Сутрин

Сутрин съм изпълнена 

С предрасъдъци 

За всяко ново нещо.

Махам всеки с пинсета 

Като трън,

Забил се в пета.

За всяко чувство си отглеждам

Риба в аквариум

Да носи на морето моя зов.

И всяка стряха 

Е самотна недоизказана гара

А всяка снежинка,

Кацнала на носа 

Е нечия детска усмивка.

Така потъват дните,

Мили ми читателю,

Удавени в утрешния ден 

На недостатъчния Май.

Среща

Тя излезе, за да не избухне. За да не се пръсне на парчета от яд, немощ и всичките ужасни неща, които я разкъсваха от вътре. И тръгна. Просто тръгна. Уверена в своята посока, без да поглежда назад. С мислите си на заден фон. И все така уверена, сякаш отиваше на война, в която залагаше повече от всичкото си. Повече от живота си. Без да го мисли. Само го чувстваше.

Усети лекото погалване на слънчевите лъчи върху кожата си и топлината, която я обгръщаше. Притисна се леко в едно дърво и се приведе. Загледа се някъде далече в гората. В центъра й. В шепота й. В Живота й. Бе изхвърлила всичките унищожителни неща някъде в началото на пътя. Потънала, едно докосване по рамото я извади от транса и тя се обърна с разливаща усмивка. Лицето й бе огряно от светлината, която се прецеждаше през клоните на дърветата. Съзерцаваше го. Той нея също. Лека усмивка се прокрадна по лицето му, без да се разсейва от своето разследване на същността й. Чертите вече бяха опознати, но оставаше онова странното, мимолетното, мистичното, което тя ту му показваше, ту скриваше. Караше го да иска да я опознае още повече. И просто седеше там и я разучаваше, сякаш можеше да оголи душата й и да я разсъблече от всичките условности. Очите му се опитваха да я изпепелят с пламъците, които танцуваха в тях. Една огнена къдрица падна на рамото й. Оставила единствения си демон с разхлабена каишка в себе си, тя не спираше да се усмихва и да го гледа. Усмихваше се и чакаше.

Онези жени

Аз съм от онези жени, 

които полудяват, когато рисуват,

когато не успяват да пресъздадат 

това, което ги обсебва отвътре 

и дращи по стените им.

Аз съм от онези жени, 

които хвърлят, крещят и чупят.

Заливат всичко докрай

И им иде да станат принцеси в яда си. 

Но никога не им стиска 

да станат толкова повърхностни. 

Аз съм от онези жени, 

които обичаш страстно докрай

И в своята крайност те плашат 

понякога даже. 

Които се чудиш от кой лудапарк 

са ги пуснали и защо ли

не си ги прибират обратно. 

Аз съм от онези жени, 

които преживяват своята буря 

като ураган, който всичко помита докрай

и оставя понякога отломки от изкуство. 

Аз съм от онези жени,

от които стоиш ли по-далеч, 

ще страдаш,че никога не си ги срещнал. 

Думи на деня

Случвало ли Ви се е да си вървите по улицата и да си мислите за разни неща, такива, неважни, но обсебващи мислите Ви? Сигурно... На всеки се случва. А дали Ви се е случвало да имате Дума на деня? Ей такава, която ви се забива в езика, като игла за пиърсинг? Просто остро и ненадейно. На мен ми се случи. И ми се случва често, мисля. Днешната дума се оказа е "безобразно". С ЕЙ ТАКИВА ГОЛЕМИ ПЕЧАТНИ БУКВИ. Като заглавие във вестник. Вървях си по улицата, потънала в своите обсебващи мисли и си мислех, колко безобразно времето да се подиграва така, хем да вали, хем не съвсем, нали. Ама то просто решило да си излее целия сарказъм отгоре ни. И Пролетта да е безобразно ненастъпила. Колкото да ни покаже,че я има и хоп, ето ни Зима. Както някой беше казъл "Ноември, върни ни Април!". Някъде. Нещо такова. По социалните мрежи. Нали всичко вече се върти там. И ние даже. И времето даже. Безобразно... Ето, пак. Днес От Другата Страна на Огледалото е отдадена на още лирични разни отклонения, които малко парливо влияят му с изминаването на деня.

  По-рано мислите бяха, по-красноречиви, а умът много по-разсеян в своето вдъхновение. От онези моменти, в които Ви се иска да вярвате, че безобразно доброто настроение обгръща всичкото ни и грее със силата на светъл лъч сред начумерените хора, които са се забързали из мрачното време. И смело си крачите, някак променен, по-вдъхновен. И по-влюбен в малките незабележими неща. Като например в малките балкончета на кооперациите на Малките пет кьошета. Онова магическо място, в което съм влюбена от дете. Мястото, което събира във всичките си лъчи цялата магия на изкуството, на което е способен този град. Някак сгушен, почти по испански със собственото звучене, което поражда в мен.

