Алисено ми е.
Иска ми се да
пропадна в заешка дупка
И да се затворя в
стая с опаки стени.
На пук на всичко.
Току виж всичко
си дойде по реда.
Губя почва под
себе си.
Поредните земетръси
на моя свят.
Разпад на
парчета.
Поне всичко да
ставаше на веднъж.
Взрив и толкоз.
Пречистване до
корените.
Да губиш
най-близките си
Никога не е било
лесно.
Та нали те са
хората,
Които те допълват
И са с теб,
въпреки всичко?
Понякога ми се ще
да избягам
От себе си дори,
Да затворя душата
си в буркан
И да я заровя
дълбоко.
А после да побягна
далеч.
Ще се скрия в
дебрите на Омагьосаната гора
И ще пия чай с
луди шапкари и невротични зайци.
А как не обичам
чай...
Душата ми пък бе
поела път към вкъщи
Каква загуба,
нали?
И път към
спасение няма.
Да се погубиш в убежище
от илюзии
Не е изхода, нали?
Ще се разбия като
вълна във вълнолома
И ще посрещна
поредната лятна буря.
А колкото до Страната
на чудесата...
Ключът е на
дъното на джоба ми,
А сладкиша и
сиропа в левия ми ръкав.
И малката Алиса се срещна със своя странен котарак
ReplyDeleteНе виждаш
ReplyDeleteно усещаш земята под себе си.
Крачка след крачка.
Когато вярваш на някого
ти го следваш
доверчиво притворил очи.
Изправен , дори и спокоен -
приятелско рамо ти стопля дланта.
Но опитай и то сама
да се придвижиш в тъмнината.
Опитай дори и през деня
дори и в собственото жилище
но затвори очи.
Защо се движиш тъй сковано
сякаш си играчка
с несмазани от някой ръждиви колена.
Защо опипваш първо нищото , с треперещи ръце.
Защо душата плахо се е свила.
Очаква допир?
Дали ще бъде ласка
или може би очаква допирът на острие?
А когато направиш и последната крачка
когато кракът ти премине ръба
и стъпи във нищото ,
когато кръвта се отдръпне -
тогава се раждат легенди
понасяни от улични певци
в които с тъжен глас
разказват ни за любовта
и за момичето с порцеланово лице.
Красиво и поражда много размисли и страсти. Чудно ми е дали е лично авторско или не....?
ReplyDelete