Сблъсък с От другата страна на Огледалото и една Буря

-   Хайде време ти да е поспиш.

-     Как може да спиш на време, като това, когато бушува буряна вън?! 

Не ти ли идва да излезеш и да потанцуваш в окото й?

       

Бурята… е приятна музика, която не искам да оставям сама. Искам и имам нуждата да седна в средата й, докато тя бушува и вилнее. Успокоява ме. Излива всичко, което е в мен. Понякога си мисля, че тя е продиктувана от мен. И всичко нелогично в мен крещи, че е така. Не ви ли се е случвало да имате чувството, че природата наистина отразява това, което е вътре във вас?  

И наред с нея всички чувства, емоции и мисли се развихрят, за да не изгубят ритъма й...

Когато се сблъскаш с бясна скорост с Огледалото си и се разрушил на хиляди парчета, понякога само то е единственото, което може да те събере обратно и да ти да намери най - подходящото лепило, за да те залепи.  

Разпръскваш се на множество парчета, даже повече от милион, на такива, които изобщо не си предполагал, че можеш. Дори не обръща света ти с краката на горе, ами го разпилява и точно там в Средата, отвъд всичко се замисляш всъщност кой си, какво си, какво правиш тук със себе си, с другите, с Живота, който живееш, сбъдваш ли се, не се ли, защо се криеш и куп други въпроси, които прехвърчат.

И в унисон с Бурята, която се усилва и затихва, точно като  кулминацията в една песен и мислите стигат до своя връх, след сблъсъка, след болката, след тъгата, след шокът, след желанието да се скриеш в кулата си от четири страни и се хвърлиш в онази бездна на тежки размишления. И След прелюдията от два джина със Съдбата, която бе седнала в края на бара, наблюдавайки целия спектакъл, който бе дирижирала, за да се стигне до тук и да осъзнаеш, че Животът е един и е тук и сега вече, когато си слязъл от сценатана главното действие и се отеглил в страни. Този, в който си стъпил с всичките си заявки, можения, не можения, карми, неща за случвания, съдбоносности и други. И колкото и да искаш не можеш да избягаш от него, защото винаги те застига под една или друга форма. И колкото и да гледаш на другата страна, той намира начини да ти се навре в очите, дори и да ги избоде, за да може да го видиш и да прогледнеш. А човек не може да избяга от Себе си, защото винаги е вътре в него и с него, дори и когато отказва да го приеме. С дивата му страна, с цялата си тъмнина и светлина, с хазартът, който не винаги носи печалба, като играеш на сигурно и онова "какво ли ще стане, ако...". Ако повярваш в себе си и заложиш на Себе си. Просто го направиш. Пък останалото... останалото е история за разказване за друго Време. За Времето след това. След теб, можейки и правейки. И излагайки се там някъде в Света и показвайки, че можеш, че си заслужаваш, че Светът има нужда от това, което е вътре в теб.

Отново да се върна на Бурята.... която не ме оставя за миг да заспя, защото някак си ме дърпа навън със себе си през дебелите стени. Била е предначертана да се случи. По един или друг начин. Както ние самите, които толкова много се борим да избягаме от себе си, когато всъщност трябва да вложим тези усилия в това да спрем, да прегърнем и да приемем себе си. И всичко, на което сме се съгласили и заявили да бъдем. 

И някак мъглявината на Съня забравя да смени плочата й я оставя да цикли и да повтаря…

-  Заспа ли?

-     Не още.  Опитвам се да вляза в ритъма й, за да се отпусна с нея в Тихото й 

и да се пренеса в страната на Сънищата, където всичко е възможно. Дори и най – неочакваното.

 

Есенни разпиляности

Когато ти липсва вече Лятото, а се опитваш да се потопиш в Есента... Раздвояването е ужасно някак. В мислите си сме още някъде на приятно, топло, даже леко прохладно място, където слънчевите лъчи ни жарят по лицата, крием главите си на сянка, а морската вода леко гали краката ни или пък се наслаждаваме на горската тишина някъде в планината. И ето изведнъж Лятото си грабна шапката и хукна през глава. Ама така се засили, че съвсем забрави Циганското лято да остави и се наложи Есента да спасява положението. Коя ли щура идея пак подгони и то. Опитвам се да направя една равносметка на изминалото Лято. Винаги му намирам едни недостатъци, които не съм успяла още да си извадя от петите, като тръни. Винаги ми се иска да бях пътувала повече, да бях сбъдвала повече неща...а всъщност това Лято си беше тамън на мястото си. Попътувах, видях любимото си море и любимия си плаж, който ме кара да се чувствам у дома си. Побудувах в късните дебри на летните нощи и погълнах големи количества смях до уши. Намерих добри приятели и сродни души. И то сродни по не онзи захаросан смисъл, който мнозина си мислят и заблуждават, а ми по онзи смисъл, които са ти близко по род, приличат на теб и ти прилягат. Такива, с които си себе си и се чувстваш като у дома си да бъдеш такъв и всичко е наред и прекрасно. И разбираш, че и тези, които имаш не спират да те бутат да бъдеш още по - добър и да се случваш. И ставаш още по - благодарен за тях. Минутка благодарност за тези хора по пътя си дайте. Замислете се за тях и нека ви стане хубаво на душата и благодарно. Важни са. Но всъщност това е тема на друг разговор. Пак се отплеснах. 

