За хората, изтъкани от Звезден прах и Огън, чийто пламъци пращят и пукат. Дето Огънят им се вие високо и прекосява Галактики, Мъглявини и цели Вселени. За тях, които са между Времето и Пространството, даже и отвъд. Дето бродят между Световете в своите междугалактически пътешествия и винаги се връшат Тук. За тях, които приемат Живота с всичките му нюанси и отсъствия на цветове. За тях, които винаги избират да гледат от цветната страна на Живота и го приемат такъв, какъвто е. С Всичкото Му. Тези, които и на тежкото ще кажат нещо хубаво и ще го полеят с доза Позитивизъм. За тях, които душата им е широка, а мирогледът още по-широк. За които Музиката говори повече в късните доби на нощта, отколкото могат да изрекат. За тях, които Животът бе като чаша водка, която те удря от раз и събужда всичките ти сетива за Живот и Наслада. За тях, които са разбрали истинския смисъл да си Тук. Да си живял щастлив Живот, достоен за овековечаване в човешката памет и да си в Мир с всичко Накрая.
За тези хора си мисля и ми става тясно на гърлото, гърдите ме стягат, а в коремът ми се образува топка. За тях си мисля, защото Мъката да изубиш такъв човек, който е бил част от Живота ти е равна на да загубиш Себе си, но погледното отстрани. За тях си мисля и как хората казват "Хора без време.", но си мисля, че това са хората с най-хубавото Време, което са имали. Тяхното. Изживяното с радост, с приемане, с благодарност и без съжаление. За тези хора по Пътя си мисля. Които слизат на гарата в един момент и не продължават с нас. На които билетът им е до тук и после се качват на друго Пътешествие. Но това е тема на други размисли. Усещам как Хаосът бавно навлиза в мислите ми.
Пускам си джаз и си наливам чаша вино, която ми напомя за него и за безкрайните ни разговори, винаги придружени с нотките флирт, които си разменяхме. Отпивам бавно от ръба на чашата и се потапям в ритъма на музиката. Прошепвам едно "Благодаря" и "До тогава, до когато", защото Безвремието е въпрос на лична интерпретация…
На К.В.
