Изповед

Съгласен съм да ти купувам цветя. Всеки ден.
Всеки ден от седмицата. За по една усмивка ежедневно.
За да ги оставяш всеки ден на мивката в банята.
Точно срещу огледалото. За да се вглеждаш колко си красива.
Особено рано сутрин с онези разрошени коси, пълни със среднощни приключения
и страстни съблазни между завивките и голото ти тяло.
Ще ти купувам всеки ден цветя, за да се гримираш, докато уханието им те обвива нежно и ти придава най-женственото усещане по най-тънките ти ръбчета.
Ще ги сменяш още преди да е започнало да им личи, че си отиват, за да не губиш най-красивото във себе си. Най-вдъхновяващото.
За онези дни, в които си тананикаш някоя песен, на която не помниш името.
Тайно, много тайно, за да не те чуя, защото мислиш, че не можеш да пееш.
И се срамуваш.... За тези дни ще ти купувам теменужки, за да можеш да се криеш
зад тях, когато те хващам да го правиш.
Когато тръгвам на дълъг път, ще ти оставям незабравки, за да не ме забравяш, докато ме няма и да ме чакаш дълго. Много дълго, защото чакането винаги е една вечност, удавена в приливите на сърцето, което обича.
Когато си, изпълнена с бури и буреносни облаци в себе си, ще ти купувам по едно клонче, за да помниш, че дори и най-крехкият храст издържа на бурята и Слънцето отново изгрява.
Когато си Слънчева, от най-слънчевите, тези, на които Слънцето им е зашито в порите на кожата и бликат светлина и не умеят да се прикрият, ще ти купувам по един слънчоглед и ще те наричам "г-ца Слънчогледова" и това ще разтапя сърцето ти, както се разтапя сладолед в горещия ден, защото ти ще си такава. Огнена. И винаги специална.
Ще ти купувам цветя всеки ден и ще ги оставям за огледалото, точно срещу теб, Тази, която те чака да  я погледнеш. За най-вдъхновяващите моменти, когато не можеш да се наситиш на себе си, понеже от теб струи вдъхновение, което не можеш да озаптиш. За тези дни ще ти подарявам онези по-особените цветя. Които събират цялото вдъхновение в себе си. Но няма да ти издам кои са!
За дните, които не искаш да се погледнеш в огледалото, а само свеждаш поглед към цветята, които си оставила на мивката, ще бъда най-нежен и отзивчив. Ще бъда най-устойчив и ще бъда най-глух за обидите и пренебрежението, което сипеш към Себе си. И дори няма да ти проговарям, докато ти не поискаш. Ще бъда по-мълчалив и от хризантемата на нощното ти шкафче. Ще бъда толкова там да ти вдъхвам увереността, която ти липсва в ден като този, защото си я загубила под леглото и ще ти оставям лилиуми, които да говорят вместо мен.
Но аз няма да ти купувам цветя само, защото имам повод, било то и само Ти. Ще ти купувам цветя и ще ти ги оставям на мивката с огледалото, за да изразя своите най-дълбоки обожание, любов и страст към теб...!

Мисли като скица

"Tрябва да приемаш загубите,както приемаш и победите. Ще разбереш, че човек не се учи от победите си. От загубите извличаш поука. Една от тях е,че по-приятно е да се печели. От време на време човек губи. Номерът е да не ти стане навик."
"A Good Year", movie by Ridley Scott 

Тъмнина и отново нищо. Празнота. Бездна без капка въдух. И споменът от пропадането. Това е чувстото от загубата, нали? И не само. Онзи момент, когато усещаш, че ти се изплъзва... Сякаш държиш вода между пръстите си или коприна, която нежно се плъзга... Не е приятно, всички знаем. Някои са се родили победители,  други губещи. "The winner takes it all!" Дали? Къща от кибритени клечки-всяка държи всяка -като махнеш една, всичко пропада. Като ефекта на доминото. Злодеите не винаги са нещастни със злочестив край,  героите не винаги получават своя "щастлив край" след завършека на приказката. Ами ако има повече отвъд това, което виждаме? Ами ако всичко е просто една огромна свръхдоза "Лош късмет", взета по погрешка? И злодеите не са злодеи, а просто хора като теб и мен? Копнеещи за своя "щастлив край", но не по общоприето?  Куп навързани неща. И много усилия. Това е онази щипка, която трябва да полагаме неимоверно. Дори и когато не можем. 

Падаш,ставаш и пак продължаваш,нали? Първата крачка е най-трудна. Да се изправиш. А казват,че е като да проходиш. Хората са като малките деца, които се учат да ходят в тези моменти. Макар че като се загледаме в някое дете, изглежда по-лесно, нали? Може би е заради онзи детски ентусиазъм. И отново мисли разпилени. Простете, но просто нахвърлям своите мисли като скица. Без доизпипани щрихи. Не е хубаво да се връщаш назад, казват. Така е, да си затворен в огледална стая е ужасно. Но тогава не виждаш само собстения си образ. А своите грешки, провали и т.н. Все не очарователни неща за мъченика. Но пък от садистична гледна точка... Хех... и такива неща си имаме Oт другата страна на огледалото. От всичко по нещо. Дали? 

