На чай с Тишината в епицентъра

Тихо е. Толкова е Тихо. Почти като в Мир. Няма писъци, няма ридания... И Руините затихнаха. И Тя се скри. Онази Тъмната... Легна да поспи. Умори се вече. Отдавна не бе излизала, нали. И приспивна песен от нейде се пее. Тихо е... толкова е тихо... Едно потъване в себе си. Сама нищо повече. Само аз в себе си сгушена на топло. Навън е Есен, аз си бленувам по своите люлякови нощи и дни с дъх на море. Люляково е. Отвътре. А трябваше да е черно, нали. Руини от отминал свят... Тъжно е, нали. А трябва да бъде. Не е. Тихо е. От доста време насам Тишината ме навести. Поседнахме в епицентъра на чай. Аз се настаних удобно на една паднала колона, тя на отломки от мечти. Забъбрихме се на дълго и на широко къде е скитала и колко скитници Нощта е приютила в свойта пазва ненадейна. А как не обичам чай... Но пък тя обеща, че ще ми погледа на него. Дори и ще ми забърка един с купища нови начала и щипки руменина. Ей така за цвят. Усмихнах й се вяло и й казах, че я обичам. Тя ме погледна по детски наивно с онази сладка дяволита усмивка и ми каза, че не може. Помоли ме никога повече да не й го изричам. Нарече ме „една от любимките ми” и ми нарисува мечта. Като истинска такава. От най-истинските дори. Отново тръгвала на път и не можела да остане дълго. Затова не се и влюбвала. Не можела да се застои дълго на едно място. Хващало я съклет. Аз я целунах и й прошепнах, че не е важно времето и пространството, а това къде се намира сърцето. Тя ме изгледа странно и погледна надолу към дясната си половина. Да, при нея е там. Наопаки е тя. Но пък е толкова красива... Днес е люлякова. Нали е Спокойна. Усети, че нещо се размърда там и продължи да гледа недоумяващо. „Мисля, че зная къде е моето..”, промълви тя. Но ме помоли отново да не й изричам това. От Тишина щяла да се превърне в Буря. И щяла да се разпръсне на хиляди милиарди луни, които не намират покой от ламтене по тревога. Аз пък й нарисувах  картина. Каква, няма да кажа. Тайна е. От най-тайнствените. Само за нея. И тя я прибра в себе си. И продължихме да си бъбрим на чаша чай и сладки приказки в средата на нищото. 

Тихо е... толкова е тихо... И не мисля за нищо дори.... А само чувствам. Чувствам се цялата отвъд и потъвам. Потъвам сред безброй люлякови клонки и се погубвам. Като в Покой. И срещам Себе си. Вътрешния си глас. Не го бях чувала отдавна. Звънлив е. Ето откъде идвала приспивната песен. Поиска да приклекна до него и да се помолим заедно. На кого, не каза. Особен си е той. И далеч е от всичките светски чудеса. Усеща само. Той се помоли за онези простичките неща. Здравето ни да бъде навестено, Тишината да има спокойно пътуване, Щастието да спре да се стреми, Любовта да не бъде така помпозна и да чакам. Помоли се за мен. Помоли ме да чакам. Какво, не ми каза. Просто да седя кротичко и да чакам. Усмихна ми се и избледня. Изплувах обратно на повърхността отвъд Руините... За тях не ми се пише днес. Музата не е разрушителна днес. Утре, други ден, по – други ден, някога... може би. Взривът до основи не е на дневен ред. Катарзис до самите начала.

И от дълбините се дочу приспивната песен и едно лекичко „Чакай...”.

Простичко по сложно

Простички неща аз искам

Едно море, едни звезди...

Вятър, който с Тишината се заиграва

И песни от далечни сирени...

Едно никакво нали.

И всичко да е такова тогава,

Ако по-големите неща

Са си такива едни

Все големи и грандиозни...

Дори и Любовта се превъзнесе.

Порасна й самочувствието

От няколко звездни прашинки

За цвят на костюма

И всички прехвалиха я

На Маскения бал.

А аз една такава...

На простички неща

Се моля.

Отново в Скромност

Да се облечем и Чистота

За лица да си сложим.

Без Излишности и Драми,

Без Усложняване и Помпозност

Без  онова най-лошо в нас.

Една Простичка Любов....

Дрипава и мръсна,

Даже леко головата,

Но пък моя до край...

