Своята история за Мен и Слънцето ли желаеш да разкажа? За щастието,
което То пораждаше в мен през тези
кратки приказни дни? Да, щастлива бях. За пръв път от доста време се почувствах
жива, нещо в мен се прероди и усетих как душата ми пое първа, жадувана глътка
въздух. Това бе нещо забравено. Своята история с Него споделих. И Неговата в
замяна получих. Тъй унесена ве зафирната му приказка бях,че не усетих кога бе
дошла Нощта и бе изгрял Полумесеца. Сбогом си казахме, макар и с мъка. Ала утрешна
надежда се таеше в нас за нова среща. С усмивка се събудих, погалена от нежните
лъчи на Заранта. И отново Неговата песен заслушах. И отново дойде Нощта и
отново Луната се показа на високия небосвод. И отново с тъга сбогом си казахме
с надежда за нова среща. Ала нещо в миг в мен умря. Не Го видях отново,
Неговата песен не чух, Неговата приказка недоразказана остана за мен и горещи
молби отправям, обърната към небесата, черните облаци Слънцето да ми върнат.
Виждам през своите тъмни очила с цветни стъкла... И знаете, ли? И вие го можете!
Thursday, March 29, 2012
Искам
Искам да се излегна на тревата
и да наблюдавам летящите самолети,
пътуващи на някъде.
Искам да споделя целия си свят,
който се таи в мен.
Искам да ти покажа всяка нота
и мелодия на душата ми.
и мелодия на душата ми.
Искам да ти опиша всичките композиции
и картини, които са пред очите ми.
Искам да погледнеш през моите
тъмни очила с цветни стъкла
и с пръст да размажем,
а даже да открием нови цветове
в гамата на безкрая.
тъмни очила с цветни стъкла
и с пръст да размажем,
а даже да открием нови цветове
в гамата на безкрая.
Искам да ти разкажа всичките приказки,
които съм чула с детските си уши.
които съм чула с детските си уши.
Искам да обрисувам с думи плановете си,
които даже могат да останат несбъднати мечти.
Искам да усетиш копнежите и страховете ми,
както сърцето ми ги усеща с всяко туптене.
Искам да почувстваш страстта ми като
пламъците на пожар, обхванал гората.
Искам да прошепна всичките тайни,
които спомените ми пазят и всичките преживявания,
които са докоснали тънките струни на душата ми крехка.
Искам да полетим на облак бял
сред звездите и до Луната да стигнем,
сред звездите и до Луната да стигнем,
усещайки как ритъмът на времето спира.
Искам да обиколим света
за по-малко от двадесет и четири часа
за по-малко от двадесет и четири часа
и когато се върнем часът да е все още същият.
Искам да замълчим и да оставим Фантазията
да ни води като гид през нашето
пътешествие...
Ах, как искам...
Нека просто не губим мечтите и
надеждите си,
които крепят пламъка в душите ни.
Приказка една за пристана и любовта
Да те чакам аз
като влюбена девица
От легендите
моряшки,тъй не мога
Ще си поживея,ще
пробродя из ширините необятни,
Пък като се
наживея,обещавам
От парахода
морски щом застанеш
На носа от
безброй надежди и копнежи,изграден
Ще видиш моя
силует далечен,
Чакайки те тиха,
кротка на скала една
Там нейде отвъд
вълните морски,разбеснели,
Очаквайки
полетът ти горд към дома,
Да се отправи и
в обятията нежни
Глава леко да
отпусне
И с неудържимо
сърце истории чудесни
За чудеса от
храброст и подвизи геройски
Като в дните
лишни
Да разкажеш.
Ако пък корабът
отбие
В посока друга
неизбежна
С попътен вятър
нов,
Прати ми
картичка от местата фантастични,
Които погледът
ти зорък е открил.
Дори само ред
или пък два.
Моето послание в
отговор до теб
Чрез лекия
морски бриз ще дойде,
Донасяйки като
ехо зовът
На приказка една
за пристана и любовта.
На един морски вълк...
Посвещение
О,скъпи мой сценаристе,
Преди да започенш своя
сценарий,
Запознай се с историята
на твореца.
С неговите мъки и
неволи,
С неговите
най-съкровени желания и радости.
Емоциите и чувствата,
Които е вложил в своите
излияния,
Които се крият зад
множеството думи
Поетично написани.
Недей да съдиш ти
По неговтие стъпки и
бездействия.
Опознай го ти,
Както се вглеждаш
В своите най-гротескни
черти
В огледалото искрящо
Или пък като Нарциса
От легендите мистични,
Се любуваш на своя образ отразен.
Надникни зад кулисите
На тази постановка.
Загледай се в мимиките,
Изрисувани по лицата на
актьорите,
Дори зад хилядите маски
скрити.
Изрови от прашните
лавици
Неговите книги в
забрава затънали
И седни удобно в
голямото кресло.
Но недей буквите с
очите си
Да прочиташ,
Камо ли пък между
редовете.
