Tuesday, April 24, 2012

Още едно посвещение



Без ехидност, капка злоба
в очи познати,дълбоки
да се огледаш ще можеш ли?
Себе си в тях да подириш
и без капчица съмнение
думи на утеха да изречеш?
Ръце за прегръдка нежна
да протегнеш без покана даже?

Обещания предишни
от дните ни лишни
да спазиш съумя ли?
Да беше тук
или при теб да бъда...
Изтласкани от покварата черна
на утрешния ден

"Да бъде ден!" бе казъл някой,
"Да бъде нощ!" аз отчаяно се моля!
Очите, изтерзани да затворим,
сърцата, белязани да изцерим.

Без ехидност,капка злоба
Кажи...Кажи къде сме останали ний?

На една Валкирия,която не ме остави да падна



Окови ежедневни,а може би молитви глухи


Смисъл в живота търсим,
нещо по-възвишено дори
и всеки в своя коловoз търчи
подир цели, блянове, мечти
и отговор на въпроси вечни търси.
Реалността игра играе,
нечий сън Провидението заформя,
а ние сме играчки в нечий ръце
човешки дори.
Закачени на куки висим в пространството
и на желания съдистични сме жертвите даже.
А някой някога за Вяра, Честност и Любов е думал....

Обичам те



Обичам те...
Тъй силно и неразбрано...
От гърдите ми тез думи отровни
Да изтръгна искам
Обичам те...
Искам да изкрещя

Боли ме отвътре
Щом те погледна
И съзная,че на ръка една
Си ти от мен,
Ала тъй далече ми се струва.

Обичам те...
В теб да се сгуша желая
И през сълзи горчиви
Искам да го изрека,
Своето тегло с теб да споделя

Обичам те,
Ала към теб да погледна не смея
Обичам те,
Ала думи на страст не смея да изрека,
Теб отново с отровни стрели
Да раня
Обичам те,
До себе си не смея да те допусна
Или аз до теб да бъда

Обичам те...
Тез думи...
Просто слова,
Ала тъй силни
За влюбената душа...

Обичам те,
Да извикам „желая те” копнея
В сивия ден
Като шепа цветен прашец
Да обагриш.
Сърцето разбито
Отново да сглобиш
Дори назаем да е,
Обичам те...

В миг


Миг на страст върховна
Две сърца в един и същи ритъм бият
Устни други жадно търсят
Вкусът най-сладък да усетят
И някак в едно да се вплетат
Или като смес несъвместима
Допир само да усетят.

Нечии очи слепи за други остават
И сластта в този миг
Сетивата претъпява,
А други пък изостря
И в миг на нирвана
Те се претопяват

След своята точка връхна
Щом достигне
Пламъкът угасва бавно
Сред нечии прегръдки нежни,
Сред усмивка от умора помътнели,
Сред хармония в две сърца
Като в едно, туптяща...


Tuesday, April 17, 2012

Хората копнеят


Хората копнеят  и просят за любов.
А аз пък гоня ветрове и буреносни облаци.
Ходя по звездите и танцувам на маскен бал с Луната.
Разхождам се по покривите на града
И играя карти с уличните котки.
Рисувам ноти по небето,
А петолиние си правя от човешките души.

Хората копнеят за любов,
А пък други просят.
Аз ли?
Аз гоня ветрове и буреносни облаци.
Душата ми обречена е да скита по света.
Света от другата страна на огледалото. 

Sunday, April 15, 2012

Градина из страниците на онзи тефтер...


Искам да прибера всичките ми подарени цветя.
Да ги запечатам така,както са свежи.
И да запоя спомена от тяхната поява.
Онзи миг на усмивка до ушите
И онази сладка малка емоция,
Която се е породила в мен.
А изражението му,
Когато ми поднася цветето...
Боже, де да можех да го снимам!
И да бъде също толкова истинска и жива!
Ах, как иска ми се да си направя
Градина из страниците на онзи тефтер.
Или пък да ги пусна в ето този пощенски плик
И да го адресирам до себе си.
Просто да се изненадам.
Сама себе си дори.
Ах,как искам...
Дори с целуфана,
С който е увито цветето красиво.
Дори и него!
Искам да запазя всичко сякаш беше вчера....