Много ли искам, кажете?

Соната за Телата

Искам да говоря, а така ми се мълчи.

Искам да се изливам цялата отвътре.

А всъщност всичко искам да тая.

Ще приемеш ли мен?

Моите вътрешности най-гротескни? 

Онова що разяжда ме тъй гнусно

И на Похот се отдава с моята Болка тъй свята?

Крайностите Шах играят и ходове пресмятат.

Шляс! Чу се звук от камшик.

Садо – мазо сцени в стомаха.

Похот и Страст на разменни начала са.

Нервите на лоботомия си играят

И разменят се за къс милостиня Тишина.

И ето спретнахме почти соната за Телата.

Красота до пръсване на очните дъна.

Прекрасно!  Ирис? Зеница?

Малко кръв в червеникави  тонове.

О, колко еротично!

И разпръсване на Първоизточника.  

Розите са червени, а вкусът на течността влудява.

Пищно!  Оцветяване в естествени багрила.

Козметични процедури по разкрасяване.

Белег  тук,  белег  там.

Разпорване на коремната стена.

Тънки черва за аксесоар.

Ключици за цвете в косите.

И така до пълен разпад.  

Искаш да излея всичко?

Цялата помия от ямата дълбока? 

А Голготата някой ще понесе ли дори?

Ангелски плач

Твоя бях ти казваш ми,

Неподправена и чиста

В прегръдките нежни.

С усмивка тиха дарявах взора ти пъстроцветен.

Сетния ти дъх по кожата

Си мека аз поемах

И жадно с очи те търсех

В мрака среднощен.

Твоя бях ти казваш ми,

Трофей на самочувствието ти мъжко,

Поредната бройка сякаш.

Крилата ми ангелски ти отне ми,

Паднах и някак чувство познато усетих.

Родих се в светъл лъч надежда на утрешния ден,

Умрях в поквара черна на днешния.

В очи искрени и топли се взирах в мрака,

Ала никога в светлия ден.

Страст в думите жарки откривах,

Ала в милувките похотливи – груба ръка.

Над розата кръв потече,

Лебедът своята песен изпя

И в стих попътен отплува

В необятната шир на моето сърце.

Нещо много старо, което изрових от архивите.

Нещо, което виждам всеки ден.

Това, че хората го правят всеки ден.

Независимо кои.

Нещо, което е посветено.

На кого, няма значение.

Минало.

Нещо, което ми напомня

Какво не съм. 

Диалог със себе си, който се усмелих да публикувам

Искрено и откровено до връх на безобразието. Крайно, явно и цинично. Без овъртания и без спотайване на мисли и чувства. Нова посока, а всъщност връщане към себе си. Край на наивността и образа на малка пикла, бягаща от това, което не й изнася. Без спотайване на личността и съкровението отвътре. Последна спирка. Тук се разделяме, моя малка ученичке. Време е да пораснеш отново. Детството е хубаво нещо, но до време. Да се вживяваш в него, не. А и като всяка детска психика на Нашето време и тя е осеяна с травми и свойте страхове. До тук с Падението. Сбогом и до нови. Нали така се казва. Вратата с табелка „Пубертет” ще я подминем тактично. Взех каквото ми трябваше от там. Отдавна, отдавна. Градация.  Остана сива дупка с намацани спомени. Хубави са. Но и лоши има. И такива, които не са се случвали. Блокаж и даване на късо. Добре си беше, не отричам, но са минало, нали. Меланхолия, знам, напомняш ми за тях, понякога дори и често и аз им се усмихвам мило, даже леко замечтано. Но... това е зад мен.

Задълбочаване в себе си. Аз и аз. Диалог със себе си всъщност. Мисли съкровени със собствен адресат. Нямащи нужда от думи за споделяне на други части от личността. Интересно четиво, не мислите ли? Но този път не е за вас дори. Но... нека стигне. Поредният разказ може би. А всъщност и значение няма. Не е важно. А всъщност искри с червено до прегаряне. И какво? Сбогувахме се, да. Есента е самотна сама по себе си. И тъжна дори. И прелива с Меланхолия. Такава  е тя. Но пък се дави в чар. И новия си ред пропуснах, но той потъна в мастилените букви на моето излияние към себе си. И аз я заобичах. Станах от своята самотна пейка в парка и се преместих на другата. На по-веселата страна. Онази разноцветната. И започнах да рисувам със сухи листа по паважа в светли тонове. И стана красиво. И Есенен бал се зададе. Но за него друг път. По друго време. В друга история.

