Saturday, March 25, 2017

Рошави мисли, студени нозе и едно блуждаещо сърце

Понякога по Залез Слънце, а може би и в ранните сутрини на моето съзнание, когато косите са рошави, нозете са студени и сърцето се лашка между сънят и реалността като моряк в синя пустош, мислите ми преминават по дантелените ми ръбове и разказват различни истории. Понякога даже клюкарят най-съкровените неща, които са се криели зад някой прашен скрин на моето съзнание. И Понякога, понякога просто искам да Ви кажа, че разхождам се по планинските склонове, където се срещат с морето и се оглеждам за скали с познати сърца. Ей, такива, с които да поседнеш и да спреш Времето, докато съзерцаваш или не, Залезът триста шейсет и пет пъти или Изгревът още сто шейсет и два пъти и да захвърлиш цифрите в ето онази бездна, защото понякога те са си просто това. Защото Понякога всичко се крие в едни огнено червени коси и сърце на самодива горска...

Sunday, January 8, 2017

Неделя

Неделята ме топли някак си по две
Ще си окача Слънце за уморени дни
Да ми зашива Щастието на реверите
За да не го губя по пътя в Страната на чудесата
Докато стигна до От другата страна на Огледалото по три
И не си нарисувам Самодостатъчност,
Която да ме залепва цяла, без да се търся.


Saturday, December 31, 2016

Писмо до Миналата Година

Скъпа... 2016-та, 

       Благодаря ти, че беше така добра да дойдеш.
       Ти бе много цветуща и много обременена.
       В теб открихме много Щастливи моменти и много моменти, изпълнени с Тъга.
       Благодарение на теб, първото ( Щастието) се отбиваше на прага ни по няколко пъти. В миговете, в които едно Малко Голямо съкровище се усмихваше с всичките си сили и озаряваше денят ни. Когато изгаряхме в Страстта си, когато откривахме пред Себе си нови ширини и хоризонти. Когато улавяхме всеки миг, който ни бе отреден и изпълвахме мечтите си, без да се съмняваме. Когато, нови хора навлизаха в нашите Животи, къде канени, къде не, но въпреки това останали, за да научим нещо от тях и те от нас. И да можем да си дадем толкова много. Когато намирахме "Време" за любимите си (хора, неща, хобита, животни и др.). Когато "Времето" не бе от значение и си говорехме през много планини и морета, сякаш за последно се чухме вчера.
      Благодарение на теб, последно споменатото (Тъгата) също се отби на прага ни. В тежки моменти тя седеше кротко до нас, обгърната в своята лилавочерна дреха. Като далечен, неканен и нечакан гост. Изпроводи много обичани и ценени хора, но къде и как, никога не знаем. Вярваме, в каквото вярваме. До следващия живот, до порти на различните места, за които дерзаем или до там, откъдето всичко идва и отива - земята, която ни дава нашето съществование. Тя бе там, за да ни покаже какво сме имали, какво сме оценили, какво сме загубили, за да спечелим. Също така, за да осъзнаем Себе си и много други неща. Много, много други тъжни и трагични неща се случиха, за да отворим Душите си, за да разберем Себе си и да се преоткрием, да разберем открием неподозирани неща, да бъдем такива, каквито сме и какви можем да бъдем.
       Има още много неща, които искам да ти кажа, скъпа....2016-та. Има, но не не мога да събера всичките думи на света, за да ги опиша. Вярвам, че тези след мен, които го прочетат, ще могат да допълнят това писмо и да го разширят със своите думи, без значение до коя година точно е адресирано. Най-много ти благодаря за всичко, което се случи и което не се. За всичко, което ми показа и което не ми. За хората, с които ме срещна и които си тръгнаха,
      За това, че пътищата ни се преплетоха с много интересни ситуации и още по-интересни хора. Че се оплетоха като пате в кълчища, но също толкова упорито се измъкнаха от там. За това, че ни позволяваш да таим надежда, за следваща и много По- година. За всеки от нас тя е по свой собствен начин Много По-.
   
     Отново ти казвам "Благодаря, че се сбъдна!" Сега, наистина можеш да си вървиш! Шу! =]

Saturday, December 3, 2016

Слънчевата стая

Отивам в слънчевата стая,
Там е моето убежище.
Не ме търси до второ нареждане.
Крия се зад Слънцето в неделни дни.
Съботата ми е някак полусън.
През седмицата съм различна.
За всеки ден събличам своята Съдба
Тикам я в гардероба за дъждовни дни.

Полумесеците ме лекуват,
Но само на половина.
Студеното ме прави малка,
Ей, толкова, за да се скрия
Зад пламъците на камина.
И да наблюдавам скришно танците
На огнените хора посред нощ.



Отивам в слънчевата стая,
Там е моят дом сред дивите поля.
Където Природата ме милва нежно
И нашепва ми приспивни песни.
Не ме търси, аз ще ти избягам.
Като полъх вятър в сутрешно море.