В Онези нощи с голямо "О" така ставава. Хвърчат мислите и препускат. Някои летят през лунното небе на метла и докосват звездите, а други хващат гората и се потапят в Себе си. Трети пък искат да си седят на топло, с чаша чай от канела, ябълка и джинджифил и да вдишват Есента с пълните си дробове. И да се наслаждават на усамотението. Други пък да се балансират и да правят безопасно и някак свещено пространство за Себе си. Такова, което е само тяхно и на никой друг. Такова, което си е само твое. Такова, в което канализираш цялото си вдъхновение, където подреждаш мислите си, където планираш от сега коледните подаръци на близките си, където просто седиш и пишеш нещо много хаотично, като това... А през това време има едни мисли бегълци, които хукват да танцуват джаз по покривите на града с котаците... 

Септември се изниза.... и той хукна да гони Лятото. И дойде Октовмри със своите мъгли и дъждове, но насред неговата прекрасна пелерина се появяват и слънчевите лъчи на изостаналото ни безделие и блянове. Наслаждаваме се на Есента и нейния чуден Есенен бал с цялата му прелест от цветове, плодове, аромати и живот, който се щури наоколо в очакване и приготвления за есенните ветрове и мразове. A ние пък сме наметнати с топъл шал и подготвени да крачим през всичките дъждове и мъгли, които Есента ще ни поднесе, за да се вгледаме още по - дълбоко в онова, което най - добре умее Есента да ни предостави. Нас самите. 

На Себе си

  Върви боса

  И слушай вятъра, вълните.

  Отпивай жадно от луната

  И танцувай около огъня,

  Както майка те е родила.

  Милвай тревите,

  Които галят голите ти бедра.

  Шепни тайни на водата

  В безкрайните дни

  И бездънните нощи.

  Надбягвай се и грей

  Със Слънцето, което никого не чака. 

  Тичай, играй с вълците нощем

  И приемай всяка жива твар за род.

  Прегръщай дървета 

  И вплитай корена си с техния.

  Oбяснявай им се в любов,

  За да знаят, че и те обичани и ценени са.

  Заравяй пръсти дълбоко в Земята

  И усещай ритъмът й,

  Както усещаш туптенето на 

  Сърцето на човекa любим.

  Смей се безгрижно

  И влюбвай се дълбоко и лудо.

  Посрещай безрброй залези и изгреви,

  Изпращай ги с последните сили

  На прага на съня си безгрижен.

  Благодари и за доброто и злото,

  Че без тях колелото не мож да се завърти.

  Бъди все такава дива, щура и магична.

  Събрала всичките слънца, небеса и стихии

  В очите си, в душата си, в усмивката си.

  И нека пчелите сплитат венците в косите ти

  С ароматите на хилядите цветове опрашени,

  За да ти напомнят, че на душата й трябва широко,

  А духът не можеш  ни да го опитомиш, 

  Ни да го затвориш в бутилка,

  Когато е роден свободен да броди и да  лети. 

За малките дози магичност

Нека да ни има,

Нека да ни има.

Все такива,

Все такива.

Изпълени с вълшебство

И разрошени коси

Пълни с луди мечти,

С очи преливащи със слънце

И смях бездънен.

Нека да ни има.

Нека да ни има.

Все такива, 

Чудновати,

Малки дози магичност

За дните, когато 

Щастието в отпуск е,

А Надеждата боледува. 

За да можем Светът да променяме

С по едно нещо невъзможно.

Всеки ден. 

Блуждаене

Есента е потъване в Себе си. В най-дълбоките си дебри. В които, докато вървиш в студа и те брули есенния вятър мисълта ти блуждае и се носи из От другата страна на огледалото. Иска да си стигне вкъщи и да се почувства сред свои. Там, където Есента стъпва по мокрите листа и животните се приготвят за Есенния бал. Където Магията дирижира цялата подготовка, за да няма излагации. Там, където ухае на цитрус и канела, там, където чакаш Тишината да дойде на чай. И там, където Странността никак не е чужда. 

Бавно, Море, бавно

Бавно, Море, бавно,

Нежно подреди камъните в моята душа.

Премети пясъка останал 

От хилядите корабокрушения на моите тревоги.