Из "Монолог на Орисницата пред Пепеляшка"

„Принцовете по земята ходят,
Но очакват ти да ги познаеш.
И понякога са се маскирали
Като тъжни, наранени просяци.
Та ще трябва просто да се
Вглеждаш
И сама да развалиш магията.
Е, със здраве... и ще ме прощаваш,
Но такава ми е била ролята.
Тръгвам, че и други Пепеляшки
Са се наредили за пантофката.”
От Неизвестен автор

Thursday, April 12, 2012

Огледала от маски


Ако нямаш маска
как можеш да изразиш своите чувства?
Как е възможно
да залепиш усмивката на лицето си?
Да пророниш сълза 
ако не я нарисуваш с грима си театрален?
Нима Огледалния свят 
бленувана земя остана?
А котките гатанки крипати
пазят и лицата им човешки нима дори са?
А принцесата в жаба се превърна...
И нивга вече „и заживели щастливо” се не сбъдна....

Monday, April 9, 2012

"Hallelujah, I love her so!"



Отпивам поредната глъдка от голямата си чаша ароматно кафе. Леко горчи... Напомня ми за чувство познато...  Нещо...нещо....тъй познато....  Не мога да си спомня как се казваше.... Как го наричаха.... А то има много имена...   Любов ли си? „Болка ли си,тъга или омраза....?”  Зависи от изкривения ъгъл на нашите души. И все пак име на днешното ни чувство ще избера „Любов”.
Разхождам се по лунна светлина на ръба на Фантазия. Лилиите са лодките,с които принцовете се предвижват към края на Приказния свят,за да се превърнат отново в жаби. Странно звучи, нали? В приказките принцесите трябва да целунат жабата,за да се превърне в принц и да има „и заживели щастливо”, нали така? Ако пък се окаже,че жабата е влюбена в друга принцеса? Онази на „крадците” ? Онази,която дори си няма стъклена пантовка,ни зла орисница? А е тъй просто обикновена....Какво става тогава?  Нали в това се крие чара най-голям? 

И все пак, драги читателю, всеки има своята жаба в този живот. Всеки среща Принц Чарминг или Своята принцеса. Аз пък срещнах жабок. Един такъв...навярно никак изглеждащ,най-обикновен и крастав,като повечето жаби през очите на хората,но през моите той се оказа цял принц..(Зная,че всеки ще се втурне да се пита дали е намерил своя/та Единтвен/а.но признавам,не целя да пробудя излишни съмнения в душите ви хорски. А само да разкажа история една за принцове и жаби,за Любовта и всичко онова,което седи на на дъното на чашата с кафе.) Нямах си каляска от тиква,нито замък, охраняван от дракон и рицари си нямах, които звездите да ми свялят. И многократно чувах онзи тъй глупав въпрос „С какво е по-добър от останалите?”.  И ги гледах някак глупаво,смутено. Даже леко неразбрано. И простичко им отговарях „Та той е мойта жаба.” И те продължаваха да ме гледат едно странно такова.
Замислих се....нима Любовта е тъй рядко срещана? Нима е забранена вече? Или е изчезващ вид? Нима само малцината,които са се влюбвали нявга могат да разберат какво е да ти паснат онези тъмни очила с цветни стъкла? И то идеално. Да станат едно цяло с нас? Нима...? И той е един принц такъв...малко е надут...и егото му в повеч е, нали? И егоист на челото си носи дори. Като жигосано от хорското мнение. И не е нищо особено, ще кажете. Зная ви репликите наизуст. Поредната принцесешка неволя... Но пък.... той си ме знае... Една такова глупава,наивна,неуверена до безобразие,слаба и крехка, колкото есенен лист,нежна и красива като сезонните цветя,бодлива,та направо магарешки бодил,като розите и в същото време не до там глупава, но пък затваряща очите си за грепките,защото го обича. Силна като корените на старо дърво,впили се в майката Земя,ранима като детското сърце,но и изпълнена с онзи деткси ентусиазъм, който не спира да ме кара да се влюбвам в Живота. И още много други неща. Дори когато съм най-слаба и нямам сили дори да се усмихна, той правеше чудеса от храброст, само за да извади усмивката ми на показ. Дори когато виех с цяло гърло,той бе там и в повечето случаи даже се опитваше да успокои тази болка. И беше търпелив. Изчака ме с цялото си търпение на тоя свят. За всичко всичко.   И не спря да бяга... Нима състезанието на Живота не бе свършило? Нима всеки играеше своята извратена Игра на Глада?  Или това бе нещо по-възвишено между Провидението, Живота, Смъртта и цялата Вселенска красота?  И все пак... с какво е по-добър от другите жаби ли? С всичко. Та той ме знае цялата. От ред до ред, от кора до кора. Цялата ме е изчел. Но в същото време седи от другата страна на огледалото и се взира с неразбиращ поглед. Обичам го,та той ме научи на обич. На онази, най-истинската,която даряваш на Единствения! 
Той ли? Той е по-добър от всички,дори когато ме ранява с най-отровните си стрели и не спира да дълбае... Но пък той ме опитоми и аз му принадлежа. С цялата половина от сърцето ни, която той направи шепа звезден прах... Аз пък всяка вечер присядам на своя прозорец,който всъщност е на ръба на Света. Поглеждам долу към хората и  виждам един самотен човечец,седнал самотно на улицата и от своя сакс възпява „Hallelujah, I love her so!”.

