Писмо до Миналата Година

Скъпа… 2016-та, 

       Благодаря ти, че беше така добра да дойдеш.
       Ти бе много цветуща и много обременена.
       В теб открихме много Щастливи моменти и много моменти, изпълнени с Тъга.
       Благодарение на теб, първото ( Щастието) се отбиваше на прага ни по няколко пъти. В миговете, в които едно Малко Голямо съкровище се усмихваше с всичките си сили и озаряваше денят ни. Когато изгаряхме в Страстта си, когато откривахме пред Себе си нови ширини и хоризонти. Когато улавяхме всеки миг, който ни бе отреден и изпълвахме мечтите си, без да се съмняваме. Когато, нови хора навлизаха в нашите Животи, къде канени, къде не, но въпреки това останали, за да научим нещо от тях и те от нас. И да можем да си дадем толкова много. Когато намирахме "Време" за любимите си (хора, неща, хобита, животни и др.). Когато "Времето" не бе от значение и си говорехме през много планини и морета, сякаш за последно се чухме вчера.
      Благодарение на теб, последно споменатото (Тъгата) също се отби на прага ни. В тежки моменти тя седеше кротко до нас, обгърната в своята лилавочерна дреха. Като далечен, неканен и нечакан гост. Изпроводи много обичани и ценени хора, но къде и как, никога не знаем. Вярваме, в каквото вярваме. До следващия живот, до порти на различните места, за които дерзаем или до там, откъдето всичко идва и отива - земята, която ни дава нашето съществование. Тя бе там, за да ни покаже какво сме имали, какво сме оценили, какво сме загубили, за да спечелим. Също така, за да осъзнаем Себе си и много други неща. Много, много други тъжни и трагични неща се случиха, за да отворим Душите си, за да разберем Себе си и да се преоткрием, да разберем открием неподозирани неща, да бъдем такива, каквито сме и какви можем да бъдем.
       Има още много неща, които искам да ти кажа, скъпа....2016-та. Има, но не не мога да събера всичките думи на света, за да ги опиша. Вярвам, че тези след мен, които го прочетат, ще могат да допълнят това писмо и да го разширят със своите думи, без значение до коя година точно е адресирано. Най-много ти благодаря за всичко, което се случи и което не се. За всичко, което ми показа и което не ми. За хората, с които ме срещна и които си тръгнаха,
      За това, че пътищата ни се преплетоха с много интересни ситуации и още по-интересни хора. Че се оплетоха като пате в кълчища, но също толкова упорито се измъкнаха от там. За това, че ни позволяваш да таим надежда, за следваща и много По- година. За всеки от нас тя е по свой собствен начин Много По-.
   
     Отново ти казвам "Благодаря, че се сбъдна!" Сега, наистина можеш да си вървиш! Шу! =]

Слънчевата стая

Отивам в слънчевата стая,
Там е моето убежище.
Не ме търси до второ нареждане.
Крия се зад Слънцето в неделни дни.
Съботата ми е някак полусън.
През седмицата съм различна.
За всеки ден събличам своята Съдба
Тикам я в гардероба за дъждовни дни.

Полумесеците ме лекуват,
Но само на половина.
Студеното ме прави малка,
Ей, толкова, за да се скрия
Зад пламъците на камина.
И да наблюдавам скришно танците
На огнените хора посред нощ.



Отивам в слънчевата стая,

Там е моят дом сред дивите поля.
Където Природата ме милва нежно
И нашепва ми приспивни песни.
Не ме търси, аз ще ти избягам.
Като полъх вятър в сутрешно море.

Топлото ме прави цяла,
Но само на почти.
Липсва, липсва още нещо.
Винаги било е тъй.
Трудно се обича горска самодива,
С облик на жена с очи, в които
Пламък винаги гори,

Отивам в слънчевата стая.
Липсва, липсва още нещо.
Липсва, но то не е човешко.
Ще погледна през прозорец
И ще си намисля сто и едно желания,
За да мога в глухарчени поляни
Да намеря това, което липсва.

Себе си

Отново това сгушване в себе си. 

Дълбоко, дълбоко на топло в душата...

Видях Есента. Видях я.
Видях я някъде и то за малко.
Колкото за един Есенен бал,
Без предупреждение за Полярни нощи
И зимни приказки, затрупани навън.

Пролетта се отби някак за малко.
Между срамежливото цветче на дървото
И дъжда на Есента,
Лятото прониза се.
Ей така, премина някак набързо.
Без да се отбие. Само прахта му вдишахме.
Прониза ни като болезнен спомен.
И си отиде. Кога, защо и как... Не зная...

