Thursday, September 15, 2016

Артиста, моята Любов и Аз

Обичам чувството, когато сядаш под едно дърво и то изцяло приляга на теб, на гърба ти. Да слушам историята му, когато приседна до него. Обичам да водя среднощни разговори до 3 сутринта и отвъд. Обичам да седя на брега на морето и да го съзерцавам, докато вълните галят краката ми. Обичам поривът, който ме обзема да се гмурна веднагически във водата, когато ида на плажа, без дори да съм си оставила багажа. Обичам да вдигам глава и да гледам Луната. Обичам да й шепна тайни през нощта и да водим своите космически разговори. Да слушам за нейните среднощни странствания. За нейното търсене на Слънцето. Обичам да се губя в себе си, без да промълвя нито една дума. Да се губя в града и да го преоткривам. Да намирам всеки ден по едно нещо, което да ме кара да се влюбвам в него. Да тичам по поля безкрайни, забравила градска суета. Да докосвам Земята и целият й живот да се влива в мен. Да се крия зад дърветаta от теб в дълбоки гори, докато ме намериш. Да бягам детски закачливо. Да се потапям в самодивските си спомени. Да изваждам най-дяволитата си страна, с която опиянявам. Да вярвам в себе си и да се чувствам цяла. Да се надявам на поне шест невъзможни неща преди закуска и да се чудя къде искам да стигна. Да се вплета в клоните на дърво и да заспя сгушена в него. Обичам да гледам децата как изучават света. Да се отдалечавам от най-лошото си Аз и да наблюдавам Малкото голямо Щастие да тръгва на поход за нови бели, подвизи и приключения. Обичам да се губя между редове на книги и да тръпна в очакване за следващата страница. Да лудея до зори и да се прибирам с Утринта. Още преди хората да са тръгнали на някъде. И после да разказвам за тези луди нощи на младост. На необуздани страсти и копнежи. Да се потапям в театъра и са си мисля, че играят само за мен. Да излизам от своите рамки и да се вдъхновявам и вглъбявам в това, докато не го излея на белия лист. Да мечтая на пръсти по студения под рано сутрин, докато още се клатушкам между съня и реалността. Да се усамотявам с чашата си кафе. Да се радвам на цветята на прозореца ми. Да ги сменям още преди да са умрели. Да се усмихвам на Слънцето. Да се крия под завивките в дъждовни дни. Да се поглъщам от пламъка на свещ. Да се ровя в истории за митични неща и да си представям, че са били истина. Да се смея силно от сърце без свян. Да усещам свободата във вятъра, който разрошва косите ми. Да се обгръщам от слънчогледи, още преди обяд. Да обичам диво, безразсъдно и ти понякога да ме сваляш на Земята, а аз да ти се мръщя. Обичам да бъда артист и да не ме е срам от това. Да бъда разхвърлена, разсеяна и очарователно загубена във вдъхновението си от картини, музика, култура. До небето, болката и Самият Живот. Обичам тези малки големи неща и много други, които ме правят това, което съм. Това, което ме кара да творя и да рисувам глухарчета в усмивките.

А това, което мразя, някой дъждовен ден ще бъде излято на чаша чай с ментови листа по дъното. Защото, както е казал поета, аз страстно любя и мразя...  Междинните емоции и чувства ме отнасят в странни места, от които творенията стават с още по-големи слънчеви очила с цветни стъкла.

Sunday, August 14, 2016

Август е изплетен от щурци

Август е изплетен от щурци
От бялото на гларус в утринна роса.
Копнежите не са копнежи,
Ако морето не е като вчера
С русалчени дъги.

Лятото отива си по тих, безмълвен здрач.
Без име, без да сме го изживели даже.
По рецепторите за надежда
Сърцето винаги е недостатъчно.
Когато липсва музика
Юнските пристани са сол
С вени и пясък в косите.

Август е изплетен от щурци,
От задушаващото на "мечтая"
И бездънни нощи до полуда.

Wednesday, July 13, 2016

Дива

Боядисай ме такава, каквато ме искаш.
Нарисувай ме такава, каквато ме виждаш.
Напиши ме таква, каквато ме мечтаеш,
Усети ме такава, каквато мога да бъда.
Но никога, никога не ме прави по свое образ и подобие.

Извади ме от предишните страници.
Заведи ме в огнени поля по залез.
Улови ми вятър, който да играе в косата ми.
Подари ми слънце в скута, докато мечтая.
Забрави ме в гори вековни.