Погледни със сърцето си
В тези завъртулки
Със скрито значение.
Прочети веднъж
Или пък дваж.
Върни се даже
За пореден път.
Разбери го с душата си,
Не с разума
повърхностен.
Тогава...
Тогава започни да пишеш
Сценария на
трагикомедия една.
„История за страха и
чувствата.”
За болката и страстта
И за още много други
неща...
О, скъпи мой
сценаристе.
На
Крисчън Грийн
Откъс от Трагикомедия една...: "История за чувствата и страха"
„Добре дошли на нашата трагикомедия. Това е една история за
страха и чувствата.”
За
болката и страстта,за егоизма и алтруизма,за вярата и безверието,за любовта и
омразата,за... за красотата и гротеската... За всички тези неща и още много
други.
Елате,елате!
Не се страхувайте, че ще направите грешка и ще си загубите времето,гледайки нашата
постановка! Заслужава си отделеното време. Даже и пари няма да ви искаме. Или поне
все още.
И
до тук с предисловието. Изложението е много обширно само по себе си. Диалози,
монолози... разкавачи или пък участници... авантюристи или пък не...
Осъзнах,че
егоистите не са другите хора,а ние самите. Винаги обвиняваме другите в това с
клеветата,че мислят само за себе си,но не и за нас. В крайна сметка проектираме
собственото си негодувание от самите себе си и върху тях самите. Всеки е зает толкова много да тича в
собствения си коловоз и д слуша собствения си ритъм,че обвинява другия в
грешка.
Елате,
елате! Приближете се по-близо! Не се страувайте! Драги зрителю, тази история ще
те докосне толкова дълбоко или просто ще те погали леко с мисълта „Това няма
нищо общо с мен. Това се е една измислица на нечий ум. Такива неща се случват
на другите.” Да, но не е така.
Това
може да се случи на всеки един от вас. И мисля, че е време да разкажа своята
история. Или поне да я представя от моя ъгъл на изкривената ми призма...
Следва
продължение...
Ти чакаш ме ей там
Ти чакаш ме ей там,нима?
В безтегловност да бъда
Аз желая
Далеч от делника,
Далеч от суетата хорска,
От любопитството й нагло
Отведи ме.
Ти чакаш ме ей там,нима
Любовта ни детска е, нали,
Неподправена и чиста,
Скрита нейде в сърцата занемели.
Частица от Безкрая ми даряваш,
Събрана в шепа звезден прах.
Ти чакаш ме ей там,нима?
Песъчинките по плажа златист броя
Като в кула пясъчна затворена съм аз
И чакам теб в мислите мои.
Идва Залезът,последван от Месеца игрив
Ти си утро,аз съм Нощ прохладна,
Но къде си ти?
В мислите си аз те чакам,
Приседнала на ръба на пропаст черна
Усмивка нежна пазя за нощта,
Ти чакаш ме ей там,нима?
Откъс от "Трагикомедия една...": Монолози
Монолози... отново монолози.... А отговор даже не иска и не търси... Все едно съм зрител, част от декора на пиесата.. Пиеса в пиесата всъщност. Залата е препълнена от опулени лица към сцената, тръпнещи в очакване, а на сцената най-отпред той - изгубеният странник рецитира своя монолог. А зад него, малко по-назад вътре в сцената са наредени няклко стола в редица върху тях, седнали кротко наблюдатели - да ги наречем статисти, които са принудени на шоуто да се наслаждават.
Мисъл, породена от петте минутки спокойствие (една цигара време) на балкона
Ако звезите можеха да говорят, каква история щяха да разкажат? Какви ли болки и несподелени любови щяха да оплачат? Колко ли упадъци на импрерии са видяли...?
- Из архивите стари
Земетръси
Щом всеки живее в свой собтсвен свят, защо продължават земетръсите да се усилват? Не трябва ли то да е най-устойчивото скривалище? Защо имам чувството, че вътрешният ми свят се разпада? Както бе казал някой: “Не умирай мой свят...”
- Породено от смяната на настроенията. Най- вече от едно абстрактно чувство, несвързано конкретно с никой и нищо.
Кому?
И все пак кому?
Кому е нужно това?
И думи не стихват
И думи роят
От устните жадни
Своята правота да изкажат
Ала кому?
Кому е нужно
всичко това?
Слова неразбрани
и груби
Без капка корист
Умът реди в
изречения
Дълги,неспирни.
Просто изтрелва
Без умисъл дори
Опонентът твой седи и мълчи,
Нима бетонна стена е?
Всеки удар да понася
Без право на сподавен вик?
Кому? Кому е нужно всичко това?
А нервите
опънати
С желязо до бяло
нажежено
Се сравняват.
Кому? Кому е
нужно всичко това?
Добро утро
Добро
утро,свят! Какво ще ми предложиш днес?
Добро
утро,нов ден! Къде ще ме отпратиш отново?
