Един край

"Аз съм Мрак, а ти си Светлина." 

"Аз съм Светлина, а ти си Мрак."

Край с много Начала. Без писъци. Само Тишина. И много Тъга. Която се пропива в дебрите на Нощта. Без Летни бури. Бездумие. Само Чувстване. Чувстване,което се стича по скулите. Тихо и почти спокойно. Безгласно. И без Разбиране. Може би само Усещане. Все герои, нали така...
Още един Край... И онези думи,които нахлуват, без дори да бъдат канени. "Don't accept that what's happening Is just a case of others' suffering" .... И много многоточия....  Бягане далеч от Отговорността. Но колкото и да бягаме винаги се сблъскваме с нея. Трябва да бъдем оттоворни за потъпките си,нали така? Независимо какви. За Разбиването с главно "Р".  Но обикновено или не се замисляме за последиците, или не ни пука, или просто бягаме. Далеч и с все сила. Или просто отлагаме Краят...  Но той никога не ни убива. Просто човърка, докато не започне да раздира до безбожна вечност. Неизменно е. До един момент, в който се изправяме пред него и го приемаме. Липсва,но ... Без завършек. Всеки път е различен.. Просто едно бездумие, с малко мимики и много неизказаност, която е пропита  във въздуха.   
Много усешане с прозрачен и леко солен привкус... Тъга,облечена в морски цветове и залези в косите.  И няколко падащи звезди за блясък. И още много други.... Липса в дълбините на океанските дъна... 

Благодаря и прощавай...!

P.S. Същото. ;]

Оn the turrning away

Онова счупване вътре, което се чува из целия свят. Нашият собствен - вътре дълбоко в нас самите. Чувството, когато губим хората, на които държим до безобразие. То не ни убива. Никога  не го прави. Имаме усещането,че това е Краят. Но не е. Изтезава, докато не свикнем с дупката вътре в нас, която не търпи запълване. Тъжното е,че никога не претръпваме,макар и постоянно да бъдем напускани. Тръгване. Без сбогуване. Или пък не. До разчупване на нас самите. Но оставаме цели за наше наказание. Наказание затова,че не спираме да доверяваме, макар винаги да боли. Неизбежно. Наивност по ръба на маковите власинки.  Прорязване. После крясък. Тишина та чак тежи. Сякаш Небето ще се стовари. Глухо потропване на вериги. Бяс. И едно Отдалечаване. Нищо Лирично в сърцето на Прозаичността. Танц преплетен в дантелените жартиери на Отговорността. И после Всичко. Една Безкрайност и после Пустота. 
А в ехото  на пустинята се чуваше една мелодия,която звучеше така.

Морски спомен

Връщам се към спомена един
за пристанище едно и много лято
в затворени буркани от изгубени писма.
Моряците отдавна отплаваха на юг,
а рибарите -  тъй стари морски вълци
отново подготвят лодката корубена за сутрешния лов.

Помня, упорито помня и до днес,
молех се на тях, да не пускат мрежи зли
към сирените - дълбинни самодиви,
макар и песните им за пагубни обричаха ги. 
И стоях там, загледана в морето, 
до де не погубеха се от погледа ми меланхолен
и помня,че броях всяка вълна що в брега разбиваше се,
като кораб от крушението изхвърлен. 

И морско бе чак до синьото на вятъра 
и помня,смътно помня, че чак отекваше
в ехото на чайките пустинни. 
А от зеленото на водорасли разни
сплитахме коси от морска нежност
и обгръщахме света с нея. 

И зная още, зная, че лято,всяко от тогава 
един човек пред една къщурка, леко схлупена дори
от множеството ветрове обрулена, 
седи отпред и наблюдава 
под звуците на ритъм стар за отминали прекрасни времена.