Или в онова дърво, наблизо, което неочаквано откриваш зад ъгъла, събрало цялата Любов, на която е способно Слънцето. И всички онези малки магазинчета със своите витрини, които се усмихват със своята безобразна артистичност по себе си. Дума, която сама по себе си води друг смислен живот, но днес в моите мисли тя живее под друга роля. Както много други думи, които се вкопчват и понякога стават изтъркани от употреба, като танцови обувки.

И като Вдъхновението, което търкалях цял ден през главата си, докато най-накрая не излезе в този вид. Доста прозаично и прозиращо... с леката поука да грабваме мига, който ни облива и да не го мислим много, пък после каквото стане.




" - Да... днес е много разнолико Зад Огледалото...", отвърна Чешърският котарак и изчезна.

Рошави мисли, студени нозе и едно блуждаещо сърце

Понякога по Залез Слънце, а може би и в ранните сутрини на моето съзнание, когато косите са рошави, нозете са студени и сърцето се лашка между сънят и реалността като моряк в синя пустош, мислите ми преминават по дантелените ми ръбове и разказват различни истории. Понякога даже клюкарят най-съкровените неща, които са се криели зад някой прашен скрин на моето съзнание. И Понякога, понякога просто искам да Ви кажа, че разхождам се по планинските склонове, където се срещат с морето и се оглеждам за скали с познати сърца. Ей, такива, с които да поседнеш и да спреш Времето, докато съзерцаваш или не, Залезът триста шейсет и пет пъти или Изгревът още сто шейсет и два пъти и да захвърлиш цифрите в ето онази бездна, защото понякога те са си просто това. Защото Понякога всичко се крие в едни огнено червени коси и сърце на самодива горска…

Неделя

Неделята ме топли някак си по две
Ще си окача Слънце за уморени дни
Да ми зашива Щастието на реверите
За да не го губя по пътя в Страната на чудесата
Докато стигна до От другата страна на Огледалото по три
И не си нарисувам Самодостатъчност,
Която да ме залепва цяла, без да се търся.

Писмо до Миналата Година

Скъпа… 2016-та, 

       Благодаря ти, че беше така добра да дойдеш.
       Ти бе много цветуща и много обременена.
       В теб открихме много Щастливи моменти и много моменти, изпълнени с Тъга.
       Благодарение на теб, първото ( Щастието) се отбиваше на прага ни по няколко пъти. В миговете, в които едно Малко Голямо съкровище се усмихваше с всичките си сили и озаряваше денят ни. Когато изгаряхме в Страстта си, когато откривахме пред Себе си нови ширини и хоризонти. Когато улавяхме всеки миг, който ни бе отреден и изпълвахме мечтите си, без да се съмняваме. Когато, нови хора навлизаха в нашите Животи, къде канени, къде не, но въпреки това останали, за да научим нещо от тях и те от нас. И да можем да си дадем толкова много. Когато намирахме "Време" за любимите си (хора, неща, хобита, животни и др.). Когато "Времето" не бе от значение и си говорехме през много планини и морета, сякаш за последно се чухме вчера.
      Благодарение на теб, последно споменатото (Тъгата) също се отби на прага ни. В тежки моменти тя седеше кротко до нас, обгърната в своята лилавочерна дреха. Като далечен, неканен и нечакан гост. Изпроводи много обичани и ценени хора, но къде и как, никога не знаем. Вярваме, в каквото вярваме. До следващия живот, до порти на различните места, за които дерзаем или до там, откъдето всичко идва и отива - земята, която ни дава нашето съществование. Тя бе там, за да ни покаже какво сме имали, какво сме оценили, какво сме загубили, за да спечелим. Също така, за да осъзнаем Себе си и много други неща. Много, много други тъжни и трагични неща се случиха, за да отворим Душите си, за да разберем Себе си и да се преоткрием, да разберем открием неподозирани неща, да бъдем такива, каквито сме и какви можем да бъдем.
       Има още много неща, които искам да ти кажа, скъпа....2016-та. Има, но не не мога да събера всичките думи на света, за да ги опиша. Вярвам, че тези след мен, които го прочетат, ще могат да допълнят това писмо и да го разширят със своите думи, без значение до коя година точно е адресирано. Най-много ти благодаря за всичко, което се случи и което не се. За всичко, което ми показа и което не ми. За хората, с които ме срещна и които си тръгнаха,
      За това, че пътищата ни се преплетоха с много интересни ситуации и още по-интересни хора. Че се оплетоха като пате в кълчища, но също толкова упорито се измъкнаха от там. За това, че ни позволяваш да таим надежда, за следваща и много По- година. За всеки от нас тя е по свой собствен начин Много По-.
   
     Отново ти казвам "Благодаря, че се сбъдна!" Сега, наистина можеш да си вървиш! Шу! =]