Копней ме в окото на глухарче.
Разказвай ме в сапунени мехури.
Изсвири ме във всяка нота.
Но приеми ме дива, дива, дива...

Дива като лова на вълците.
Дива като полета на орела в небето,
Дива като котешкия нрав.
Дива...дива като себе си...
Но никога, никога не ме опитомявай.


Friday, April 15, 2016

Любовта е един безкраен джайв

Любовта е онова чувство,
Което те свързва с душата на другия.
На онзи, в чиято усмивка се губиш,
На онзи, който очите играят, горят
С ритъма на дивия танц,
На онзи, който сърцето тупти неспирно,
А кръвта кипи на бързи обороти.

Любовта е онзи момент,
В който затаяваш дъх и не смееш да вдишаш.
В който те е страх да не развалиш всичко.
В който той е всичко или нищо
До ръбът на адреналина.
До....всичко по вселенски някак.

Любовта е онази магия, която те изпълва,
Която те заразява с щастие,
Която ни изглежда като завинаги,
Която не може да е иначе,
Която се дави във чашата уиски
И много последващи...
Която никога, никога не свършва
И винаги долива...

Любовта е онази енигма,
Която не мога да опиша с думи.
Която е просто Тя,
Която е няма,
Която крещи силно, като в песен,
Която е страстна, луда.
Която е за Мига...
Която е за Вечността...
Която е за Сега...

Любовта е онзи образ, който помним дълго....
Дълго като в картина,
Дълго като в снимка,
Дълго като птичи полет,
Дълго като Безкрая
Дълго като Болка една,
Дълго като в Смъртоносна отрова...
Дълго като рокендрол песен....
Дълго като един безкраен джайв....

На Г.С. и С.С.


Monday, March 28, 2016

Когато съм малка

Когато съм малка, искам да се заключа
В своята кула от пухени възглавници,
Да се сгуша в завивките и да се мисля за невидима.
Когато съм малка, искам да изчезна
В ъгълчето на окото ти, което ме търси и любопитно наднича.
Да заглъхнат всички езера в глухарчени поляни.
Когато съм малка, искам да легна при чудовищата под леглото ми
И заговорнически да се смея, докато ме търсиш непробудно.



Когато съм малка, искам да се скрия в съня на Сънливия човек,
Преди пясъкът да е изтекъл от джоба му.
Когато съм малка, искам да стана още по-малка
И да се обгърна в маково листо.
Когато съм малка, искам да изсуша всичките думи, 
За да пронижа чувствата, които ме раняват.

Friday, March 25, 2016

Губи ми се...

Губи ми се в слънчеви дни,
В лято със сърце недостатъчно.
В небесни синеви, където времето е илюзия, измислена от боговете.
В препускащи облаци и въображаеми образи.
В мирис на трева и детски жлъчни смехове.
В невинни усмивки и любов на кубчета лед, потапящи се в искри.
Губи ми се слънчогледови поля, където ти иде да умреш щастлив, прегърнал всичките слънца.
Губи ми се в безкрайни поляни, където да тичам до последен дъх...
Губи ми се отново и отново във всяка една Пролет и всяко едно Лято, защото все са невъзмутимо недостатъчни...

Телеграма

Свободно падане... Прости ми, че все така отбягвам те...  и все така страня...страня от цялата Вулгарност, в която си се оградил... от всичките прегради, които си издигнал за своят вихър от себе си. Прости ми,че вече  не се опитвам да го пробия и да стигна отвъд. Прости ми,че вече не говорим тайни среднощни и че не ме спасяваш от лошите момчета. Прости ми,че не сгушвам всичките ти страхове неизказани в себе си. Прости ми, че светът те среща с други, с други по-различни "нещата от Живота", в които мен ме няма. Прости ми, че по своя път отново съм поела в посока неизвестно с едно голямо приключение на гръб, което признавам, тежи, но е едно слънчево и пълно с бездънни усмивки от щастие. Прости ми, че рядко се обаждам и губя думите си по пътя. Оставям ги, за да намеря пътят обратно като че ли. Свободно падам и аз в заешката дупка, заобиколена от своя падащ хаос. Но вратата не се отваря еднопосочно, когато си само малък или твърде голям. Отваря се двупосочно, а на мен ми омръзна и се изморих да отварям все моята страна и да измислям различни стратегии и да копая тунели до сърцевината ти. И тук вече е мястото за солото, което трябва да продължи след куплета и да изгуби рефрена, защото други думи нямам, с които да довърша тази телеграма.