Като всичко, което е тук и сега,
Утре го няма. Безвъзвратно нали.
Усмихвах му се нежно.
Всеки ден по няколко пъти.
Докато не изгуби Себе си в реката на Живота.
Отплава с Южните ветрове на топло.
Остана само Неговата сянка горе
Да ни свети като лампа, но без Себе си.

И докато направиш пълна обиколка вътре в теб,
Вече се е изхлузила и тази година
И планетите по междугалактически,
Стопират разни временни Безвремия,

За да можем някак между всичко и нищо,
Да се засилим с най-всичкото си в стената
И да срещнем Себе си в най-лошите си моменти,
За да можем да прегърнем най-добрите си
И да обикнем Себе си с цена
С етикетчето "промяна",
Което при промоция бива сменено на "градация".

Пък при ревизия лиспите заграждаме
С "причинно-следствена връзка".
Така е тук с душата на Земята, мили ми читателю.
И в От другата страна на Огледалото не е по-различно...

Отивам да изпия един чай със Съдбата, 

После ще поиграя табла с Кармата,

Докато ми разказва истории от предишни Животи

На по чаша кафе... 

Есента по вселенски

Есента е от онези моменти, в които трябва, всъщност даже е необходимо да си навън всяка минута, докато Слънцето не се е завило в зимния си кожух и не се е оттеглило на заслужена почивка. Да тичаш, да четеш, да се губиш, дa се влюбваш, да откриваш и да попиваш всеки последен слънчев лъч, докато утре вече е потънало в облачни дъждове. От онези най-дълбоките. Които те карат опасно да се вгледаш в себе си.
Сухите листа ме научиха, че са още един начин да украсим сърцата си. Да седнем под дърво в слънчев есенен ден, да заровим пръсти в шумата, да миришем дълго листата и да си спомняме.  И да случваме. Себе си.

Които все ги мразиш и псуваш на ум, тези, които те приковават за леглото в натоварен ден... Трябва да бъдеш навън. За да имаш слънце в себе си за всеки от онези дни и моменти. За да можеш винаги да откриваш светлината в мрака си. Дори когато да изглежда бездънно безнадеждно.

Нахвърляни мисли

"Повярвали във есенните феи, 

дори не ни е нужен сал. 

Сърцето накъдето ни отвее, 

а после пътят ще ни води сам. "

Пътят всеки сам ще го намери дълбоко в дълбините на преминаващата Есен. И само този, който би могъл сърцето свое да отвори и очите свои да закрие, ще достигне до портите на Есенния бал. Било нарочно или ненадейно. Защото Есента остава. Винаги остава за разлика от Лятото. "То никога не идва, а само преминава", както бе казал някой поетично. 

Седя някак с празнина, която се опитвам да запълня в жизнения си календар и се чудя кога премина сезонът на младежките луди мечти и дойде времето да се пременим за Есенния бал. О, чакайте. Вече закъснявам! Закъснявам, като Заека, който все си гледа часовника и го повтаря трескаво. Не успях да си ушия подходяща рокля, а пък май и нямам стъклени пантофки, които да изгубя до дванадесет. Но пък нали е сезонът на тиквите и поне каляска мога да си намеря. Но да си призная, чувството е, като да те бутнат на място, в което не се вписваш, ама грам. Сякаш си отишъл с прегърната Зима на плажа, само че не са ти казали, че ще посрещаш Лятото. Или наопаки. Но както винаги, самообладанието трябва да е на ниво и бързо се окопитвам и влизам в своята роля на почетен гост и преминавам като през огледало в походката на кралска особа, която си е пила чаят с Есента през цялото това време. Но никой не казва, какво се крият в нейните листенца мента. И чудя се кога дойде наистина времето за Есенния бал...? И защо не усетих тихите му стъпки по периферията си.... 

Простете, но... понякога мислите са малко като бурите, които се заформят през сезоните. Някои се въртят една след друга в кръг, други хвърчат наоколо в различни посоки и се докосват леко, от помеждудругото.

