Следва продължение

Защото Есента е много тиха.

С вкус на Любов по всичките си ръбове.

И с много тръгвания.

Без посока, без път.

С много край.

Или не чак толкова.

И много кристални мечти,

Наредени по онази килната лавица на стената.

И запечатани усмивки за зимнина... 

Октомври наистина е с душа на Жена...

Такава, която е с много чупливо сърце

И копнеж по Любов... 

От онези най - крехките 

И най - истинските... 

Със слънчоглед, навел глава... 

Защото Есента е много тиха...

Заглъхване в едно ехо. 

Всичко се побира в жълтото

На едно паднало листо. 

И много хербарии, запечатани в плътта

На Есенна любов и Муза до бездънно... 

И спомени от птици прелетели,които ни засипват.

Те на Есен се броят, нали?

И безпътни знаци на едно овехтяло кръстовище... 

Без съжаления и излишни сълзи. 

Сподавени са дълбоко в гърлата на крокодилите. 

Само Лилиуми и Слънчогледи...

И една захвърлена маска насред сцената самотна.. 

И един ръкопис на сценарий овехтял.

И изкривен почерк на последния ред в недописване. 

Без Край и без точка. 

Само разкъсан лист на две половини. 

И онова изречение,което гъделичка Суетата на Страстите

"Следва продължение..."

Есенно - зимна летаргия

През Зимата ми се мълчи

И ми се сгушва до бездумие.

Есента е за прелетните птици.

И блян по Бездънното

На Дъждовните дни.

Студът е просто една утопия,

Удавена в Самотата на Морето.

Чувства ми се,

А усещанията затъпяват

В ето онази пробойна в Мъглата.

Страх ме е, че Слънцето се износва,

А Изгревът се преглъща от Нощта.

Рисувам свещи топлина

Слагам по една  за момичето

От уличката за мечти.

Октомври е безумно студен,

А носи полъха

На сладникава Меланхолия

В зелено – синята гама.

И спомени за цигански лета.

През Зимата ми се мълчи

И ми се сгушва до бездумие.

Завивам своята сияйност

В онзи буркан от бучки Наслада.

И го закътвам в тъмното на шкафа.

С надпис „Спешни случаи”.

Есента е подготовка за сърдечна – операция.

От онези най  - трудните .

С опити за събуждане на мъртви сърца.

Зимата...

Зимата е безжизненото на устните,

Скрито под дебелия шал.

Сгушва ми се до безумие

В Любов мълчалива...

Безименно в сърцето на идващата Есен

Мирише на Зима,а още се приготвям за Бал. 

Не съм готова за Есента. 

Нито за студените капки,стичащи се по стъклото. 

Не ми се прелива с Меланхолия, 

А пък тя най - нахално се опитва да се сгуши в мен.

Есен отдавна не е толкова безлунна,

А Дърветата не плачат. 

Пак е леко тъжна, 

Но е толкова очарователна със своето лъчезарно лице,

Обляно в златисти лъчи.  

Но не съм готова да я посрещна... 

Бълнувам по своето бездънно Лято с маково сърце...

Прости, но... Подрани все някак си, нали? 

Преклон пред Октомври и неговата спътница - Споменът. 

Добре дошъл си в моя дом. 

Само остави Снегът навън пред прага. 

Печката бумти в ъгъла

с ритъм тъй познат

с мирис на борови игли,

а градината отвън обкичва се с унисон

с една Преокрита Есен и много Страст по ръба на Лиричността.

Едно усещане и шепот на изгарящи дърва. 

Думи, пропити с някогашна Легенда за Страстта 

И пръсти,прокарващи се по всяко едно усещане. 

Усмивка нежна за Нощта

И Аромат на Ментови листенца по ръба на устните. 

Едно вглъбяване навътре дълбоко в Себе си 

Заедно с ето този Спомен, който звучи така 

И напомня за една Вечна Есен.... 

Добре дошла !