Saturday, December 3, 2016

Слънчевата стая

Отивам в слънчевата стая,
Там е моето убежище.
Не ме търси до второ нареждане.
Крия се зад Слънцето в неделни дни.
Събота ми е някак полусън.
През седмицата съм различна.
За всеки ден събличам своята Съдба
Тикам я в гардероба за дъждовни дни.

Полумесеците ме лекуват,
Но само на половина.
Студеното ме прави малка,
Ей, толкова, за да се скрия
Зад пламъците на камина.
И да наблюдавам скришно танците
На огнените хора посред нощ.



Отивам в слънчевата стая,
Там е моят дом сред дивите поля.
Където Природата ме милва нежно
И нашепва ми приспивни песни.
Не ме търси, аз ще ти избягам.
Като полъх вятър в сутрешно море.

Топлото ме прави цяла,
Но само на почти.
Липсва, липсва още нещо.
Винаги било е тъй.
Трудно се обича горска самодива,
С облик на жена с очи, в които
Пламък винаги гори,

Отивам в слънчевата стая.
Липсва, липсва още нещо.
Липсва, но то не е човешко.
Ще погледна през прозорец
И ще си намисля сто и едно желания,
За да мога в глухарчени поляни
Да намери това, което липсва.

Wednesday, November 30, 2016

Себе си

Отново това сгушване в себе си. 
Дълбоко, дълбоко на топло в душата...


Видях Есента. Видях я.
Видях я някъде и то за малко.
Колкото за един Есенен бал,
Без предупреждение за Полярни нощи
И зимни приказки, затрупани навън.

Пролетта се отби някак за малко.
Между срамежливото цветче на дървото
И дъжда на Есента,
Лятото прониза се.
Ей така, премина някак набързо.
Без да се отбие. Само прахта му вдишахме.
Прониза ни като болезнен спомен.
И си отиде. Кога, защо и как... Не зная...

Като всичко, което е тук и сега,
Утре го няма. Безвъзвратно нали.
Усмихвах му се нежно.
Всеки ден по няколко пъти.
Докато не изгуби Себе си в реката на Живота.
Отплава с Южните ветрове на топло.
Остана само Неговата сянка горе
Да ни свети като лампа, но без Себе си.

И докато направиш пълна обиколка вътре в теб,
Вече се е изхлузила и тази година
И планетите по междугалактически,
Стопират разни временни Безвремия,

За да можем някак между всичко и нищо,
Да се засилим с най-всичкото си в стената
И да срещнем Себе си в най-лошите си моменти,
За да можем да прегърнем най-добрите си
И да обикнем Себе си с цена
С етикетчето "промяна",
Което при промоция бива сменено на "градация".

Пък при ревизия лиспите заграждаме
С "причинно-следствена връзка".
Така е тук с душата на Земята, мили ми читателю.
И в От другата страна на Огледалото не е по-различно...



Отивам да изпия един чай със Съдбата, 
После ще поиграя табла с Кармата,
Докато ми разказва истории от предишни Животи
На по чаша кафе... 



Monday, November 14, 2016

Есента по вселенски

Есента е от онези моменти, в които трябва, всъщност даже е необходимо да си навън всяка минута, докато Слънцето не се е завило в зимния си кожух и не се е оттеглило на заслужена почивка. Да тичаш, да четеш, да се губиш, дa се влюбваш, да откриваш и да попиваш всеки последен слънчев лъч, докато утре вече е потънало в облачни дъждове. От онези най-дълбоките. Които те карат опасно да се вгледаш в себе си.
Сухите листа ме научиха, че са още един начин да украсим сърцата си. Да седнем под дърво в слънчев есенен ден, да заровим пръсти в шумата, да миришем дълго листата и да си спомняме.  И да случваме. Себе си.
Които все ги мразиш и псуваш на ум, тези, които те приковават за леглото в натоварен ден... Трябва да бъдеш навън. За да имаш слънце в себе си за всеки от онези дни и моменти. За да можеш винаги да откриваш светлината в мрака си. Дори когато да изглежда бездънно безнадеждно.

Thursday, October 27, 2016

Нахвърляни мисли

"Повярвали във есенните феи, 
дори не ни е нужен сал. 
Сърцето накъдето ни отвее, 
а после пътят ще ни води сам. "

Пътят всеки сам ще го намери дълбоко в дълбините на преминаващата Есен. И само този, който би могъл сърцето свое да отвори и очите свои да закрие, ще достигне до портите на Есенния бал. Било нарочно или ненадейно. Защото Есента остава. Винаги остава за разлика от Лятото. "То никога не идва, а само преминава", както бе казал някой поетично. 
Седя някак с празнина, която се опитвам да запълня в жизнения си календар и се чудя кога премина сезонът на младежките луди мечти и дойде времето да се пременим за Есенния бал. О, чакайте. Вече закъснявам! Закъснявам, като Заека, който все си гледа часовника и го повтаря трескаво. Не успях да си ушия подходяща рокля, а пък май и нямам стъклени пантофки, които да изгубя до дванадесет. Но пък нали е сезонът на тиквите и поне каляска мога да си намеря. Но да си призная, чувството е, като да те бутнат на място, в което не се вписваш, ама грам. Сякаш си отишъл с прегърната Зима на плажа, само че не са ти казали, че ще посрещаш Лятото. Или наопаки. Но както винаги, самообладанието трябва да е на ниво и бързо се окопитвам и влизам в своята роля на почетен гост и преминавам като през огледало в походката на кралска особа, която си е пила чаят с Есента през цялото това време. Но никой не казва, какво се крият в нейните листенца мента. И чудя се кога дойде наистина времето за Есенния бал...? И защо не усетих тихите му стъпки по периферията си.... 

