Лятото пия с пълни шепи

Юни си отива…кога дойде, кога си тръгна? Май сякаш му остави торбата с дъждове и нали Юни е игрив, като на шега поръси ни с дъждовете… А знаете, случва се и някоя безобидна шега да се превърне в нетолкова безобидна… Лятото пия с пълни шепи от Слънцето. Лятото вървя ръка за ръка с него. Само през Лятото Слънцето се превръща в човек и идва при мен.  Навсякъде е с мен. През останалото време от далече си говорим. То ми праща писма по слънчевите си лъчи, а аз му пращам усмивки и мислени пеперуди, които да носят моите писма до него. 

Някога много отдавна Слънцето е направило Лятото, за да може да слиза при хората, за да ги посети да види как живеят от близо, да им се порадва, да им се смръщи, когато са зли, да погали посевите, да помилва плодовете и цветята и да донесе суша или много дъждове, където добротата е залипсвала. Такива приказки ми разказват дърветата, когато поседна до тях и притихна. Едни такива далечни и древни, като тях самите. Понякога се чудя колко дълбоко са корените им и стигат ли до От другата страна на света… 

 Лятото преоткривам стари забравени улици и като турист се разхождам из тях. Забелязвам нови неща, които винаги са били там, но никога не съм им обръщала внимание или разбирам, че Промяната е посетила и тези адреси и вече някои места не са същите… Говоря на човекът до мен, но някак говоря на Себе си. Усещам, че и през мен Промяната е минала. Шмугнала се е през пуктнатините и ме е преобразила, без да обърна внимание… но пък Лятото носи със себе си и огромното Безвремие…  

Сбогом, Юни! И ти побърза да си тръгнеш. Остави Лятото и хайде, до година казваш! Седя на балкона и от някъде се носи лека нежна джазова музика. Усещам как Юли пристъпва и той с танцова стъпка насам.

Писмо до Май

До Май

Къде си Май? Кога си тръгна? Дойде, остави си дъждовете отвъд прага за през нощта, изпи ментовия чай, разказа ми за дългото пътуване до тук и после? После се завъртя с мъглите си и пролетните бури, като дервиш полите и изчезна. Защо не се сбогува поне? Размести земните ми пластове и си тръгна с тихи стъпки. А аз толкова те чаках... Иска ми се да ти го напиша поетично, някак тъжно дори, но не мога. Тъгата ми замина с Теб. Хвана последния ти вятър и замина.  И Думите с нея. Но до Теб ще стигнат други, с Повече някак. Моите опустяха за Теб. Изпратих първите пролетни цветя, изпратих първите цъфнали дървета, изпратих люляците, изпратих и Теб... И на прага ми Юни пристъпва. Огрян от светлина и Слънце в косите. Усмихва се по детски замечтано, защото е предвестник на Лятото. Крачолите му са окъсани, а краката боси. И той дълго е вървял до тук, за да може да напомни за Топлотата, Безгрижието и Веселието, което носят той и братята му. Но за Лятото друг път. Далече е още. А ти, Май до къде стигна? Прати ми картичка поне. 

С обич,

Елинор

За Вечността

Няма нищо вечно.

Вечността е в сърцата ни.

Хората я измислят, 

За да измерят сърцебиенията,

Които изпускат,

Когато Животът поседне за миг 

И ги погледа.

