Имам много многоточия във вените си,
Такива, които тръпнат в очакване.
В очакване да ги отнесеш с утрото на своето море.
Да ги завъртиш в полетата на гларусите
И после ненадейно да ги захвърлиш в разбиващите се вълни,
Където сирени ще ги отнесат на дълбоко.
Имам много многоточия във вените си,
Едни такива безкрайно неизказани
И вечно мечтаещи по цели дни и нощи.
Такива едни, потапящи се в късни утрини,
Погалени от обедни лъчи и посрещнати от късни звезди.
Имам много многоточия във вените си,
Пулсиращи в изсъхнала трева в средата на Лятото,
Въргалящи се във влюбени усмивки и прехапани страсти...
И да ги любиш, любиш, любиш докато не изтъркаш тази дума
От пошлото й значение в речника си...
Имам много многоточия във вените си,
Безкрайно неизречени в нотите на петолинието,
Което излиза от върха на пръстите ти по зазоряване...
