Saturday, May 27, 2017

**

Обиколи ме цялата
Като земното кълбо.
Проследи ми линиите
По глухарчените пътеки
И ме измисли на ум...някак вечна.

Friday, May 26, 2017

Заведи ме в Париж!

Ходи ми се в Париж,
Да слушаме шансони,
Да ми се усмихваш по залез над Сена.
Да пием кафе в малките сгушени кафенета
И да ми казваш колко съм хубава
С онази френска нотка на стил,
На която само французойките са научени.
Да се целуваме безцеремонно
И да правим френска любов на неприлични места.
Да се губим из малките улички посред нощ
И да се давим с изкуство в утрините.
Да се държим за ръка и да се смеем
На ето онзи побъркан художник, който не си е отрязал ухото.
Да бъдем опиянени от градът,
Който неиминуемо вдъхновява
И да мачкаме чаршафите на хотелската стая
С пронизителни викове на нашата страст.

Заведи ме в Париж!

Monday, April 24, 2017

Сутрин

Сутрин съм изпълнена 
С предрасъдъци 
За всяко ново нещо.
Махам всеки с пинсета 
Като трън,
Забил се в пета.
За всяко чувство си отглеждам
Риба в аквариум
Да носи на морето моя зов.

И всяка стряха 
Е самотна недоизказана гара
А всяка снежинка,
Кацнала на носа 
Е нечия детска усмивка.

Така потъват дните,
Мили ми читателю,
Удавени в утрешния ден 
На недостатъчния Май.

Среща

Тя излезе, за да не избухне. За да не се пръсне на парчета от яд, немощ и всичките ужасни неща, които я разкъсваха от вътре. И тръгна. Просто тръгна. Уверена в своята посока, без да поглежда назад. С мислите си на заден фон. И все така уверена, сякаш отиваше на война, в която залагаше повече от всичкото си. Повече от живота си. Без да го мисли. Само го чувстваше.
Усети лекото погалване на слънчевите лъчи върху кожата си и топлината, която я обгръщаше. Притисна се леко в едно дърво и се приведе. Загледа се някъде далече в гората. В центъра й. В шепота й. В Живота й. Бе изхвърлила всичките унищожителни неща някъде в началото на пътя. Потънала, едно докосване по рамото я извади от транса и тя се обърна с разливаща усмивка. Лицето й бе огряно от светлината, която се прецеждаше през клоните на дърветата. Съзерцаваше го. Той нея също. Лека усмивка се прокрадна по лицето му, без да се разсейва от своето разследване на същността й. Чертите вече бяха опознати, но оставаше онова странното, мимолетното, мистичното, което тя ту му показваше, ту скриваше. Караше го да иска да я опознае още повече. И просто седеше там и я разучаваше, сякаш можеше да оголи душата й и да я разсъблече от всичките условности. Очите му се опитваха да я изпепелят с пламъците, които танцуваха в тях. Една огнена къдрица падна на рамото й. Оставила единствения си демон с разхлабена каишка в себе си, тя не спираше да се усмихва и да го гледа. Усмихваше се и чакаше.


Saturday, April 22, 2017

Онези жени

Аз съм от онези жени, 
които полудяват, когато рисуват,
когато не успяват да пресъздадат 
това, което ги обсебва отвътре 
и дращи по стените им.
Аз съм от онези жени, 
които хвърлят, крещят и чупят.
Заливат всичко докрай
И им иде да станат принцеси в яда си. 
Но никога не им стиска 
да станат толкова повърхностни. 
Аз съм от онези жени, 
които обичаш страстно докрай
И в своята крайност те плашат 
понякога даже. 
Които се чудиш от кой лудапарк 
са ги пуснали и защо ли
не си ги прибират обратно. 
Аз съм от онези жени, 
които преживяват своята буря 
като ураган, който всичко помита докрай
и оставя понякога отломки от изкуство. 
Аз съм от онези жени,
от които стоиш ли по-далеч, 
ще страдаш,че никога не си ги срещнал. 

Wednesday, April 19, 2017

Думи на деня

Случвало ли Ви се е да си вървите по улицата и да си мислите за разни неща, такива, неважни, но обсебващи мислите Ви? Сигурно... На всеки се случва. А дали Ви се е случвало да имате Дума на деня? Ей такава, която ви се забива в езика, като игла за пиърсинг? Просто остро и ненадейно. На мен ми се случи. И ми се случва често, мисля. Днешната дума се оказа е "безобразно". С ЕЙ ТАКИВА ГОЛЕМИ ПЕЧАТНИ БУКВИ. Като заглавие във вестник. Вървях си по улицата, потънала в своите обсебващи мисли и си мислех, колко безобразно времето да се подиграва така, хем да вали, хем не съвсем, нали. Ама то просто решило да си излее целия сарказъм отгоре ни. И Пролетта да е безобразно ненастъпила. Колкото да ни покаже,че я има и хоп, ето ни Зима. Както някой беше казъл "Ноември, върни ни Април!". Някъде. Нещо такова. По социалните мрежи. Нали всичко вече се върти там. И ние даже. И времето даже. Безобразно... Ето, пак. Днес От Другата Страна на Огледалото е отдадена на още лирични разни отклонения, които малко парливо влияят му с изминаването на деня.

  По-рано мислите бяха, по-красноречиви, а умът много по-разсеян в своето вдъхновение. От онези моменти, в които Ви се иска да вярвате, че безобразно доброто настроение обгръща всичкото ни и грее със силата на светъл лъч сред начумерените хора, които са се забързали из мрачното време. И смело си крачите, някак променен, по-вдъхновен. И по-влюбен в малките незабележими неща. Като например в малките балкончета на кооперациите на Малките пет кьошета. Онова магическо място, в което съм влюбена от дете. Мястото, което събира във всичките си лъчи цялата магия на изкуството, на което е способен този град. Някак сгушен, почти по испански със собственото звучене, което поражда в мен.


Или в онова дърво, наблизо, което неочаквано откриваш зад ъгъла, събрало цялата Любов, на която е способно Слънцето. И всички онези малки магазинчета със своите витрини, които се усмихват със своята безобразна артистичност по себе си. Дума, която сама по себе си води друг смислен живот, но днес в моите мисли тя живее под друга роля. Както много други думи, които се вкопчват и понякога стават изтъркани от употреба, като танцови обувки.

И като Вдъхновението, което търкалях цял ден през главата си, докато най-накрая не излезе в този вид. Доста прозаично и прозиращо... с леката поука да грабваме мига, който ни облива и да не го мислим много, пък после каквото стане.




" - Да... днес е много разнолико Зад Огледалото...", отвърна Чешърският котарак и изчезна.

Saturday, March 25, 2017

Рошави мисли, студени нозе и едно блуждаещо сърце

Понякога по Залез Слънце, а може би и в ранните сутрини на моето съзнание, когато косите са рошави, нозете са студени и сърцето се лашка между сънят и реалността като моряк в синя пустош, мислите ми преминават по дантелените ми ръбове и разказват различни истории. Понякога даже клюкарят най-съкровените неща, които са се криели зад някой прашен скрин на моето съзнание. И Понякога, понякога просто искам да Ви кажа, че разхождам се по планинските склонове, където се срещат с морето и се оглеждам за скали с познати сърца. Ей, такива, с които да поседнеш и да спреш Времето, докато съзерцаваш или не, Залезът триста шейсет и пет пъти или Изгревът още сто шейсет и два пъти и да захвърлиш цифрите в ето онази бездна, защото понякога те са си просто това. Защото Понякога всичко се крие в едни огнено червени коси и сърце на самодива горска...