Специалността на чай със Самоувереността поседнала. И сладко от Мечти забъркват. Усмивките рисуват по стените с кофи блажна боя и Делата по тавана степ танцуват. Искрено и откровено до Циничност. Чистка на последните влакове. Пътниците си заминаха. Останаха само Крайностите на тази гара. Ако не ви харесва... Изходът е от другата страна. Омръзна ми да се извинявам за това, което съм и да присаждам Съвест, която ми е чужда. Не съм такава. А тази маска вече ми е демоде дори. „ Нека изгори! Нека изгори!” крещи тълпата, от Цели устремени. Да бъдеш слаб не отива на силните. Има моменти и моменти. Този отмина. А и твърде много се застоя. Човек прави това, което смята за нужно и правилно. Никога не греши в общоприетия смисъл. Действията са си действия. Хубави или лоши. Станало е, защото е трябвало. И удивителна по темата. Запечатване с хикс. Аквариум от писъци. Задушаване. И после мрак. Отваряне към Абсолютното и глътка въздух. Пречистване до най-забутаните ъгли на душата. Основен катарзис. Много счупени сърца в купчина ей там. Не... не са моите. Те са грижливо прибрани в кесия, пазеща се за звезден прах. А тези... Те са нечий. Някогашни мои, защото са ми принадлежали. Давали са ми ги. Доброволно. Частици или цели. А после погубени. Такава съм. Святост за покварените. Красота в болезнени тоналности. Копнеж по ангелски крила. Ни демон, ни вестител небесен. Двойственост до Края. Не, не мислете, че съм лишена от чувства. Не минах през тази операция. Прескъпа ми е. Просто... пагубна. Обичам, чувствам, държа, съчувствам, боля, пищя и плача с вас, но... не всеки умее да устои. Не е нарочно дори. Или възхвала на Егоцентризма. Камо ли преписване на роля. Просто... наблюдения. Но пък ми омръзна и от етикетите. Страната на табелките е в другата посока. В друга книга. Тази е просто такава. Каквато е. Сама по себе си.

Хей, ти, помниш ли ме? Отдавна беше, помня, чао си промълвихме, за да гоня изгубени балони в небето. А да ходиш по облаци от пух се оказа болезнено като пронизващ лед. Помниш ме, нали. Здравей отново. На тази откритата и гласната. На тази, която не й пукаше за хорското мнение и подминаваше като тежкотоварен камион през нещо дребно, изпречило й се на пътя. Да, тази. Мнозина не ме познават, зная. И дори не е поредната маска на смешен костюм. Или блян по нещо тъй желано. Просто старо Аз. Не ви харесва? Уточнихме вече. Моля напуснете. Вихърът от чувства завъртя се вече. Който се качил, качил се. Драматично е, нали. Но без сълзите и онова лепкавото, дето на парцали пада със своята бозавост. Равноправност между половете ли? О, моля ви се! Кой ви излъга? И зная, тука ще се чуят протести пискливи, украсени със сексизъм максималистичен. Ха, не! Раноправеност между силните. Слабите отпадат. Рискуваш или не. Играй. Теглиш карта. Ето, Жокерът ехидно се усмихва. Залагаш или не. Ти си на ход. Правилата са ясни. Коя игра избираш? Заровете се търкалят, рулетката върти се. Развратен хазарт прелива от чашите, а Страстите на поквара се отдават. Място за страхливите няма. Такъв ли си? Моля, гарсон, дръпнете ръчката. Джакпот. Три еднакви хикса. Изгаряш. Пътят към Ада е осеян с добри намерения. Моля, без идеалистични теории и крайни убеждения. Това е скромна гледна точка. Една от многото. Един от ъглите на кривата призма. Невинност погубена, ли чух? Не.. Бъркате се нещо. Тя е следващият вход. Има я там. На дансинга. Танцува. Красива е, нали. Бе си е тръгнала, не грешете, моля. Просто... сменихме декора за начало. Различно ви се струва? Някак непознато? Тогава приятно ми е да се запознаем. Аз съм Аз. Без извинения. Заешката дупка си е там. Но пък излагаме на показ нова част от „От другата страна на огледалото”. Някой сума ли изрече? Търгът започна! Изложба на Откровението до безобразие.