. Коя игра избираш? Заровете се търкалят, рулетката върти се. Развратен хазарт
прелива от чашите, а Страстите на поквара се отдават. Място за страхливите
няма. Такъв ли си? Моля, гарсон, дръпнете ръчката. Джакпот. Три еднакви хикса.
Изгаряш. Пътят към Ада е осеян с добри намерения. Моля, без идеалистични теории
и крайни убеждения. Това е скромна гледна точка. Една от многото. Един от
ъглите на кривата призма. Невинност погубена, ли чух? Не.. Бъркате се нещо. Тя е
следващият вход. Има я там. На дансинга. Танцува. Красива е, нали. Бе си е
тръгнала, не грешете, моля. Просто... сменихме декора за начало. Различно ви се
струва? Някак непознато? Тогава приятно ми е да се запознаем. Аз съм Аз. Без извинения.
Заешката дупка си е там. Но пък излагаме на показ нова част от „От другата
страна на огледалото”. Някой сума ли изрече? Търгът започна! Изложба на
Откровението до безобразие.
No comments:
Post a Comment