Wednesday, June 13, 2018

На Лятото му трябва само една шапка

На Лятото му трябва само една шапка
И една торба на рамо,
Колкото да събере всичките си преживявания,
Дори сандали не му трябват,
Нали ще ги хвърли там на плажа,
За да тича босо като невръстно дете.
Или ще ходи още по-босо и мърляво като Хъкълбери Фин
Ще върши своите пакости,
Защото какво друго може да провокира едно Лято,
Освен това и невъобразимата жажда за приключения и една свобода без граници...

Monday, April 16, 2018

Април

Април ми е дълбоката пролука
Между Май и Лятото.
Пролет ли е всъщност, или не съвсем?
Промъква се на пръсти някак,
Сякаш носи в себе си
Откраднати сезони по отминали копнежи.


Saturday, February 3, 2018

Лунно откровение

Лунно ми е.. 
И нищо повече.
Това събира всичко в себе си.
Цялата Вселена от думи,
Поднесени в една Съдба, изписана в длан.

От много Вечери насам не помня,
Кога за последно видях Най-Първата Луна
И обикнах я с Най-Последната.
Онази Луна, в която се удавяш
И не смееш да извърнеш поглед.
И я съзерцаваш с най-скъпото си вътре в теб.
Без дори да знаеш що Любов е.
Или пък любиш страстно,
Или да разлюбваш със скъсано сърце.
Да обгръщаш Ръбовете си с Нежност..

Постой, послушай с мен как Вятъра свисти.
Не, недей да поглеждаш през прозореца навън.
Може да се стреснеш колко е високо тук горе.
От моята Кула срещу Луната.
Аз гледам я всяка вечер.
През всичките й Осем Луни.
И усешам я през всичките й ноти,
Които упражнява някакси на сън.

Благодаря ти, страннико,
Че отби се тази нощ тук при мен.
Самотно ми е малко в тази Кула
Сред Звездното небе.
Прегръшам своите Пегаси,
Когато Мъчното прелее
И поглеждам отново към Луната.
Но друго е да усетиш друг мечтател.
Малко сме, казват, броиме се на пръсти.
Предполагам, че и затова затвори ме тук горе.
Да може да ме съхрани такава.
Някак Вечна.
Но нали и в златна клетка,
Птицата остава в клетка.
А вече ми е много тясно тук.
Само Делници нахлуват
През моя люк след Корабокрушение.

И знаеш ли, страннико,
Някой ден ще разбия всичките
Хиляди врати
И ще пребродя всичките
Хиляди стаи,
И ще вляза в най-забранената,
За да мога отново да поема своята
Глътка въздух
И да спомня своето име.

"— Как се казваш? — каза най-после Сърнето. Какъв мек, сладък глас имаше то!
„Ах, да знаех само!“ — помисли си бедната Алиса и отговори тъжно:"

Tuesday, December 19, 2017

Зимата не ми отива

(Зимни разпиляности) 