Нареди счупените парчета от мидите на моето сърце..

Нежно, Море, нежно,

Облей с вълните раните да заздравеят.

От гневните бури на твоите сини вълнения.

Нека морският бриз повее песента на гларуси и морски сирени.  

Нека с прилива Щастие към мен да доплава.

И да запълни пукнатините със теб. 

Бавно, Море, бавно,

Не отливай далеч от моите нозе,

Където вълните целуват брега. 

Синеморец, юли 2024г.

Хрумване

Съкровищница си ти,

Като вълшебник,

Който в мрака 

От нищо нещо създава

И със своята магия

Светът осветява

За да стане някак по - добър

Дори. 

За Благодарността

Всяка година на рождения си ден благодаря за хората по пътя. Всяка година благодаря за срещите с тях. Всяка година благодаря за следите, които остават в мен. Всяка година благодаря, че се чувствам по - богата вътрешно, макар и не външно. Всяка година благодаря, че се чувствам по - духовно извисена и по - малко материално принизена. Всяка година благодаря за уроците и знанията, които съм получила и приела. Всяка година благодаря, че още съм тук и продължавам да се уча по Пътя си. Всяка година благодаря, че го има Пътя. Моя си Път, на който стъпих и не го пускам. Всяка година благодаря, че дооткривам и преоткривам Себе си, дори и в моментите, в които се чувствам изгубена и разпиляна и без посока. Всяка година благодаря, че се намирам и намирам части от Себе си. Че редя собствения си пъзел, който на моменти дори ме изнервя и ми иде да го запратя в стената. Всяка година благодаря, че търся посоката си и не се отказвам.  Всяка година благодаря и за лошите моменти, които ме учат на търпение и още по-голямо разбиране. Всяка година благодаря за тези моменти, но никога и за загубите, защото още не съм се научила как да боравя с тях и как да ги пускам по реката на Времето. Затова присядам отстрани на нея и размишлявам за всичко загубено и за всички загубени хора. Размишлявам над загубата на един конкретен човек, който за пръв път не е тук за рождения ми ден. Не и тялом. Размишлявам как Всичкото - Вселената, Душата, Сърцето, Тялото, вътрешните ни сили, Интуицията и самите Ние си знаем кое кога и как идва и си отива. Знаем си работата и си знаем кога настъпва това Време. И някак когато се вслушаме във Всичкото това и в Себе си, някак по - лесно преминава. Защото се подготвяме за този момент. Понякога дълго се подготвяме, някак естествено охладняваме, отдалечаваме се, казваме си истините, които болят, пречистваме се едни пред други и се освобождаваме от дълговете, болките и мъките, които ни тежат. Ставаме по - леки и намираме силите в Себе си да простим непростимите неща дори. Обаче колкото и да се подтотвяш не можеш да се подготвиш напълно за тази загуба, колкото и пъти да си го разигравал в Ума си. Душата, когато чуе онези думи - те преминават през нея и я разтърсват, защото частица от нея заминава с онзи, който е решил да си тръгне и да се прибере у дома си. В другото у дома. И колкото и да си се извисил духовно, тази липса те дърпа рязко на долу към земята и се свличаш до стената и се разпадаш за миг, който може да трае цяла вечност, или застиваш във Времето. И Времето застива с Теб, посяда и те обгръща със своята наметка. Гледа те загрижено, състрадателно и търпеливо. Дава ти нужното, за да се наместиш на Новото и да пуснеш Старото -  колкото да можеш да продължиш, дори и на автопилот, дори и в пълна мобилизация. Дори и ако трябва да се затвориш в Себе си, за да си упора на другите. После забързва хода си, за да може да навакса изпуснатото, но ти го усещаш, сякаш се влачи и тази нощ е безкрайна. И някак това е. Но и без хората, които са до теб в тези тежки моменти не можеш да се справиш, те някак ти дават допълнителна сила и криле, за да продължиш този безкраен полет. И просто не осъзнаваш колко дълго си ходил на автопилот в пълна бойна готовност да не рухнеш. И забравяш собствените си нужди да се разпаднеш, защото това е чисто човешко, а понякога плачът наистина е най-добрият лек, който можеш да си позволиш, за да се пречистиш отвътре. И идва момент, в който успяваш да стихнеш, да спреш и да извадиш Мъката от Себе си, да я разгледаш внимателно и да я изплачеш чрез парещите си сълзи, които бликат от очите. Дори и пред човек, пред който не си си и помислял, че ще плачеш. Осъзнаваш, че това е толкова дълго таено и колкото и да пресъхваш, искаш още и още да плачеш, сякаш тези сълзи нямат край.  И някак неусетно ставаш спокоен и с някакъв мир вътре в Себе си и една идея по - лек и по - богат, че този човек е бил до теб и е бил част от Живота ти с доброто в него и лошото в него. Защото ние не сме нито добри, нито лоши. Ние сме такива, каквито сме, както бе казал един мъдър човек. И сме неповторими в това. А да бъдем Себе си е най - доброто, което можем да направим. 