Той ли? Той е по-добър от всички на тоя свят... Защо ли? Защото го обичам и ми стига да зная,че той е от другата страна на огледалото...  


Колко боли просто да чувстваш...


       Поглеждам през своя прозорец на ръба на Света и поглеждам към всички онези хора,които тичат забързано в своите коловози на чувства и страхове. На своята делнична самота... Поглеждам и се замислям над ето онова,което не спира да ме чувърка като въпрос,който някой някога бе задал... „Откога да чувстваш стана престъпление?” Нима всъщност трябва да се забрани със закон? И да се превърне в престъпление най-опасно? А всъщност колко боли просто да чувстваш... И за това има определена цена,нали, драги ми читателю? Дали всеки е склонен да я заплати? Или просто да си седи уютно в онази бездна сивота на Самотата....? Нима вече се предлага Операция от чувства? Нима всичко игубено е вече?! НИМА?!
А всъщност... всъщност...дали пък наистина не е толкова зле ? Да се превърнеш в един безчувствен робот и да правиш всичко по задължение. Защото трябва? Не защото го чувстваш правилно или не? Да се лишиш от всички онези морални дилеми „Дали правилно постъпих?” „Дали тя е единствената?” „ Дали пък не е другата...?” „Ако бях направил това,щеше ли да стане така или онова?” и още куп въпроси,които се изписват на стъклените стени... Операция от чувства... Добре звучи,не мислите ли? Но пък,естествено и това си има своята цена....   Цена като тази на Малката русалка от приказката ни позната... Но пък дали ще се превърнем в морска пяна, ако не сбъднем условията по договора? Ще можем ли да погледнем Слънцето и да кажем „Радвам се да те видя отново”,усмихвайки се нежно на ласката му утринна. Или пък да се очароваме от първото цъфнало клонче на тъй голото дърво?
Нима няма да ни трепне окото щом натиснем спусъка и всичко свърши? Ще се водим от инстинктите ни тъй вродени ли? Нима? От кога да убиваме и крадем стана тъй присъщо за човека? И откога той стана по-висш и от животното дори? Нима те проявят по-човешко дори от нас самите? Да извиеш щом те наранят стана изведнъж тъй долно и нищожно? А да погледнеш с поглед празен тъй възвишено и поетично?

Ах, колко боли просто да чувстваш... 

Wednesday, April 4, 2012

Сивият град


В Сивия град сградите са високи, някои са тесни като игли, може би защото земята им е скъпа. А пък небето ни е от хартия. Слънцето е един огромен прожектор,който постоянно свети  в очите ни. Затова пък не виждаме очите си, постоянно носим слънчеви очила.Хората са забравили емоциите си и са се превърнали в безчувствени роботи. Аз ли? Аз съм просто едно крехко сезонно цвете, както ме бе нарекъл един буреносен облак. Радвам се на слънчевите лъчи, които ме галят по лицето, говоря си със сини гасеници и си пия чая с луди шапкари. Малкият принц отдавна ни напусна, а Алиса остана просто мит в нашите съзнания. А моя буреносен облак  остана единствения ми цветен приятел в Сивия град. Той научи ме на обич и това да си единствен в това море от безлични души не е пагубно щом двама са на този свят.
Говоря си с него отвъд хартиеното небе. Аз съм просто цвете крехко, но нежно. Говоря...Говоря си със Слънцето.






Зов


За себе си глуга останах
Своя зов не успях ли да чуя?
Нима насила сложих мълчание
На моята душа, която по портите
На Тайната градина дращеше?
Нима аз се превърнах в изнасилвача най-долен?
А не другите?

“Sell  it to the world
Then sell it to myself…”

Нима за своя зов глуха останах/
И затръшнах портите на Рая?
Катурнах се от своя пиедестал
И в паднал ангел се превърнах

Не заслужих своите криле.
Очакйвайки Спасителят да ме намери,
Своя зов не успях ли да чуя?