Простете, но... понякога мислите са малко като бурите, които се заформят през сезоните. Някои се въртят една след друга в кръг, други хвърчат наоколо в различни посоки и се докосват леко, от помеждудругото.

Thursday, September 15, 2016

Артиста, моята Любов и Аз

Обичам чувството, когато сядаш под едно дърво и то изцяло приляга на теб, на гърба ти. Да слушам историята му, когато приседна до него. Обичам да водя среднощни разговори до 3 сутринта и отвъд. Обичам да седя на брега на морето и да го съзерцавам, докато вълните галят краката ми. Обичам поривът, който ме обзема да се гмурна веднагически във водата, когато ида на плажа, без дори да съм си оставила багажа. Обичам да вдигам глава и да гледам Луната. Обичам да й шепна тайни през нощта и да водим своите космически разговори. Да слушам за нейните среднощни странствания. За нейното търсене на Слънцето. Обичам да се губя в себе си, без да промълвя нито една дума. Да се губя в града и да го преоткривам. Да намирам всеки ден по едно нещо, което да ме кара да се влюбвам в него. Да тичам по поля безкрайни, забравила градска суета. Да докосвам Земята и целият й живот да се влива в мен. Да се крия зад дърветаta от теб в дълбоки гори, докато ме намериш. Да бягам детски закачливо. Да се потапям в самодивските си спомени. Да изваждам най-дяволитата си страна, с която опиянявам. Да вярвам в себе си и да се чувствам цяла. Да се надявам на поне шест невъзможни неща преди закуска и да се чудя къде искам да стигна. Да се вплета в клоните на дърво и да заспя сгушена в него. Обичам да гледам децата как изучават света. Да се отдалечавам от най-лошото си Аз и да наблюдавам Малкото голямо Щастие да тръгва на поход за нови бели, подвизи и приключения. Обичам да се губя между редове на книги и да тръпна в очакване за следващата страница. Да лудея до зори и да се прибирам с Утринта. Още преди хората да са тръгнали на някъде. И после да разказвам за тези луди нощи на младост. На необуздани страсти и копнежи. Да се потапям в театъра и са си мисля, че играят само за мен. Да излизам от своите рамки и да се вдъхновявам и вглъбявам в това, докато не го излея на белия лист. Да мечтая на пръсти по студения под рано сутрин, докато още се клатушкам между съня и реалността. Да се усамотявам с чашата си кафе. Да се радвам на цветята на прозореца ми. Да ги сменям още преди да са умрели. Да се усмихвам на Слънцето. Да се крия под завивките в дъждовни дни. Да се поглъщам от пламъка на свещ. Да се ровя в истории за митични неща и да си представям, че са били истина. Да се смея силно от сърце без свян. Да усещам свободата във вятъра, който разрошва косите ми. Да се обгръщам от слънчогледи, още преди обяд. Да обичам диво, безразсъдно и ти понякога да ме сваляш на Земята, а аз да ти се мръщя. Обичам да бъда артист и да не ме е срам от това. Да бъда разхвърлена, разсеяна и очарователно загубена във вдъхновението си от картини, музика, култура. До небето, болката и Самият Живот. Обичам тези малки големи неща и много други, които ме правят това, което съм. Това, което ме кара да творя и да рисувам глухарчета в усмивките.

А това, което мразя, някой дъждовен ден ще бъде излято на чаша чай с ментови листа по дъното. Защото, както е казал поета, аз страстно любя и мразя...  Междинните емоции и чувства ме отнасят в странни места, от които творенията стават с още по-големи слънчеви очила с цветни стъкла.

Sunday, August 14, 2016

Август е изплетен от щурци

Август е изплетен от щурци
От бялото на гларус в утринна роса.
Копнежите не са копнежи,
Ако морето не е като вчера
С русалчени дъги.

Лятото отива си по тих, безмълвен здрач.
Без име, без да сме го изживели даже.
По рецепторите за надежда
Сърцето винаги е недостатъчно.
Когато липсва музика
Юнските пристани са сол
С вени и пясък в косите.

Август е изплетен от щурци,
От задушаващото на "мечтая"
И бездънни нощи до полуда.

Wednesday, July 13, 2016

Дива

Боядисай ме такава, каквато ме искаш.
Нарисувай ме такава, каквато ме виждаш.
Напиши ме таква, каквато ме мечтаеш,
Усети ме такава, каквато мога да бъда.
Но никога, никога не ме прави по свое образ и подобие.

Извади ме от предишните страници.
Заведи ме в огнени поля по залез.
Улови ми вятър, който да играе в косата ми.
Подари ми слънце в скута, докато мечтая.
Забрави ме в гори вековни.

Копней ме в окото на глухарче.
Разказвай ме в сапунени мехури.
Изсвири ме във всяка нота.
Но приеми ме дива, дива, дива...

Дива като лова на вълците.
Дива като полета на орела в небето,
Дива като котешкия нрав.
Дива...дива като себе си...
Но никога, никога не ме опитомявай.