Свободно падане... Прости ми, че все така отбягвам те... и все така страня...страня от цялата Вулгарност, в която си се оградил... от всичките прегради, които си издигнал за своят вихър от себе си. Прости ми,че вече не се опитвам да го пробия и да стигна отвъд. Прости ми,че вече не говорим тайни среднощни и че не ме спасяваш от лошите момчета. Прости ми,че не сгушвам всичките ти страхове неизказани в себе си. Прости ми, че светът те среща с други, с други по-различни "нещата от Живота", в които мен ме няма. Прости ми, че по своя път отново съм поела в посока неизвестно с едно голямо приключение на гръб, което признавам, тежи, но е едно слънчево и пълно с бездънни усмивки от щастие. Прости ми, че рядко се обаждам и губя думите си по пътя. Оставям ги, за да намеря пътят обратно като че ли. Свободно падам и аз в заешката дупка, заобиколена от своя падащ хаос. Но вратата не се отваря еднопосочно, когато си само малък или твърде голям. Отваря се двупосочно, а на мен ми омръзна и се изморих да отварям все моята страна и да измислям различни стратегии и да копая тунели до сърцевината ти. И тук вече е мястото за солото, което трябва да продължи след куплета и да изгуби рефрена, защото други думи нямам, с които да довърша тази телеграма.
Сякаш съм изпаднал във хипноза,
ReplyDeleteподнасям към устата си трева ,
а в мислите ми тя е вкусен плод.
С други думи ,
живеем а ла едновременно в различни светове ,
кои приятни нам , кои пък не.
Короната и стволът на дървото ,
подсказват ти , че скоро ще навърши век.
Кората му е набраздена на дълбоко
и е болезнена като напукана пета,
но посланието издълбано в нея ,
когато на напора на острието ,
още податлива е била ,
макар и то продрано , ще личи
докато пламък - лакомник неканен -
в утробата на буря разразила се роден
миналото не погълне , учудващо за има-няма ден.