"И нека всеки сам да изибира нататък...."  Своята първа крачка от остатъка на Живота. Дали ще бъде напред или назад? Нагоре или надолу? Наляво или надясно? Встрани от пътя или по него? А може би и на място, погълнат от собствените си страхове... Всеки сам решава.... 

Най-огнените коси

Защото всичко се крие в най-огнените коси.... 

В сърцето, което не стихва-бушува, тупти 

И не спира да твори своя Слънчев ден 

В Непробудни облачни дни. 

Защото всичко се крие в най-огнените коси... 

Онези от най - буйните и огнени 

С преплетени къдръци. 

И много, много импулсивност 

По ръба на своята чувствителност 

С привкус на пожар от изгарящи страсти.... 

Защото всичко се крие в най-огнените коси, 

Които си виждал... 

А зад нейните ангелски очи, 

Винаги се крие Дяволът в най-голямата си прелест. 

Защото в най-огнените коси, 

Винаги се намира Раят с дивата си страна. 

Пътуване през Центъра на Съзнанието ни

Този влак не е за нас.
И този час не е.
А тоз перон?
Видя ли го?
Огледа ли го хубаво?
Ами скоростта, с която се движи?
Защо прескача?
Сякаш се дави?
Ами ако наистина се задави?
И времето спре?
Дори и за Миг?
И ако не разберем?
Ами ако на всички им изпаднат лицата?
О, чакай, не, това са техните Маски, нали?
Те ли са трайно прикрепени към Душите им?
Защо като погледна към тях, виждам Истинските им?
Защо хората са толкова слепи?
Защо не си вярват?
Защо се съмняват в Реалността в обков Сюрреалистичен?
Защо винаги трябва да има поне един свидетел на Събитията?
За да повярват?
Снимат Маските си, вместо Душите си, защо?
Строят Институции от лицемерие, вместо да разменят чувствата си, защо?
Защо не дават, без да чакат да получат?
Защо не се раздадат и не заделят за себе си малко?
А винаги се жалват, че ги забравят?
Вътрешният ти мир и цялост, не са ли по-важни?
Възпитават ни сляпо, без да знаят същността, защо?
Светът не е черно-бял, но защо?
Сънищата на Художника се случват тук и на яве, нали?
Разлива своята палитра от цветове и ни облива, нали?
Оцветяваме душите си, за да не ни е страх,че сме голи, защо?
Голотата защо ни срами?
Защо се смятаме за беззащитни с най-ценното си оръжие?
Любовта била Жестока, така ли ?
Не е ли дрипава и гола?
Толкова гонена и разлюбвана?
Ами Душите ?
Къде са Сродните и тези, които се допълват като едно цяло?
Защо не ги виждате, а ги гледаме по филмите само?
Толкова ли е абстрактно, че всичко се свежда под Фантазия?
Ами Първата Любов? И тези след нея?
Ами онази, що за ''Истинската'' я призовават?
Не можете да обичате различните хора по различен начин, защо?
Ами ако ви кажа, че няма "Истинска'' любов?
А има една, която е най-силна от всички?
И преди, и след нея пак обичаш и не оставаш пресъхнал?
И светът е красиво място?
Но защо този влак продължава да прескача лентата?
А облаците се движат настрани ?
И защо не правим разлика между добро и зло?
Между това, което е добро за нас и не?
Пренебрегваме се, защо?
Объркали сме влака.
Отново.
Дори купето не е същото.
Перонът е сгрешен.
И няма гара.
Трябва да скочим.
Скачаш ли?
В Необятното Непознато за Теб?

СКАЧАЙ!

