Струните на Душата ти

Когато чуеш нещо познато, 

Което подръпва струните на Душата ти. 

Онези най-Правилните и Съкровените. 

Онези, които докосват Душата ти. 

Карат я в да вибрира с честотата на Любовта. 

На Любовта към Себе си. 

Понасяш се в танц със Теб.

Понасяш се в танц, който сякаш трае Хиляди години. 

И от Дълбините си спомняш. 

Спомняш си всички минали Животи.

Спомняш си всички минали Несгоди.

Спомняш си всички минали Страхове.

Спомняш си всички минали моменти на Смелост.

Спомняш си всички минали Спирания на Дъха. 

Във всеки един Трепет на Сърцето. 

Във всеки един Конвулс на Дробовете. 

Спомняш си всички минали Любови. 

И си спомняш Най- Голямата. 

Тази към Самия Себе си. 

Към Душата, която носиш с Теб.

От зараждането на Вечността. 

Обгръщаш я като стар скъп приятел. 

Вдъхваш я с цялото си Същество. 

И някак тази Любов те преобразява. 

В най-Прекрасното и Чудесно, което си Ти. 

Лято й е

Синьо й е на душата - 

Да погълне безкрайното море, което се слива в едно с небето.

Зелено й е на душата -
Да прекосява безкрайни планини, гори и поляни.

Жълто й е на душата -
Да обхожда и тича по многобройни плажове под жаркото Слънце.

Лилаво й е на душата -
Да посреща изгревите след безсънните нощи.

Червено й е на душата-
за да изпраща и такива дни с огнени залези.

Лято й е на душата, щуро дете!
Това я тревожи в този бетонен град...
Разстоянието от тук до Свободата! 

Тя

Тя ли?

Тя  ухае на дъжд и сълзи,

На прясно окосена трева в слънчев ден,

Тя носи в очите си цвета на небето в буреносен ден,

По душа наистина е Вятър,

А от нея струи поезия. 

С всяка своя стъпка сутрин пише нов стих,

Все още лутащ се между Съня и Реалността.

Тя лесно се трогва и лесно се натъжава от всичко

Светът й идва в повече на моменти, понеже не го разбира.

Далечен е той за нея. Нали е Огнен и огънят мирен не стои.

А вятърът в нея я тласка да покорява върхове високи...

Дълго се взирам в нея и мислено си напомням

Колко всъщност прилича на мен...

Броди през непознати земи и морета в мислите си, отвеяна. 

Мечтае да плава с параход по облаците и вятърът й все да е попътен.

Да бъде като онези интересни жени, които ги има в нейната книга. 

Понякога дълго мълчи, но аз разплитам нейните мълчаливости

И палто от мъгли си ушивам, за да мога от Света да я скрия. 

                                                                                                                                            

                                                                                                                                                            На С.

Миг от Вечността

 

Мога да се взирам цяла Вечност 

В цветовете на овощните дървета. 

Мога да живея вечно в този един единствен миг 

Преди листата да се разлистят в предверието на Пролетта. 

Да усещам уханието, от което са направени дробовете ми,

Нежността на венчелисчетата, с която е изтъкана кожата ми.

И внезапно вятър повейва и донася онова тъй познато чувство...

Ти ли си това?

Март плаче

Март не е на Себе си,

Плаче тихо вече месец…

Тъгува по зимните преспи навярно.

Не можа да се срещне с Февруари -

Нейната несбъдната любов.

Но може би в левия ъгъл на окото й

Все още грее онзи лъч светлина,

Който ще огрее слънчево цветята,

Ще цъфнат в приказка на Пролетта

И Март отново ще прошепне на Февруари

Колко много го е чакала… 

Връщане по стъпките през реката на Миналото

 Ровя се назад. Връщам се по стъпките си през реката на Миналото. Смътно се виждат вече, нали Животът е еднопосочна река. Но аз помня. Макар и отдавна да е било. Стъпвам бавно и устремено през водата. Стигам до бреговете й, където се чувствах най-Себе си. В онези години, където фигурираше някой, който помогна това да се сбъдне. Поглеждам към Себе си, но не толкова към Него. Не се връщам за спомена за Него, а за Себе си. За своята Цялост и Искреност. За всичките маски, които разголваше, докато ме събличаше. За Мен самата. В днешно време, маска, ще прозвучи по един по-друг смисъл, никога обмислян от мен, признавам. Наблюдавам това момиче, като нещо непознато. Изучавам я. Сякаш е чужда. От друга Вселена дошла. Проблясват разни усещания за Нея. И думите, които се пораждат при тази дума. "Нея."  И при цялата Женственост, която струи. Поглеждам я, после поглеждам в реката и виждам отражението си. Аз ли съм, не съм ли... Замислям се къде отплуваха тези години между Сега и Тогава. Добре, че се пазят Фрагменти от моята Памет.. От моята Страст.  Осъзнавам, че някога и Памет имах като име. Осъзнавам, че някога имах много Имена. Вярвам, че ние се раждаме с повече от едно име. С всичките имена, с които ни назовават. И те и ние самите. Може би това е поредната Равносметка около края на поредната година.  А мобже би не... 

Погледът ми се отправя надалеч по лъкатушещото корито на реката на Живота и дърветата, между които тя минава. На места изглежда почти пресъхнала, а на други е толкова дълбока и буйна. Всичко със своите моменти и сезони ... Ослушвам се. Зимата пристъпва с бавни тихи стъпки, а бялата й дреха се закача по оголените клони. Оставам така за миг. Във времето, в Себе си, в промеждутъка между Есента и Зимата.  После се отправям към онова място, което ухае на топъл шоколад, канела и цитруси. Точно, както ухае Зимата. <3 

За да има смисъл

                                                                        За да има смисъл                            

От някъде се чува цигулка.

В далечината.

От дебрите на Гората.

Сякаш Ехо долита.

Винаги така познатата мелодия.

Онази, която кара Сърцето да трепва.

Да тупти отново със своя Ритъм.

Да усеща.

Да чувства.

Да кара Душата да танцува валс на Любовта.

Заслушвам се.

С Цялото си Същество.

Всяка фибра и клетка от мен слуша.

Тръпки полазват по Тялото ми.

И в Миг разбирам.

Разбирам, че всяко име има своя Мелодия.

Дори и Ненаписана,

Неизсвирена още.

Неизмислена.

Понякога съм и Аз такава.

Неизмислена.

Спяща в Тъмнината.

Докато Нещо ме събуди.

Така се случва през Спящите сезони.

Есента ме подготвя за сън със своя Есенен бал.

След като окапят листата

И Есенният бал се изтанцува

И премине през Мен

Аз се затварям и заспивам.

Оставам една табела

С петолиние на Мелодията,

Която трябява да се изсивири,

За да ме събуди.

Но често се забравя това

И аз спя и през Пролетта и Лятото.

И ходя на сън.

В някаква полусъница.

Нереална.

Нежадувана.

Или на половина. 

Но сега, някой непознат все още.

Напълно случайно минаващ може би.

През От Другата страна на Огледалото

Намери оставените лък и цигулка

До вратата на заешката ми хралупа в дървото

И започна да свири. 

Просто ей така.

За да има смисъл Пролетта.

За да може някой отново да я Oбикне.

За да може някой отново да я Възроди.

И Живот да й дари.