Разни, изхлузили се от рафтовете на подредения Хаос

Посядам ей там на Ръба на Света. Музиката кънти в ушите ми, в Съзнанието ми. Прогаря всичките ми чувства и се опитва да потуши бурята, която се вихри в чаша с вода. Заглушавам ли ги? Всичките мисли, които се опитват да се наредят по рафтовете на подредения ми Хаос. Всичките с етикет "Разни".  Отказвам да чувствам. Искам само да мисля. Като "нормалните" хора. И си задавам баналният въпрос "Кое ли е нормалното?" и се пускам по пързалката на философските размисли. До мен се настанява Вселената и ме поглежда любопитно. Иска и тя да разбере същото, което и аз се питам. Двете седим и си мълчим, леко подритваме въздуха с крака. Ей, така по детски. Тръгвам да казвам нещо и после се спирам. Знам,че не е точно така, знам, че не е съвсем. Някак липсва парче от пъзела на това, което тръгвам да казвам.  Защото знам,че каквото и да кажа, ще ме обори с поредния въпрос и ще затънем в тресавището на Лутанията. От философските размисли преминаваме на бързо през хранилището на Счупените детски представи и от там накъде? Килерът е с приглушена светлина, която колкото повече вървиш в него, толкова повече намалява. И накрая става пълен мрак. Изгубваш посоката си и не знаеш дали няма да се сблъскаш с нещо, докато вървиш. Думите… нарочно са такива. Крайни. В От другата страна на огледалото Средата отдавна напусна… Толкова отдавна, че се чудя дали някога я е имало тук. Всичко все в Крайности се пременя. От една в друга скача. А толкова ми е омръзнало рулетката да се върти и да се залага на Всичко или Нищо… Толкова бързо се върти и все се ускорява… Кога ще вземем да се блъснем в ето онези Чувства ей там? И ще се разбием най - после? Ще се съберем ли след това? Ще си пренаредим ли парчетата след това? По - хубаво ли ще е? Или ще е по - гротескно? Какви ще сме след това? Да вземем да скочим най - после? От ето този Ръб на Света. Съновидението мълчи. Хвърлило е заровете и се усмихва многозначително. Казват, че Съдбата обича смелите… Кой я е срещал, че да го каже? Когато идва на чай, винаги отбягва тази тема. Не й е от любимите. Все ме оставя сама да си плета дантелите и тук таме посочва кое какво… Винаги си взима ментовите листа от чашата и никога не остава да пие кафе. Все така загадъчна си остава тя. Ето, отново пак се отнесох на някъде. Пак Средата не я срещнах, а ми се стори, че пробяга между дърветата… Или е бил поредния скитащ се през Нощта, вълк..  Връщам се отново на Ръба на Света и поглеждам към Вселената. Тя продължава да ме наблюдава с любопитството, с което дойде. Сякаш очаква нещо от мен, но не зная какво. Питам я. И на въпроса ми отговаря с въпросът "А ти какво очакваш?". Как мразя тези игрички … Ако знаех, щях ли да питам…Щях ли да се давя в собствените си Чувства в чаша с вода… Щях ли да съм малка като Алиса, която се носи на повърхността на морето от собствените си сълзи…  Поредната Мисъл минава през мен "Колко банално е всичко това…", последвано с "Има ли смисъл…", нанизано с "Какъв акъл…" и пак топчето се отправя към поредната Крайност… Ако не са Чувствата, ще е Разумът, който ще се чуди какъв е този Погром, който Чувствата са сътворили… Всичко това наистина можете да го видите, като една безкрайна Ехография… иглата не спира, а листът върви ли, върви, читателю… 

Всичко това при един нормален текст, при едно нормално Прозрение би било на отделни параграфи, структурирано, с всичките му взаимовръзки помежду си, но…. кое ли е нормалното? И къде ли се дяна Средата наистина? А някой виждал ли е Равновесието всъщност?  От далечината някой се провикна, че е решило да премине в неуравновесено състояние. Разумът пак ще има да търси сметка за този Погром… ама кой ли ще я плаща? Каква ли ще е цената този път? На Тялото вече не му остана какво да дава. Всичко остави в Онази стая с надпис "Достъпът за външни лица строго забранен". И още се събира. И то за почивка стачкува. Спрете Земята, иска да слезе. Аман от бури в чаши с вода… до кога и то ще облича костюма на Страха, когато отива да плува…. Ама наистина никой ли не е виждал Средата? Тези Разни мяра нямат… Ами да, Това е Една от Онези вечери с главно "О"!  А мислех за Майски мъгли да пиша и колко дъждове донесе той със Себе си, та чак не разбрах кога и си тръгна…