Аз и Ти и Ти Аз

Миговете, когато Аз съм Ти
И Ти си Аз.
Миговете, когато две души
В една преплитат се.
Миговете, когато една за друга
Ний се жертваме.
Миговете, когато на олтар се поднаясяме
И една - друга погубваме.
Миговете, когато ние с тебе двете
В борба недостижима хвърляме се.
Миговете, когато най-тъмните ни страсти
Във вихър се завъртат и оковават ни най-тежко.
Миговете, когато Аз и Ти в окови студени висим
И в немощ се давим на своето ожесточено надмощие.
Миговете, когато капани си поставяме
И в клетки се улавяме зад много, много бетонирани стени.
Миговете, когато дебнем се ний,
Като хищника, дебнещ своята Плячка.
Миговете, когато Ти си Ловецът,
А аз Жертвата и наопаки дори.
Миговете, когато Страховете ни преплитат се
И душим се взаимно за Глътката Въздух.
Миговете, когато затваряме се в онази стая
С надпис "Влизането сторого забранено"
И отдаваме се на най-тъмните си похотливи ласки.
Миговете, когато Ангелът е бич Божи,
А ударите му са толкова сладки.
Миговете, когато кръвта на Светците се стича
по устните на Грешниците.
Миговете, когато на обратно вървим.
Миговете, когато Раят е Ад,
А Адът е Рай.
Миговете, когато в неизнемога седим
И гледаме се настървено една към друга.
Миговете, когато Аз спасявам Теб
и когато Ти спавяваш Мен.
Миговете, когато раните лекуваме си
С цената на най-скъпото си.
Миговете, когато Аз и Ти сме едно.
Миговете, когато ръка за ръка вървим.
Миговете, когато Ти и Аз сме едно.
Миговете, когато Аз съм част от Теб.
Миговете, когато Ти част си от Мен.
Миговте, когато Най-скъпото сме си.
Миговете,когато не го разбираме.
Миговете, когато сме влюбени
В най-гротескното  в Себе си дори.
Миговете, когато без Теб не мога.
Миговете, когато без Мен не можеш.
Миговете, когато ме влудяваш.
Миговете, когато те влудявам.
И докарваме се до ръба на пропастта,
Но не можем да скочим.
Миговете,когато не бих те бутнала за нищо на света.
Миговете, когато не би ме бутнала за нищо и отвъд този свят.
Миговете,когато различията си трябва да преодолеем.
Миговете, когато преглъщаме Гордостта си.
Миговете, когато без Теб не мога.
Миговете, когато без Мен не можеш.
Миговете, когато думи на Слабост изричаме.
Миговете, когато събличаме се една пред друга.
Миговете, когато в Слабост се обличаме.
Миговете, когато в Сила се обливаме.
Миговете, когато Зъби впиваме в Плътта си.
Миговете, когато изпиваме се една друга.
Миговете, когато Нокти забиваме в Сърцата си.
Миговете, когато Екстазът е най-възвишената форма.
Миговете, когато Любовта е облечена в робата на Греха.
Миговете, когато До Края стигаме с Теб.
Миговете, когато "Съжалявам" е всичко.
Миговете, когато Аз и Ти сме едно,
Миговете, когато Ти и Аз сме Хармония.

Зимата по върха на сънени пръсти

Да се събудш със заснежена картина през прозореца, докато си правиш кафе.... Безценно! В следващия момент часовнка-онзи, който тиктака вътре в теб и отмерва времевите зони на твоето съществуване сред големия и красив свят, започна бясно да превърта своя механизъм от биологични връзки.... Лято,Есен, Пролет, Лято, Есен,Есен,Есен...Лято...Лято....Есено-Лято.....................ЗИМА?!?!?! Вникваш в себе и поглеждаш календара, който сочи Октомври... Онзи месец, който е най-есенен от всички. Онзи, който е пропит с много дъжд и разцъфнала Есен в душите, а природата подготвя своя Ежегодишен бал. Да....Чакай, правилно ли видях? Сняг....? Някак е трудно да подготвиш душата си за настъпващите промени... Тъкмо едва-едва преминеш от лудото Лято и слънце в косите в уюта и меланхолията на Есента..и.... се прекланяш пред придошлата Зима... Какво те доведе тук толкова рано, Зимна царице? Кой те привика тихичко през своите занемели вопли? Защо не ме остави да ти се насладя след още малко време? Или бе нетърпелива да ме видиш? Да ни посетиш? Нима в съзнанието замръзва всичко и те привиква? Нима вече имаме нужда от пречистването ти? И всичко да заспи в едина вечна летаргия, докато Слънцето не се усмихне отново? Нима те повиках несъзнателно в неспокойните нощи, когато Сънят блуждаеше и търсеше лек? Ще се отзовеш ли на една чаша чай с много кубчета лед и скреж по прозорците? Усмихвам ти се леко сънена с разрошени коси и неглиже облечена по своята сутрешна премяна и приветствам те отново, макар и подранила. Извини ме,че не съм подготвена за теб...но... малко изненада ме.... Подрани повече, от колкото трябваше... Този път за колко Полярни нощи ще останеш? 

(Не)признание

Искам да ти кажа,че беше прав...
За много,много неща....
Но не това е важното....
Искам да ти кажа,че беше прав.
За Тях...
За Тези, които презирах...
За Тези, с които ме сравняваше...
За Тези, които мъчни ти бяха....
За Тези, които живееха в Твоето сърце...

Тогава не разбирах, не исках и да чуя...
Но ти знаеш,че моята Огнена Женска природа
Не би позволила това...
А Младешката Любов е ревнива и страстна...
И все толкова Самовлюбена....
А Младостта нали не прощава лесно...
И всеки прави много безсмислици и неправилности...
Но в това й е чарът нали...

А аз не искам да ти казвам всичко това.
Нали моята Гордост си е една такава Горда
И все толкова Права уж...
Но ти знаеш, моята Самовлюбеност
Във всичките й нюанси...
И аз няма да ти кажа,че беше прав,
Защото го знаеш, а моята Стихия
Е по-малка от твоята Егоцентричност
И удоволствието да те признаят
В онази правота...
Която винаги била е там...

Но ти не си прав....
Не тогава...
Не сега....
Не и за това минало...

Женското сърце ранимо е...
Когато става дума за любов...
И Други.

Но тайничко ще ти го прошепна
Под ключа на Заспалото Его:

"Ти беше прав..."