Зимата не ми отива. Толкова не ми отива, че чак отвръщам поглед от снега и се сглушвам дълбоко в плетения си шал. Не ми се говори с никой и никой не ми се слуша. Дори и Себе си. 
Декември е от онези месеци, в които се потапяш в постоянна неизбежна Равносметка, която идва от Самосебе си с неоновата си табелка, която не те отставя на мира, докато не я започнеш.  Или коледната треска с престорен алтруизъм.  
Хората се разделят на два вида - на тези, които приветстват снега с разтворени обятия, мятайки се от скачалото на Витоша и ходещи боси през снега до някоя чешма, високо в планините или на такива, на които им замръзват пръстите до вкоченясване, докато бягат от мислите си и се опитват да ги запишат, за да не ги изгубят сред хората. 
Прибира ми се в алтернативна реалност. Една такава с алтернативно вкъщи - от тези, в които бягаш в мислите си като "save place" или иначе казано "убежище". Вкъщи, където Тишината е Тишина и те посреща на входа, без нищо да иска и само ти подава една чаша с хималайски чай, с който да се сгушиш, обгърнат в любимия си огромен пуловер, до прозореца, докато навън в нощта се стеле снегът на парцали. Като в истинска Зима, без цялата Меланхолия и неотиваност на теб. Само и единствено взиране в падащия сняг и пукота на дърва, който винаги е съпътстван от онази мека топлина. Мисля си, че в този Сезон мога да бъда затворена, докато не дойде Пролетта. Като мечките, които спят зимен сън. Вижте, на тях им отива Зимата. Ама нали я проспиват...И не си мислят радиоактивни мисли за пълна изолация. 
В тези мигове се чудя къде ли е отпътувало Слънцето. Надали е с Луната, тя спи в другата стая и сънува среднощни прелюдии към балове с маски. Дали е тръгнало на околосветско пътешествеие в търсене на алтернативното ми вкъщи, за да се скрие с мен през Зимата? Мисля, че и то има нужда от своята доза "почивка", в която да не губи съня си по лунни момичета и да положи глава в скута ми, докато аз пия своя хималайски чай, който хем обожавам, хем дълбоко не харесвам. Двойствеността и Противоположностите тук в От другата страна на Огледалото са на почит и вървят ръка за ръка, откакто Светът светувал там.. Но това е Начало на една друга История. 
Улавям се, че докато се взирам в падащия сняг, си позволявам да зазвучи от далече като ехо "Let it Snow" в изпълнения на Frank Sinatra, без дори да усетя Коледния привкус, който обикновено съпътства песента. Но някак протяжно звучи. Сякаш времето почти е готово да спре. За миг. Където Мигът е цяла Вечност.
Грабвам палтото си, увивам шала около врата си и излизам навън. Снегът е застинал, падайки. Сякаш ме чака отново да се превърна в малко момиче, което го гледа с най-светлите си детски очи, на които е способно. Всичко тръпне отново да се хвърля в снега и да правя снежни ангели. А като дете им виках пеперуди.  И да си представям, че снегът е едно безкрайно море, в което плувам, защото ми стига до гърдите. Като си малък всичко е огромно. Особено Зимата. Тя губи своя обем и дължина. И облива всичко. До ръба на Безкрая, където започва Пролетта.
Зареждам се със своите хапчета "Пролет" за тъмни дни чак до края на Зимата. Иначе как ли ще я карам, когато запилея ключа си от своето Убежище? Навън е толкова студено. Не обичам да ми е студено… А Зимата не ми отива. 


Sunday, November 19, 2017

Сърце в чанта

Photo, design and inspired by Vintage Summer Fashion
Какво, ами, ако сърцето
Се побираше в една чанта?
Ей, такава една.
Просто чанта.
Без дъно.
Без форма и цвят.
Някак всякаква.
И пътува далече.
И близко. И никъде.
Без затвор от ребра.
Свободно да следва себе си
И никой друг.
Представяте ли си?

Ами представете си го.
Всеки по улицата
Да носи своето сърце в чанта.
И то от там да тупти.
Ама тихичко,
Само другите сърца да го чуват!                            
И определени хора.                                                 
Като тези - говорещите с кучета.
И танцуващите с котки.
Или бягащите с вълци.
Тези, които са най-чудато прекрасни.
И други няма.

Всеки си е хванал чантата
И е сложил сърцето си вътре.
И то като Себе си, 
Поема по различни пътища и прилючения.
И точно като Себе си,
Гори и тлее
За всичко и нищо..

Friday, July 21, 2017

Sea dreaming

I see you're awake now.
Did you have some nightmare of drowning
Or a sea dream?
I see the water in your mind.
I guess it was just a mood of yours. 
Such as one of those,
When you wake up in the middle of the night.
And desire to find her in your bed next to you.
Lying so calm and sleepy.
To nake her bare soul and dress her with yours.

The water is still running
From your mind onto the floor.
Like a river.
Or an endless sea storm.
So... did you have a bad dream?
Or you were sailing across the oceans like a sea wolf?


It's just a never-mind story.
Go back to sleep, my dear one.
Until thy Endless Memory finds its way back to the Sun.

Monday, July 3, 2017

Нея

Когато виждаш морето в очите й,
И златните класове в усмивката й,
Повярвай й.
Повярвай й с цялото си биещо сърце.
Повярвай й,че е истинска.
Повярвай в чудесата й.
Повярвай в онази дивата, лудата, непокоримата.
В онази, която танцува край огъня
И тича с вълците нощем.

Когато виждаш нотите да струят от косите й,
Усети музиката й по върховете на пръстите си,
Докато целуваш кожата й.
Kогато я хващаш за многоточията й
И я връзваш със своите,

Прошепни й, че ума й ти е любимото четиво
И се разходи по страниците й,
Както котка се разхожда по покривите на града..