Мракът или Разни Среднощни мисли

Понякога Мракът е Огледалото, което търсим. Онова, което ни показва най - бруталните истини, които отказваме да видим, камо ли да погледнем. Онези привидно отсъстващите от нас, за които си казваме или повтаряме, че не съществуват. Той е истинността, която замитаме под килима и отказваме да повдигнем, още повече пък да почистим. 

Мракът е отсъствие на светлина и то не напразно. Но и празнината, която се крие в него е пълнота, пълна с нещо, което не трябва да е там, да е вътре в нас. Без значение дали е неспазено обещание, изгубени мечти, предадено доверие, болка, самота или нещо друго. То е всичко, което захвърляме с етикет "не сега", "потиснато", "може би по - късно", "не помня" и всякакви други, които и сами сме си поставили. 

И когато искаме да се избавим от всичко това, не е първо Светлината мястото, към което да се обърнем. А Мракът ни, в който да се вгледаме. Да се изправим очи в очи с всичко, което сме притаили там. С  цялата му налична палитра от гротескност, злина и негативи, И да го погледнем, без да отвръщаме поглед. Да стоим смело, без да бягаме. И просто да го признаем. Да признаем, че е там, че ние сме там с него. Без отричане, без изкривяване на истината и образа, без лъжи и заблуди. С цялата истинност, която не подлежи на промяна и подмяна.

Светлината без Мракът не може и Мракът без Светлината не може. А за да пълна гамата от  синоними на това да ни е наред от вътре, трябва да се сблъскаме и да понесем тъмниата си. Такава, каквато е. И накрая може би след дълги опити, стоене там, обхождане като на инвентаризация, описване на наличните неудобности, извършването на профилактика и промени, идва приемането. Както и обикването на тази ни страна, която е неимоверно част от нас самите, за да може да се огледаме този път цели. И завършени.

Огледалото, което търсим понякога е Мракът. Но то не винаги отразява всичко. Мислим си, че Луната е Полумесец, само защото се вижда на половина. Ала Мракът е това, което я прави цяла. 

Мисли в черно - бяло

Има нещо много специално в черно- белите снимки. Улавят по някакъв много естествен и магичен начин Същността. Както и Красотата. Тази, първичната. Която е неразделна част от Нас, но не винаги я забелязваме. Изкарват и най - доброто, и истинското от обекта пред обектива. Колкото и цвят да се сложи, не може да се докара Живота и Лекотата, която струи от една черно - бяла снимка. Дори и да е най - фрапантната сцена, която сте виждали. 

Сякаш светът съблича реквизита си и остава по Себе си. И просто е.

Така започна всичко или иначе казано Благодаря за годините до тук

Един петък преди 13 години и много изтърколени дни след това…Това е първият качен пост тук. Първото споделено откровение със Света. И още 224 така… Чак сега се замислих кога беше Началото. Преди колко много нанизи на Времето. С всичките колебания, свян, страх дали ще се хареса, има ли смисъл и т.н. тази Същност се разкри и проима свое пространство. Навън извън разпиляните тетрадки, хвърчащи листове, файлове из хиляди папки на компютъра, записки на телефона ми и какво ли още не. Отвъд От другата страна на Огледалото, таванските покриви и среднощните разговори. Хукна по виртуалния свят и срещна много хора, много струни на душите им, много чувства за разплитане.  Макар и всъщност те да срещнаха нея. Без лица, без имена, само очи да четат и сърца да попиват. Числа, които отчитаха преглеждания от цял свят, чудейки се откъде идват и защо ли. И тук таме някой коментар оставен в бележка под линия. Вдъхновението понякога, виждате не спира, тупти, вихри се и бълва нови и нови дантели на страниците на този блог, а друг път никакво го няма с месеци, години дори. И въпреки това От другата страна на Огледалото не се покрива с прах и не потъва в забрава. Започва да мъждука, докато не засияе отново. И така като Морето на приливи и отливи го кара. Понякога думите пресъхват, защото всичките са изказани вече и няма какво друго, нали. А друг път не спират да тичат една през друга на белия фон. И стигат. Винаги стигат там, където са желани, където са нужни. Дори и сред бурните корабокрушения на Морските вълци и земните недра, където спят Диамантените сърца. Където Онези нощи с главно О донасят мелодията на джаз от някъде, а Залезите са безкрайни. Където всичко се крие зад най - огнените коси, които си виждал и не само. Където Душата има нужда от лек да нанесе така желания мехлем на раните й или да отмори крилата й след поредния полет.

