Сблъсък с От другата страна на Огледалото и една Буря

-   Хайде време ти да е поспиш.

-     Как може да спиш на време, като това, когато бушува буряна вън?! 

Не ти ли идва да излезеш и да потанцуваш в окото й?

       

Бурята… е приятна музика, която не искам да оставям сама. Искам и имам нуждата да седна в средата й, докато тя бушува и вилнее. Успокоява ме. Излива всичко, което е в мен. Понякога си мисля, че тя е продиктувана от мен. И всичко нелогично в мен крещи, че е така. Не ви ли се е случвало да имате чувството, че природата наистина отразява това, което е вътре във вас?  

И наред с нея всички чувства, емоции и мисли се развихрят, за да не изгубят ритъма й...

Когато се сблъскаш с бясна скорост с Огледалото си и се разрушил на хиляди парчета, понякога само то е единственото, което може да те събере обратно и да ти да намери най - подходящото лепило, за да те залепи.  

Разпръскваш се на множество парчета, даже повече от милион, на такива, които изобщо не си предполагал, че можеш. Дори не обръща света ти с краката на горе, ами го разпилява и точно там в Средата, отвъд всичко се замисляш всъщност кой си, какво си, какво правиш тук със себе си, с другите, с Живота, който живееш, сбъдваш ли се, не се ли, защо се криеш и куп други въпроси, които прехвърчат.

И в унисон с Бурята, която се усилва и затихва, точно като  кулминацията в една песен и мислите стигат до своя връх, след сблъсъка, след болката, след тъгата, след шокът, след желанието да се скриеш в кулата си от четири страни и се хвърлиш в онази бездна на тежки размишления. И След прелюдията от два джина със Съдбата, която бе седнала в края на бара, наблюдавайки целия спектакъл, който бе дирижирала, за да се стигне до тук и да осъзнаеш, че Животът е един и е тук и сега вече, когато си слязъл от сценатана главното действие и се отеглил в страни. Този, в който си стъпил с всичките си заявки, можения, не можения, карми, неща за случвания, съдбоносности и други. И колкото и да искаш не можеш да избягаш от него, защото винаги те застига под една или друга форма. И колкото и да гледаш на другата страна, той намира начини да ти се навре в очите, дори и да ги избоде, за да може да го видиш и да прогледнеш. А човек не може да избяга от Себе си, защото винаги е вътре в него и с него, дори и когато отказва да го приеме. С дивата му страна, с цялата си тъмнина и светлина, с хазартът, който не винаги носи печалба, като играеш на сигурно и онова "какво ли ще стане, ако...". Ако повярваш в себе си и заложиш на Себе си. Просто го направиш. Пък останалото... останалото е история за разказване за друго Време. За Времето след това. След теб, можейки и правейки. И излагайки се там някъде в Света и показвайки, че можеш, че си заслужаваш, че Светът има нужда от това, което е вътре в теб.

Отново да се върна на Бурята.... която не ме оставя за миг да заспя, защото някак си ме дърпа навън със себе си през дебелите стени. Била е предначертана да се случи. По един или друг начин. Както ние самите, които толкова много се борим да избягаме от себе си, когато всъщност трябва да вложим тези усилия в това да спрем, да прегърнем и да приемем себе си. И всичко, на което сме се съгласили и заявили да бъдем. 

И някак мъглявината на Съня забравя да смени плочата й я оставя да цикли и да повтаря…

-  Заспа ли?

-     Не още.  Опитвам се да вляза в ритъма й, за да се отпусна с нея в Тихото й 

и да се пренеса в страната на Сънищата, където всичко е възможно. Дори и най – неочакваното.