Среднощно, когато Луната изгрее и Нощта се удави в най-дълбокото си, понякога и само тогава, аз се сгушвам в себе си и се чувствам ей толкова малка като една шепа звезден прах, която можеш с леко подухване да погребеш. Моментите, когато атакуваш цялото ми укрепление с едни думи прости или само с единствен поглед. И всичко се разпада като пясъчни кули. Тогава и само тогава, аз оставям душата си напълно разголена и чуплива като съзнанието на изплашено дете. А дори знам, че няма от какво.... Но това е като да стъпваш в Тъмното и да водиш ръкопашен бой с измислени чудовища. Тогава и само тогава, аз се чувствам толкова малка и незначима, че чак ме е страх да погледна през Огледалото и да разбера, че всичко е истина. Тогава и само тогава, аз се изправям пред своите демони и затварям очи дълбоко в себе си. Отварям ги и се озовавам на онова място, наречено Арена на Смъртта, в която аз съм вълкът, който тича заедно с глутницата, за да оцелее, преследвайки своята плячка насред Гората вековна.
Моментите, които удавяме в най-искреното, което не можем да изречем...
Falling to pieces...
No comments:
Post a Comment