Артиста, моята Любов и Аз

Обичам чувството, когато сядаш под едно дърво и то изцяло приляга на теб, на гърба ти. Да слушам историята му, когато приседна до него. Обичам да водя среднощни разговори до 3 сутринта и отвъд. Обичам да седя на брега на морето и да го съзерцавам, докато вълните галят краката ми. Обичам поривът, който ме обзема да се гмурна веднагически във водата, когато ида на плажа, без дори да съм си оставила багажа. Обичам да вдигам глава и да гледам Луната. Обичам да й шепна тайни през нощта и да водим своите космически разговори. Да слушам за нейните среднощни странствания. За нейното търсене на Слънцето. Обичам да се губя в себе си, без да промълвя нито една дума. Да се губя в града и да го преоткривам. Да намирам всеки ден по едно нещо, което да ме кара да се влюбвам в него. Да тичам по поля безкрайни, забравила градска суета. Да докосвам Земята и целият й живот да се влива в мен. Да се крия зад дърветаta от теб в дълбоки гори, докато ме намериш. Да бягам детски закачливо. Да се потапям в самодивските си спомени. Да изваждам най-дяволитата си страна, с която опиянявам. Да вярвам в себе си и да се чувствам цяла. Да се надявам на поне шест невъзможни неща преди закуска и да се чудя къде искам да стигна. Да се вплета в клоните на дърво и да заспя сгушена в него. Обичам да гледам децата как изучават света. Да се отдалечавам от най-лошото си Аз и да наблюдавам Малкото голямо Щастие да тръгва на поход за нови бели, подвизи и приключения. Обичам да се губя между редове на книги и да тръпна в очакване за следващата страница. Да лудея до зори и да се прибирам с Утринта. Още преди хората да са тръгнали на някъде. И после да разказвам за тези луди нощи на младост. На необуздани страсти и копнежи. Да се потапям в театъра и са си мисля, че играят само за мен. Да излизам от своите рамки и да се вдъхновявам и вглъбявам в това, докато не го излея на белия лист. Да мечтая на пръсти по студения под рано сутрин, докато още се клатушкам между съня и реалността. Да се усамотявам с чашата си кафе. Да се радвам на цветята на прозореца ми. Да ги сменям още преди да са умрели. Да се усмихвам на Слънцето. Да се крия под завивките в дъждовни дни. Да се поглъщам от пламъка на свещ. Да се ровя в истории за митични неща и да си представям, че са били истина. Да се смея силно от сърце без свян. Да усещам свободата във вятъра, който разрошва косите ми. Да се обгръщам от слънчогледи, още преди обяд. Да обичам диво, безразсъдно и ти понякога да ме сваляш на Земята, а аз да ти се мръщя. Обичам да бъда артист и да не ме е срам от това. Да бъда разхвърлена, разсеяна и очарователно загубена във вдъхновението си от картини, музика, култура. До небето, болката и Самият Живот. Обичам тези малки големи неща и много други, които ме правят това, което съм. Това, което ме кара да творя и да рисувам глухарчета в усмивките.

А това, което мразя, някой дъждовен ден ще бъде излято на чаша чай с ментови листа по дъното. Защото, както е казал поета, аз страстно любя и мразя...  Междинните емоции и чувства ме отнасят в странни места, от които творенията стават с още по-големи слънчеви очила с цветни стъкла.

Август е изплетен от щурци

Август е изплетен от щурци
От бялото на гларус в утринна роса.
Копнежите не са копнежи,
Ако морето не е като вчера.
С русалчени дъги.

Лятото отива си по тих, безмълвен здрач.
Без име, без да сме го изживели даже.
По рецепторите за надежда.

Сърцето винаги е недостатъчно.
Когато липсва музика.
Юнските пристанища са сол
С вени и пясък в косите.

Август е изплетен от щурци,
От задушаващото на "мечтая"
И бездънни нощи до полуда.

Дива

Боядисай ме такава, каквато ме искаш.
Нарисувай ме такава, каквато ме виждаш.
Напиши ме таква, каквато ме мечтаеш,
Усети ме такава, каквато мога да бъда.
Но никога, никога не ме прави по свое образ и подобие.

Извади ме от предишните страници.
Заведи ме в огнени поля по залез.
Улови ми вятър, който да играе в косата ми.
Подари ми слънце в скута, докато мечтая.
Забрави ме в гори вековни.

Копней ме в окото на глухарче.
Разказвай ме в сапунени мехури.
Изсвири ме във всяка нота.
Но приеми ме дива, дива, дива...



Дива като лова на вълците.
Дива като полета на орела в небето,
Дива като котешкия нрав.
Дива...дива като себе си...
Но никога, никога не ме опитомявай.

Любовта е един безкраен джайв

Любовта е онова чувство,
Което те свързва с душата на другия.
На онзи, в чиято усмивка се губиш,
На онзи, който очите играят, горят
С ритъма на дивия танц,
На онзи, който сърцето тупти неспирно,
А кръвта кипи на бързи обороти.

Любовта е онзи момент,
В който затаяваш дъх и не смееш да вдишаш.
В който те е страх да не развалиш всичко.
В който той е всичко или нищо
До ръбът на адреналина.
До....всичко по вселенски някак.

Любовта е онази магия, която те изпълва,
Която те заразява с щастие,
Която ни изглежда като завинаги,
Която не може да е иначе,
Която се дави във чашата уиски
И много последващи...
Която никога, никога не свършва
И винаги долива...