Добра
вечер, нощ прохладна! Чии тайни ще поднесеш на трапезата ни?
Wednesday, March 28, 2012
Искам да тичам, да изтичам цялата земя
Водата да преплувам в неспирния си бяг
Да се скрия от света ни неразбран
И най-вече от ранителя свой.
Като ранено животно искам да избягам
И своите рани да изближа
Нейде на ръба на пропастта,
Наречена Края на Света ни.
И Музата бе до тук.
Край.
Нима всичко завършва тук и сега?
Нима с отворен край оставаме нашия монолог артистичен?
Даже леко прозаичен?
Сцената замръзва. Завесата пада.
Скулпторите започват да се топят
И движение леко се явява.
Време е за антракта,тъй дългоочакван.
Някой зад кулисите крещи:
„Няма време! Следващото действие иде!
Преобличайте се бързо! Няма време!”
И всеки застава на своето място отредено
На сцената ни осветена под погледа зорък
На куп прожектори ярки.
И време е за второ действие!
Мълчание. Хиляди погледи, отправени към подиума на нашите
чувства.
Ами сега?
Сякаш някой на времето сложи „стоп кадър”
И започна с маркер да рисува гротески по нашите лица.
Ами сега читательо,наш?
Сега какво?
Пиесата е с отворен край.
Не, почакай ти.
Какво е това?
Я, сценарий. И защо е бял?
Защо само първите страници са изписани?
Защо всички други се веят празни?
„О, Ужас!”, извика някой.
„Нямаме сценарий! Ами сега?!”
Музайката от думи, оставаме на теб.
Сценаристите подадоха своята оставка.
Любовта пък с гръм и трясък я отхвърли.
Къде се е чуло и видяло сценаристи
Преди представление да напускат?
И потъна всичко в мрак.
Хей, ти! Да, точно ти! Ела! Ела,качи се на сцената.
Ще участваш в излюзия една.
Илюзията да измисляш съдби...
И нека шоуто да продължи!
Monday, March 26, 2012
Бал с маски
"С маска ли се
появяваме на таз земя? С маска ли напускаме обителта? С маска ли живеем и
градим? С маска ли сме всички до един? С маска ли се крият хората? С маска ли
се губят хората? В маска ли се губи личността?", Крисчън Грийн
Загледах се
в огледалото. Беше ден като всеки друг, приготвях се за среща. И не бе по-различна
от останалите. Обичайните хора,обичайните
неща за правене, обичайната обстановка, обичайните емоции,обичайните
чувства,които пораждат в мен. Всичко бе напълно същото. С малко изключение.
Денят не бе съвсем същия. Загледах се в огледалото. Същото лице,което виждам
всеки ден. Същите черти,същите очи... И може би, това бе разликата. Чистех грима
от лицето си и някак в главата ми нахлуха мисли странни,даже леко прозаични.
Нима и аз носех маска? Дори и когато сама със себе си съм. Дори пред себе си в
най-уязвимите си дни? Дори когато падам на земята,съкрушена? Дори и тогава ли
нося своята маска? Наистина ли не я свалям,дори когато лягам в леглото?
Наистина ли се оказа прав? Или само пред Избрания свалих своя реквизит и
останах чиста и проста? Без грим, без пайети, които да се ронят от маската ми
венецианска? Наистина ли се раждаме с маски? Нима лекарите са извратени
творци, които монтират на лицата ни маски без право на обжалване дори? А Вси
Светии е просто повод да сменим маската си с някоя по-лъскава, както правим с
дрехите си, щом повод намерим? Нима вместо дрехи в гардеробите си държим лица с
различни изражения и форми, цветове и пошлост? Нима вместо зимнина в бурканите
затваряме своите емоции и сърцата си отравяме в делничната отрова на тази
блатна гротеска? С маска ли умираме наистина? Или тогава всъщност сме
най-чисти? Оттеглили се от тази сцена на Суетата и останали безлични пред
Създателя и Провидението? Тогава защо организираме бал с маски? Защо има цял
карнавал, посветен на ежедневието ни същно? Нима тогава показваме Същността си?
С претекст по-удобен? Нима да кажеш на някого "Обичам те" или
"Благодаря" станаха толкова пронизващи и унизителни думи? Нима се
давим, както дишаме свободата ни тъй възпята? Наистина ли никога не сваляме
своите маски? Дори и когато влизаме под падащата водна струя на Живота?
Нима всичко това се оттича в канала? Както изливаме "помията" от
нашите души? И нима всеки стана художник или пък магьосник с четчица в ръка и
започна да рисува Лунната соната по нечий таван? Нима всеки се превърна в
музикант или творец, който си играе с нашите чувства? И всеки стана като
чиновник, който чака края на работният ден, за да загърби думите и иначе тъй
проницателни, да сложи своята маска и да каже: "Здравей" - на света. "А там в мрака се спотайва моя Казанова
и чака да ме види без маската, която Дон Жуан ми сложи..."
Subscribe to:
Posts (Atom)