Всяка година благодаря…макар и рождения ми ден да е далече за тези размисли, благодарна съм, че не се чувствам в обичайната Сатурнова дупка, в която изпада, а съм изпълнена със светлина, вътрешната си светлина и благодарност, че съм тук, където трябва да бъда. 

Благодаря ти, че ме научи на всичко, което знам, което мога и на което можа - с доброто ти и с лошото ти. С това, което си и което беше. Благодаря ти за неимоверната подкрепа, която винаги ми оказваше, особено когато не я разбирах и чувствах, а дълбоко знаех, че е там. Благодаря ти. Пак ще се срещнем. 

На Л.К.

Запролетяване

Запролетяване е най-хубава дума.

В нея всичко се събира

И от нея тръгва пак Животът.

В нея се побира мириса на цъфнало дърво,

В нея се събира жуженето на първите пчели,

Ромоленето на топящите се снегове,

Стъпките на пробудилите се от Зимен сън души.

Запролетяване е най-хубавата дума, 

Защото сърцето се запълва с любов. 

*

Death itself is inevitable. But it's the only way to pass to another world far from here different from the imagination and unknown by itself to the limitation of the human mind. What dies here is born somewhere else. Energy never lose itself, only transforms from one shape and condition into another. We only need to believe that the soul follows the light as a lantern in the dark to its destination. We are obliged to believe in order not to lose ourselves amongst the living, thinking how temporary the flesh and Life are. 

Размисли разни

Понякога си мисля, че сме константите в живота си. 

И колкото и светове да обикаляме пак се връщаме.

Kъм един и същи смут, който всяваме в душите си. 

Към един и същи покой. 

Към една и съща цялост. 

Kъдето парчетата се слепват перфектно и всичко е такова, каквото е. 

И няма значение място ли е, човек ли е... 

Размисли разни, породени от малките моменти, 

В които храним Душата си с нещо повече 

От думи и бележки под линия. 

За Новото

Още една Нова година се търкулна към Многото години към Реката на Миналото. Отнесе я водата и нея и хайде дойде редът на Новата. На Началото, което всички чакаме и за което тръпнем. Всеки с надежда в сърцето, че ще донесе по-добри неща, по - щастливи мигове, повече благоденствие и мир. Просто пò с положителен знак. Към хубавото. Че нещо много се изморихме все да не ни е нещо наред, нали? Изморихме се все да тънем в Тъгата, изморихме се все да ни е лошо, изморихме се все нещо да не ни е наред, изморихме все да се осланяме на Съмнанието, а не на Вярата - в Себе си, в някого, в нещо… в каквото и да е. В по - доброто. Ей така дори, да се поразнообразим. Че не може все да е облачно. Трябва и дъга и светлина да се появяват от време на време, нали. 

Началата са интересно нещо. Всеки различно ги приема. Аз тази година някак си се сгуших в Тишината. Заедно посрешнахме Новото на по чаша чай и с най - голямо удоволствие мълчахме. Мълчахме и направихме място на Спокойствието, което бе дълго чакан гост. За да може и то заедно с мен да посрешне всяка трудност, която се задава по Пътя. Всеки има моментите си. Моите са като един аранжимент на пиано. Със своя мелодичност и повторение, които могат да те отведат до сътоянието на мир, което дълго си търсил и чакал… И просто чакам да се случа. С всичкото ми. Този път без Парадоксалността, която ме съпътства по сетивата. Нея я оставих в онази стая с табелка "Строго забранено".  Просто Време за една Промяна, защото без Промяна нищо не се променя. Колкото и да го чертаеш на ум и да си го намисляш при всичките падащи звезди и отместени стрелки на часовника. 

Много разпиляности за една Нова година, на която умишлено й липсва Равносметката. Защото този път я оставих да не се случи, да не се осъзнае, а просто да се наслади на пътя, който продължава да се ниже. 

Пожелавам и на Вас, драги читатели, да си откриете това, което Ви е на душата през тези триста и много дни, да спрете да ги броите, да чувствате повече как спира дъхът Ви от възхищение и красота, да бъде по - добра за Вас или просто пò - да си я назовете такава, от каквато имате нужда да бъде. И просто да бъде. Днес е първият ден, който всъщност е още един като много други. И не е важно дали започвате от понеделник или от вдруги ден. Важното е да намерите Началото си и да го поставите. Но също и да не се отказвате от Продължението… Защото Средата понякога е най - важното и прекрасно нещо, което може да Ви се случи.