Посядам ей там на Ръба на Света. Музиката кънти в ушите ми, в Съзнанието ми. Прогаря всичките ми чувства и се опитва да потуши бурята, която се вихри в чаша с вода. Заглушавам ли ги? Всичките мисли, които се опитват да се наредят по рафтовете на подредения ми Хаос. Всичките с етикет "Разни". Отказвам да чувствам. Искам само да мисля. Като "нормалните" хора. И си задавам баналният въпрос "Кое ли е нормалното?" и се пускам по пързалката на философските размисли. До мен се настанява Вселената и ме поглежда любопитно. Иска и тя да разбере същото, което и аз се питам. Двете седим и си мълчим, леко подритваме въздуха с крака. Ей, така по детски. Тръгвам да казвам нещо и после се спирам. Знам,че не е точно така, знам, че не е съвсем. Някак липсва парче от пъзела на това, което тръгвам да казвам. Защото знам,че каквото и да кажа, ще ме обори с поредния въпрос и ще затънем в тресавището на Лутанията. От философските размисли преминаваме на бързо през хранилището на Счупените детски представи и от там накъде? Килерът е с приглушена светлина, която колкото повече вървиш в него, толкова повече намалява. И накрая става пълен мрак. Изгубваш посоката си и не знаеш дали няма да се сблъскаш с нещо, докато вървиш. Думите… нарочно са такива. Крайни. В От другата страна на огледалото Средата отдавна напусна… Толкова отдавна, че се чудя дали някога я е имало тук. Всичко все в Крайности се пременя. От една в друга скача. А толкова ми е омръзнало рулетката да се върти и да се залага на Всичко или Нищо… Толкова бързо се върти и все се ускорява… Кога ще вземем да се блъснем в ето онези Чувства ей там? И ще се разбием най - после? Ще се съберем ли след това? Ще си пренаредим ли парчетата след това? По - хубаво ли ще е? Или ще е по - гротескно? Какви ще сме след това? Да вземем да скочим най - после? От ето този Ръб на Света. Съновидението мълчи. Хвърлило е заровете и се усмихва многозначително. Казват, че Съдбата обича смелите… Кой я е срещал, че да го каже? Когато идва на чай, винаги отбягва тази тема. Не й е от любимите. Все ме оставя сама да си плета дантелите и тук таме посочва кое какво… Винаги си взима ментовите листа от чашата и никога не остава да пие кафе. Все така загадъчна си остава тя. Ето, отново пак се отнесох на някъде. Пак Средата не я срещнах, а ми се стори, че пробяга между дърветата… Или е бил поредния скитащ се през Нощта, вълк.. Връщам се отново на Ръба на Света и поглеждам към Вселената. Тя продължава да ме наблюдава с любопитството, с което дойде. Сякаш очаква нещо от мен, но не зная какво. Питам я. И на въпроса ми отговаря с въпросът "А ти какво очакваш?". Как мразя тези игрички … Ако знаех, щях ли да питам…Щях ли да се давя в собствените си Чувства в чаша с вода… Щях ли да съм малка като Алиса, която се носи на повърхността на морето от собствените си сълзи… Поредната Мисъл минава през мен "Колко банално е всичко това…", последвано с "Има ли смисъл…", нанизано с "Какъв акъл…" и пак топчето се отправя към поредната Крайност… Ако не са Чувствата, ще е Разумът, който ще се чуди какъв е този Погром, който Чувствата са сътворили… Всичко това наистина можете да го видите, като една безкрайна Ехография… иглата не спира, а листът върви ли, върви, читателю…
Всичко това при един нормален текст, при едно нормално Прозрение би било на отделни параграфи, структурирано, с всичките му взаимовръзки помежду си, но…. кое ли е нормалното? И къде ли се дяна Средата наистина? А някой виждал ли е Равновесието всъщност? От далечината някой се провикна, че е решило да премине в неуравновесено състояние. Разумът пак ще има да търси сметка за този Погром… ама кой ли ще я плаща? Каква ли ще е цената този път? На Тялото вече не му остана какво да дава. Всичко остави в Онази стая с надпис "Достъпът за външни лица строго забранен". И още се събира. И то за почивка стачкува. Спрете Земята, иска да слезе. Аман от бури в чаши с вода… до кога и то ще облича костюма на Страха, когато отива да плува…. Ама наистина никой ли не е виждал Средата? Тези Разни мяра нямат… Ами да, Това е Една от Онези вечери с главно "О"! А мислех за Майски мъгли да пиша и колко дъждове донесе той със Себе си, та чак не разбрах кога и си тръгна…
No comments:
Post a Comment