Ято разпръснати пеперуди

И Слънцето погали със свойта утринна лъчиста светлина. И очите се отвориха тъй нежно като с допир на перце. Приветствам го! Толкова е прекрасно и лъже сякаш е в Сърце на Лято. Но зная, че го прави, за да ме зарадва. И отново присядам тихо, сгушена в Себе си и се заслушвам в Неговата история. И потапям се дълбоко, дълбоко в усещането за Зафира. Знам, трудно е да го разберете,  но когато и вие се потопите в Себе си и потърсите Слънцето като свой спътник, независимо в кой аспект, ще разберете защо толкова обичам неговите песнопойни истории. Да, точно така. Такива са. И изразът "мед му капе" не би бил достатъчен. Усмихвам му се нежно и Той погалва ме с най-нежната и огнена милувка, на която е способен без да ме изпепели. А може би сам се е объркал, че Лято е вече... или трепти с моя копнеж по Лято недостатъчно... Ято разпръснати пеперуди... Точно това е това усещане на дъното на чашата с кафе. И привкуса на Новия ден с лекия нагарчав вкус на смлените зърна... Специално е като всеки друг момент от Деня, в който потъваме и се чувстваме Цели и Себе си. Даже Обичани. И всичко останало. 

Бих ви разказала още пеперуди за моята искрена усмивка и онзи лъч, който се заиграва с онзи непослушен кичур коса и как Червеното гори на Неговите лъчи, но... няма. Ще ви оставя да изградите свои пеперуди за Заранта и своята чаша кафе на прозореца и всичко отвъд него. 
Макар и да е късно вече някак, пожелавам един прекрасен и разпръснат с пеперуди ден! 
А Аз и Музата се отдаваме на чаша кафе със Слънцето... 

http://www.youtube.com/watch?v=tRwWt1H9rAY

"Зад Огледалната Маска" - за маските и самите нас

За първи път се усмелявам да публикувам нещо,различно от моето творчество. Различно, но всъщност и реално, Другата страна на Огледалото,която аз виждам отвъд. Това е един блог, който не е за ежедневно ползввне, но толкова е изпълнен с Нещата от Ежедневието ни и от самите Нас - най-тъмните ни трепети и най-крехките ни копнежи, Както и много други. Това е един блог, който вдъховява,завладява,разтърсва до основи и пак преобръща със своята циничност, със своята лиричност, със своята откровеност, със своята исркеност по детски за Реалността, със Себе си! Повече не мога да продължа да описвам,защото ще започна да вадя думите от скришние места под пръстите си,а това би било Абсолютна Поквара за Поквареността.

„Зад маските, зад фалшивите усмивки, при чувствата искрени и детските мисли, там отзад зад всичките роли. Там отзад се ражда изкуството,неподправено, сурово и исрено!”, Крисчън Грийн


Представям Ви: „Зад Огледалната маска” !

Из старите архиви: Късна Вечер

Среднощно, когато Луната изгрее и Нощта се удави в най-дълбокото си, понякога и само тогава, аз се сгушвам в себе си и се чувствам ей толкова малка като една шепа звезден прах, която можеш с леко подухване да погребеш. Моментите, когато атакуваш цялото ми укрепление с едни думи прости или само с единствен поглед. И всичко се разпада като пясъчни кули. Тогава и само тогава, аз оставям душата си напълно разголена и чуплива като съзнанието на изплашено дете. А дори знам, че няма от какво.... Но това е като да стъпваш в Тъмното и да водиш ръкопашен бой с измислени чудовища. Тогава и само тогава, аз се чувствам толкова малка и незначима, че чак ме е страх да погледна през Огледалото и да разбера, че всичко е истина. Тогава и само тогава, аз се изправям пред своите демони и затварям очи дълбоко в себе си. Отварям ги и се озовавам на онова място, наречено Арена на Смъртта, в която аз съм вълкът, който тича заедно с глутницата, за да оцелее, преследвайки своята плячка насред Гората вековна.

Моментите, които удавяме в най-искреното, което не можем да изречем...

Falling to pieces...

Завръщане

Помниш ли, когато сядахме ей там 

Под ето онова дърво насред хълма?

И с часове ти четях стихове дълбоки,

А ти слушаше ме с най-детското в себе си

Сякаш приказка редях ти за стари времена?

А ти помниш ли, когато посядахме 

На ето онзи Ръб на Света

И наблюдавахме всичко от високо?

И мечтаехме за ето онези звезди 

Насред най - дълбокото на Нощта?

И рисувахме Съзвездия от нашите Мечти?

Ами ти? 

Помниш ли Енигмата в мен?

Помниш ли Мистерията?

Помниш ли Дивото, кипящо в недрата?

Помниш ли ме?

Защото Аз не помнех.... 

А сънувах с много отворени очи 

Насред глухарчени поляни.

Сънувах  Дъха на морето,

Сънувах  Трагикомедията...

Сънувах  Живота,

Сънувах  Смъртта.

Сънувах  Дома

Сънувах  Бягството.

Сънувах  и Дон Жуана...

И  Казановата срещнах...

А пък Сганарел тъй удавен е вече

От Страстните грозни жени.

Сънувах и всичко бе тук. 

И бе Истина.... 

Помниш ли ме?

Защото Аз вече Помня.

Едно Пробуждане от Кома

И страшно много Начала

С Безкрайно Нетърпение.

И онзи Вик, който се изтръгва

От гърдите на дете в Новия свят.

И споменът за Дом, 

Който никога не е бил. 

И Любовта в Неправилните й моменти. 

И Грешките, които си простих. 

И надникването Зад Огледалната маска...

Помниш ли ме?

Аз Помня.... 

Кажи на Света, че се Завърнах!