Любовта е онази енигма,
Която не мога да опиша с думи.
Която е просто Тя,
Която е няма,
Която крещи силно, като в песен,
Която е страстна, луда.
Която е за Мига...
Която е за Вечността...
Която е за Сега...

Любовта е онзи образ, който помним дълго....
Дълго като в картина,
Дълго като в снимка,
Дълго като птичи полет,
Дълго като Безкрая
Дълго като Болка една,
Дълго като в Смъртоносна отрова...
Дълго като рокендрол песен....
Дълго като един безкраен джайв....

На Г.С. и С.С.

Когато съм малка

Когато съм малка, искам да се заключа

В своята кула от пухени възглавници,
Да се сгуша в завивките и да се мисля за невидима.
Когато съм малка, искам да изчезна
В ъгълчето на окото ти, което ме търси и любопитно наднича.
Да заглъхнат всички езера в глухарчени поляни.
Когато съм малка, искам да легна при чудовищата под леглото ми
И заговорнически да се смея, докато ме търсиш непробудно.

Когато съм малка, искам да се скрия в съня на Сънливия човек,

Преди пясъкът да е изтекъл от джоба му.
Когато съм малка, искам да стана още по-малка
И да се обгърна в маково листо.
Когато съм малка, искам да изсуша всичките думи, 

За да пронижа чувствата, които ме раняват.

Губи ми се...

Губи ми се в слънчеви дни,
В лято със сърце недостатъчно.
В небесни синеви, където времето е илюзия, измислена от боговете.
В препускащи облаци и въображаеми образи.
В мирис на трева и детски жлъчни смехове.
В невинни усмивки и любов на кубчета лед, потапящи се в искри.
Губи ми се в слънчогледови поля, където ти иде да умреш щастлив, прегърнал всичките слънца.
Губи ми се в безкрайни поляни, където да тичам до последен дъх...
Губи ми се отново и отново във всяка една Пролет и всяко едно Лято, защото все са невъзмутимо недостатъчни...

Телеграма

Свободно падане... Прости ми, че все така отбягвам те...  и все така страня...страня от цялата Вулгарност, в която си се оградил... от всичките прегради, които си издигнал за своят вихър от себе си. Прости ми,че вече  не се опитвам да го пробия и да стигна отвъд. Прости ми,че вече не говорим тайни среднощни и че не ме спасяваш от лошите момчета. Прости ми,че не сгушвам всичките ти страхове неизказани в себе си. Прости ми, че светът те среща с други, с други по-различни "нещата от Живота", в които мен ме няма. Прости ми, че по своя път отново съм поела в посока неизвестно с едно голямо приключение на гръб, което признавам, тежи, но е едно слънчево и пълно с бездънни усмивки от щастие. Прости ми, че рядко се обаждам и губя думите си по пътя. Оставям ги, за да намеря пътят обратно като че ли. Свободно падам и аз в заешката дупка, заобиколена от своя падащ хаос. Но вратата не се отваря еднопосочно, когато си само малък или твърде голям. Отваря се двупосочно, а на мен ми омръзна и се изморих да отварям все моята страна и да измислям различни стратегии и да копая тунели до сърцевината ти. И тук вече е мястото за солото, което трябва да продължи след куплета и да изгуби рефрена, защото други думи нямам, с които да довърша тази телеграма.

The Weird Side of Being Awesome

What I like about her:

I love her smile

The way she shines when she's excited about something 

Which sounds like the whole world to her, because it's big enough for her.

The beauty-inner and deeper

The beauty outside-the complimented body 

She is beautiful the way she is, my darling 

And there is no such thing like uglyness in someone who shines so bright

The Crazyness I adore in her

The wildness that flows in her no matter anything

The smart ass that her show in her head

The feeling that she shows to her friends

The Universe I see when I look in her eyes and thinkig out loud how not to fall in love with a girl like Her and feeling pour for the guys who missed her

And feeling happy for not crushing into the wrong ones. 

Because her heart is big and strong, but sometimes making a total eclipse.

The shy side of her, which makes her even more charming

Her fears and passions, turning her on like the sun and cloudy wheather

The way she doesn't believe enough in herself

The everything she is and even much more of her. 

Because she hasn't lost her muchness. 

She earned even more of it. 

She earned the side effect of being awesome! 

P.S. Love her even more than she loves her self, dear one ;) !

To G.G.

Снегът

Всичко е като черно в полунощ,
Само че в бели оттенъци до пръсване.
Каквото виждаме е неутрално,
Каквото чувстваме е невъзможно.
Човек за човека се бори,
Човек за човека е вълк.
Избледняват сиянията ни,
Изгряват маските ни по венециански.
Памфлетите винаги се вият на руло по празниците,
Потънали в бяг за Суета.

Снегът винаги приспива Същността по френски.
Снегът винаги изчиства всичко в душите хорски...