И така, драги ми читателю, ти, който оставаш незнаен за мен и загадка дори, благодаря ти, че продължаваш да посещаваш този свят и да намираш това, което докосва най - съкровеното в теб. Защото докосва и мен, когато споделям с теб своите размисли странни и виждам твоите отпечатъци, че си минал от тук. И отново се връщаш към този Пристан след безрбойните си пътешествия.

Не спирам да благодаря и на хората, заради, които този блог се сбъдна. Те си знаят кои са и винаги ще знаят колко дълбока е Благодарността ми към тях и тяхната подкрепа и насърчаване да покажа Себе си пред света, макар и да е само една малка частица от Вселената, която нося в Себе си. Но нали знаете, обичам хора пълни със смисъл. Такива, които имат малки вселени в себе си…

Най - много обичам по Залез Слънце

 

Ей така най - много обичам. По Залез Слънце. 

Даже когато още не е стигнало Заника си. 

Когато още е високо, но не достатъчно, че да жари, а леко докосва с върховете на лъчите си. 

Когато още се просмуква между дърветата и храстите, между всеки стрък и пролука. 

И рисува светлосенки, сякаш прожектира и насочва вниманието ти точно към този момент, обект, поглед, усмивка, разрошени коси, влюбена двойка, за която сякаш Времето е спряло, птица, която прелита над нас, вълна в морето, която гали пясъка, цвете на поляната в парка и много други малки съкровища… Към малките детайли, които ни заобикалят и които често не виждаме, забързани в ежедневието си.

Когато Слънцето нежно те милва като нечия ръка, изпълнена с трепет и Любов необяснима. 

Ей така, най - много обичам. Застинала в това време. Малко преди Денят да си отиде и Нощта да дойде. Когато тялото се настройва с ума и духа, със света и природата. И става някак вечно и  блажено. В дълбините на Лятото.

Разказвачката и други подобни

Разказвачката в мен понякога спи с цели дни и сезони. И никаква я няма. Дори и под дърво и камък се не вижда.

А друг път ъбужда се, явява се от никъде и дълго плете думи.

Върви бавно, бърка дълбоко и издърпва едни стари, много забравени…

А когато Старото се изтърка, хваща Новото, което се носи наоколо и го вплита отново, за да продължи и Времето присяда до нея и й помага и дава наклон къде е възелът, къде е развръзката, къде е препъни камъкът или кулминацията.

И днес така се търкулват едни думи, пробудени от тихо настъпилата Пролет за тези, които имат уши да чуват и слушат, очи да виждат и сърца да чувстват. От онези по - специалните, вътрешните, които често забравяме.

И така… Виждали ли сте някога как Вятърът бясно хвърчи и търчи? Как завихря всяко едно малко листенце и съчка? Как се заиграва с косите на хората и дяволито отнася топката на някое дете? Аз съм. Понякога е малко  бяло почти прозрачно момиче с рошави коси, което лети със бясна скорост и препуска щастливо. А друг път е сърдито момче, което носи бурята и дъждовете със Себе си. А още по - понякога е и на опаки. Когато пътува далеч се заиграва с вълните в морето и търси русалките дълбоко навътре. Праща попътен вятър на моряците, рибарите и птиците, а друг път нежно гали страните ни и ни напомня какво е нежност. А когато ходи На Край Света среща Халите и им разказва за многото си пътешествия и като гара разпределителна ги разпраща там, където хората са забравили що е Доброта. 

Успяхте ли да го видите? А да го чуете как тъй сладко звънливо се смее? 

Хукна отново на някъде. Май отиде да дири вили, самодиви и разните там изпозаспали змейове и други народни чародейства.

И на Душата понякога й се мълчи и не й се слуша. Друг път се сгушва уютно и чака да поредната приказка да потече...без значение облечена ли е в магия, или размисли странни, леко лаконични.