Топлото ме прави цяла,
Но само на почти.
Липсва, липсва още нещо.
Винаги било е тъй.
Трудно се обича горска самодива,
С облик на жена с очи, в които
Пламък винаги гори,

Отивам в слънчевата стая.
Липсва, липсва още нещо.
Липсва, но то не е човешко.
Ще погледна през прозорец
И ще си намисля сто и едно желания,
За да мога в глухарчени поляни
Да намеря това, което липсва.

Wednesday, November 30, 2016

Себе си

Отново това сгушване в себе си. 
Дълбоко, дълбоко на топло в душата...


Видях Есента. Видях я.
Видях я някъде и то за малко.
Колкото за един Есенен бал,
Без предупреждение за Полярни нощи
И зимни приказки, затрупани навън.

Пролетта се отби някак за малко.
Между срамежливото цветче на дървото
И дъжда на Есента,
Лятото прониза се.
Ей така, премина някак набързо.
Без да се отбие. Само прахта му вдишахме.
Прониза ни като болезнен спомен.
И си отиде. Кога, защо и как... Не зная...

Като всичко, което е тук и сега,
Утре го няма. Безвъзвратно нали.
Усмихвах му се нежно.
Всеки ден по няколко пъти.
Докато не изгуби Себе си в реката на Живота.
Отплава с Южните ветрове на топло.
Остана само Неговата сянка горе
Да ни свети като лампа, но без Себе си.

И докато направиш пълна обиколка вътре в теб,
Вече се е изхлузила и тази година
И планетите по междугалактически,
Стопират разни временни Безвремия,

За да можем някак между всичко и нищо,
Да се засилим с най-всичкото си в стената
И да срещнем Себе си в най-лошите си моменти,
За да можем да прегърнем най-добрите си
И да обикнем Себе си с цена
С етикетчето "промяна",
Което при промоция бива сменено на "градация".

Пък при ревизия лиспите заграждаме
С "причинно-следствена връзка".
Така е тук с душата на Земята, мили ми читателю.
И в От другата страна на Огледалото не е по-различно...



Отивам да изпия един чай със Съдбата, 
После ще поиграя табла с Кармата,
Докато ми разказва истории от предишни Животи
На по чаша кафе... 



Monday, November 14, 2016

Есента по вселенски

Есента е от онези моменти, в които трябва, всъщност даже е необходимо да си навън всяка минута, докато Слънцето не се е завило в зимния си кожух и не се е оттеглило на заслужена почивка. Да тичаш, да четеш, да се губиш, дa се влюбваш, да откриваш и да попиваш всеки последен слънчев лъч, докато утре вече е потънало в облачни дъждове. От онези най-дълбоките. Които те карат опасно да се вгледаш в себе си.
Сухите листа ме научиха, че са още един начин да украсим сърцата си. Да седнем под дърво в слънчев есенен ден, да заровим пръсти в шумата, да миришем дълго листата и да си спомняме.  И да случваме. Себе си.
Които все ги мразиш и псуваш на ум, тези, които те приковават за леглото в натоварен ден... Трябва да бъдеш навън. За да имаш слънце в себе си за всеки от онези дни и моменти. За да можеш винаги да откриваш светлината в мрака си. Дори когато да изглежда бездънно безнадеждно.

Thursday, October 27, 2016

Нахвърляни мисли

"Повярвали във есенните феи, 
дори не ни е нужен сал. 
Сърцето накъдето ни отвее, 
а после пътят ще ни води сам. "

Пътят всеки сам ще го намери дълбоко в дълбините на преминаващата Есен. И само този, който би могъл сърцето свое да отвори и очите свои да закрие, ще достигне до портите на Есенния бал. Било нарочно или ненадейно. Защото Есента остава. Винаги остава за разлика от Лятото. "То никога не идва, а само преминава", както бе казал някой поетично. 
Седя някак с празнина, която се опитвам да запълня в жизнения си календар и се чудя кога премина сезонът на младежките луди мечти и дойде времето да се пременим за Есенния бал. О, чакайте. Вече закъснявам! Закъснявам, като Заека, който все си гледа часовника и го повтаря трескаво. Не успях да си ушия подходяща рокля, а пък май и нямам стъклени пантофки, които да изгубя до дванадесет. Но пък нали е сезонът на тиквите и поне каляска мога да си намеря. Но да си призная, чувството е, като да те бутнат на място, в което не се вписваш, ама грам. Сякаш си отишъл с прегърната Зима на плажа, само че не са ти казали, че ще посрещаш Лятото. Или наопаки. Но както винаги, самообладанието трябва да е на ниво и бързо се окопитвам и влизам в своята роля на почетен гост и преминавам като през огледало в походката на кралска особа, която си е пила чаят с Есента през цялото това време. Но никой не казва, какво се крият в нейните листенца мента. И чудя се кога дойде наистина времето за Есенния бал...? И защо не усетих тихите му стъпки по периферията си.... 

Простете, но... понякога мислите са малко като бурите, които се заформят през сезоните. Някои се въртят една след друга в кръг, други хвърчат наоколо в различни посоки и се докосват леко, от помеждудругото.